Прашинки...
преди: 7 години, 11 месеца, прочетена 1071 пъти
Тъпо заглавие... Като безличните, безизразни лица в метрото.. забили празен поглед пред себе си, или в телефона... Или може би като това в огледалото...

Защо пиша това ли? Защото просто искам да го изкарам от себе си... Трудно е да се обясни... Въпреки това ще опитам...

Случвало ли ти се е да те връхлети подобно усещане? Когато мислите ти бясно препускат, пред очите ти се появяват картини за милисекунди...

Красив изгрев на върха на планина която си изкачвал часове наред... Блясъкът на капчиците пот по гърба на жената с която туко що сте правили страхотен секс и тя спи в изнемога а ти се чудиш дали някога ще изпиташ по голямо удоволствие в този живот... Подхвърляш детето си а то писка от радост. Точно този момент, когато то е във въздуха, мозъка ти запечтва този момент в който то е неподвластно на законите на физиката, стои там и ти се усмихва и ти наистина вярваш, че именно в този момент, всички закони, физични, житейски, изстрадани, разбрани, забравени, преоткрити с толкова болка, отново и отново, не важат...

Студените морски вълни по пръстите на краката ти, във 6 часа сутринта на безлюден плаж докато слънцето игрява с обещание за горещ ден а все още е прохладно... Плахата усмивка на непозната жена с която се разминавате на улицата, толкова лека а обещаваща толкова много, стига да пожелаеш... На 12 години си. мириса на липа който те обгръща когато минаваш по "Улицата на липите" когато се прибираш вкъщи след като до 12 си играл на криеница и сте се натискали с момичето което е обзело побърканото от хормони съзнание... Лицата на колегите ти в оперативка, които толкова добре симулират интерес а си мислят какви ли не неща... които ти споделят на пияна глава, във задушевна обстановка във късните часове на тийм билдинг... банални, посредствени... Все има един който вече явно показва, че има съвсем откровенни мераци към някой. Понякога този някой си ти. Чак се чувстваш омърсен... и ти се иска да не си там. където и да е.... и пак сиянието и браздите на спомените пред очите ти, за милисекунди... Първия ти скок със заветното балканче, първото от многото счупени... почти като първият секс... И докато си на 1 метър над черния път по чийто неравности чупиш горкото балканче... Чувството, че си бог... Години след това, чувството на умиление колко смешен си бил тогава... И как в това няма нищо лошо... Пак сияние... Ограничителната лента по която караш с часове за да идеш някъде... на любимото място... при любимия човек... само за да откриеш, че това са били поредните празни надежди... отново... И там не те чака нищо. Празните очи на твой близък които е умрял и чието бездиханно тяло ти повдигаш за да положиш в ковчега... Чувството на страх от смъртта, който толкова много си се уверявал, че си овлядал.. само за да откриеш, че всеки път е все по малък и по малък... Докато накрая с изненада не откриеш, че страха е заместен от лека завист...

Пак сияние... Виждаш капчиците кръв които се стичат от кокалчетата на ръката ти която си ударил в стената защото за пореден път живота и хората не са това което очакваш. Още един удар, още една доза болка защото си тъпак, забравил, че живота и хората не се държат както ти очакваш, колкото и да си мислиш, че си наясно с правилата. Още един удар в стената, защото си спомняш, че това далеч не е първият път в който си в тази ситуация... Сияние... Избърснат, изкъпан, спретнат, готов да изиграеш тъпата роля която днешното побъркано общество нарича "успял мъж", за пореден път... Омраза към себе си от факта, че не можеш да избягаш и все още не се открил изход. Примирение, защото всъщност дълбоко в себе си знаеш какъв е изхода. Но въпреки това се усмихваш, показваш перфектно белите си зъби и излизаш навън...
Играеш играта на "успял човек"... Знаеш как, вече... С годините ти се струва все по лесно, все по тъпо.. Но "живеем в материален свят". в който ти вече открито си признаваш, че не искаш да живееш, въпреки, че най накрая си разбрал посредствените и пошли правила на които е подвалстен той... И може би затова те за загубили своята мистерия, очарование, смисъл. Може би затова мозъка ти е измислил тези светквавични сияния, които те изстрелват в спомените ти... защото ти знаеш какво се крие в "светлото бъдеще". Защото знаеш, че концепцията "добрите случки са точно зад ъгъла" са измислни от посредвствени идиоти за посрестсвени идиоти... Които просто не виждат себе си и реалността такава каквото е. Вместо това забиват нос във фейса и гледат кой е лайкнал тяхното поредно копи-пейст клише....

Пак сияние... Гледаш сивото в очите на слепеца на който си помогнал да премине улицата, и ти се струва, че в него има повече чувство от очите колегите които ти благодарят за това, че си им помогнал "с този шит". От очите на много други хора които се стараят да изразят някаква емоция....


Поредното сияние... Духваш глухарче. Гледаш как нежните семенца отлитат нагоре, в ясното синьо небе...

Накрая губиш представа за време и място... Всичко ти се стурва като голяма, студена, черна вселена, а всички тези твои спомена - много малки и безсмислени прашинки които се носят в пространството...


П. С. за протокола - Не съм на някакви наркотични вещества. Не съм и пиян. Не ми пука за разните псевдо психолози. Нито за разните разбити сърца които четат тук и чакат повов да поръсят "семето на знанието".

Просто исках да разкажа за "прашинките"...

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 11 месеца hash: 61e43e983b

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Истинско и силно! Възхитително признание! Надявам се, че се почувства по-добре след тази изповед!? Желая ти скоро да намериш душевен комфорт. ж26

 

...

преди: 7 години, 11 месеца hash: 53eddef6dc

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   не, не се чуваствам по добре. но това е без значение. целта не е да получа удоволствие или някакво удовлетворение. тази игра съм я играл и ми е пределено ясна. но трябва да продължа да разказвам за прашинките защото те се разтвярят все повече. разтварят и мен... знаеш ли какво значи да "се разтвориш"? значи да си наясно с процеса... и все пак да се оставиш... да се предадеш... сияние.... мекият блясък в очите на мъж с който туко що си танцувалва задушевен танц в затънтено заведение в 4 през нощта... всички са толкова пияни но ти намираш блясъка в очите на човек който си чувствала някак си... ами близък... онзи специален смисъл на думата "близък" който ти влагаш в тази дума.... събуждане на сутринта... съвсем рутинно преценяване на ситуацията само за да осъзнаеш, че това е поредната нощ в която ти си избрала да видиш неща които ги няма в действителност. дали под влиянието на алкохола, на момента.. е без значение. болезнено правилната ти преценка ти сочи съвсем очевидни, тривиални знаци, че си направила същата грешка като много поредни... дали си израбала да ги игнорираш сега, когато се събудиш, на другатаа сутрин, или след 5 години, е без значение. разбира се, ти го осъзнаваш след 5те години... нарочно избирам смяната на пола... защото същият този разказ сме го разквали различни хора, от различни полове... онези толкова малко истински "близки" които са имали смелостта и търпението да стигнат до точката в която наистина говорят за самите себе си... аз не съм по специален.... сияние... на 11 години си... къпеш се в селския извор... този който всички родителски тела, било то майки, баби или прочие, са ти обеснявали, че трябва да изягваш... и все пак ти се потапяш в опияняващото усещане за боцкаща свежест, толкова непозната досега, откриваща ти свят от нови усещания които не си и подозирала до този момент... разбира се, тогава не регистрираш мириса на, да речем, на прясно окосена трева... или може би на запалена трева.. или може би на прясно изсраните лайна на кравите минаващи наоколо... сияние... фаст форвайрд години напред... случайно те лъхва някой от тези отдвавна забравени ухания... осъзнаваш, че може би именно този момент е бил началото на вечният ти глад за нови усещания... онзи който те е накарал да откриеш толкова много неща.. себе си... за света.... но същият глад който те е накарал да допуснеш толкова грешки. за които плащаш до ден днешем. и за които навярно никога няма да се изплатиш... тази мисъл занимава съзнанието ти сега, когато вече си решила, че"всичко е зад гърба ти". дали някога този непрестанен цикъл, къде осъзнат, и къде не, има край? само това е въпросът който занимава съзнанието ти. всичко друго е очевидно, сега. сияние... виждаш слабо доловимото одобрително кимане и едва сдържана усмивка на представителката на отстрещната фирма с която е трябвало да се договорите за да подпишете успешна сделка.. чувство на благодарност, че не се е наложило да подходиш до техники които влизат в категорията "влизане под кожата", на които те никога не биха си признали, че са били жертва... може би защото хората обичат да бъдат лъгани... после пък обичат да лъжат себе си, че всъщност не са били лъгани... защото истината боли. а най много боли истинана за самите нас... сияние... целуваш за първи път момиче... топлите устни.. усещането за отдаденост.. толкова неосъзната.. толкова естествена, толкова първична... замряла между поредното туптене на сърцето... времето е спряло... зовът на кръвта... на гените... на желанието.. назови го както искаш... това което кара ушите ти да шумят... сияние... никога повече не усещаш това. не и по този начин... и всеки път когато го търсиш, сякаш частица от този моемт умира, вътре в теб. накрая ти спираш да я търсиш, защото се страхуваш(иронията в тази дума.. защото ти си безстрашен, забрави ли? ) да не отлети и последният спомен. така като както много спомени откриваш ненадейно, че са си заминали отдвана. и тук е интересното - въпреки, че регистрираш, че вече ги няма, осъзнаваш, че, да, те вече ги няма... и все по рядко си спомянш за тях. именно за това гледаш да не изпадаш в ситуации които ти напомнят колко са различни от този твой спомен... така ги пазиш... спомените... защото с тях, си отлиташ и ти... а това което остава... не си ти.. то е резултат. от много болка.. от много грешки...

 

...