Криза в края на пубертета или нещо друго
преди: 7 години, 9 месеца, прочетена 1230 пъти
Не се чувствам на мястото си. Това е. Не съм сигурна дали това, което правя, е моето нещо. Може би всеки един минава през това в началото на нова фаза от живота си. Но защо ми изглежда, че всички други някак по-бързо се приспособяват към обстановката, а аз просто стоя и се чудя дали да не се предам. Нямам мотивация за нищо. Не знам какво искам. А всички ми повтарят как вярват в мен и това, с което съм се захванала, ще ми донесе много успехи. Дали?
Завърших училище тази година. Може би е някакъв вид носталгия към всичко познато от детството, знам ли. Последните месеци се готвех за матури, приемни изпити, бал, имах приятел, който наистина много държеше на мен.. направих много избори, не всички правилни.
Дълго време се чудех какво да запиша, много исках да продължа образованието си, а и всички очакваха да го направя. Лутах се между хиляди възможности, избрах математиката за свой спътник. Покрай матурата и всичко останало наистина повярвах, че възможността ми е с точно този предмет. Балът ми беше достатъчен да вляза в една от най-желаните компютърни специалности на СУ. И влязох. После се досещате, поздравления, радост в очите на всички. С течение на времето преживях доста катаклизми, разделих се с "любовта" и някак все още ми беше безгрижно. Вече бях студентка, а лятото още не беше приключило. Достатъчно време да се наживея, да опозная света. Цяло лято работех, но ми беше наистина приятно, някак вълнуващо да започнеш първата си работа и да те оценяват. А и намерих човек, който ме караше да се чувствам невероятно, сякаш никога преди това не се бях влюбвала. Е, влюбих се. И нали знаете, светът е красив за влюбените очи. Докато не дойде време всичко да приключи и всеки да поеме по своя път. А моят беше далеч от всеки, когото познавах.
И така настъпи моментът малкото момиче от малкия град да порасне и да отиде в столицата. Студентка първи курс. Какво по-вълнуващо? !
Живот в Студентски град, мястото, което никога не спи. Очите на всеки пубер светват при мисълта за нощния живот, който родителите все още му забраняват. Е, вече няма мама да те чака до сутринта да се прибереш разтревожено. Да, тя пак ще се тревожи, но някак безгласно. Някак далеч.
А това далеч беше моето място. Малкото ми убежище. И ми липсва. Адски. Сякаш виждам София като своята клетка, от която няма измъкване. А всички толкова харесват живота си тук. Вече почти три седмици живея тук. Нямам приятели, нямам семейство, нямам живот тук. И дори не знам искам ли да уча това, което записах. Попитаха ме защо съм там, защо съм решила точно тази специалност. Отговорих им с "приемам го като предизвикателство". И наистина е едно голямо предизвикателство. Но ми е доста по-трудно от очакваното. Сякаш никога не съм учила математика, съвсем елементарни неща ми се губят, нивото на групата ми е по-високо, много по-високо от моето. Или пък всеки изпада в такива дилеми, знам ли. Вече не веднъж съм се замисляла да се откажа, просто да се предам и после... знам ли. Има ли някакъв вариант да просперирам без образование? Въпрос на късмет, предполагам. А не мога да разчитам само на късмет.
Вече съм се предала духом, постоянно си повтарям, че за нищо не ставам, не се справям, че ще ме скъсат на изпитите. Просто нямам мотивация да продължавам да живея. Имам нужда от силна прегръдка и нещо малко, което да ме тласне към жажда за живот. Но не мога да споделя на никого. Смятат ме за силна, умна, можеща. Постоянно ми повтарят как вярват в мен. Защо тогава аз не вярвам. Всеки ден все повече се затварям в себе си, чувствам се жалка в очите на околните, изгубих и малкото самочувствие, което имах. Липсва ми всичко, което някога бях. Липсва ми да знам какво съм, къде съм. Липсва ми да излизам с приятели и да се забавлявам. Липсва ми вечер да ме целуват за лека нощ и да се будя с усмивка до някого, колкото и рано да е, колкото и да ми се спи. Липсва ми да се чувствам желана.
Не смятам това, което написах, за какъвто и да било въпрос. Имах нужда да излея всичко, което ме потиска. Както казах, може би всеки минава през такава фаза. Е, ще премине ли? Мога ли да си помогна по някакъв начин или да се оставя по течението и да се надявам нещата да се подредят?
Извинявам се на всички за изгубеното време и се надявам историята ми да бъде одобрена.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 7 години, 9 месеца hash: 62f98ac20f

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Това е типична депресия. Може да се появи във всяка възраст.

 

...

преди: 7 години, 9 месеца hash: a569ddf3d0

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Чувстваш се самотна и изолирана, нормално е. Не може да нямаш познати/приятели от твоя град които също учат в София. Оглеждай се в почивките между лекциите за други като теб - единаци и ще намериш своя тип хора. Не тези които обикалят по дискотеките денонощно. Трябва време разбира се, 3 седмици са малко. Недей да се самобичуваш защото това още повече съсипва самочувствието ти и ти пречи да учиш. Опитай да спортуваш, най-малкото бягане или нещо подобно, за да се разтоварваш психически. Ако не ти харесва това с което се занимаваш, помисли за алтернативи. Трябва да имаш увереност в себе си и вярата че можеш да се справиш с всичко което си наумиш. Приказките как хората вярват в теб звучат празни когато не вярваш самата в себе си и това е върху което трябва да поработиш в известна степен. Останалите студенти не са нещо повече от теб, просто имат увереност, която ти също можеш да придобиеш.

 

...

преди: 7 години, 9 месеца hash: 3f3daa27ee

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Оо и моята първи семестъе беше ад - просто си ходи на лекциите, излизай с колегите и ще го изминеш. Чети за изпитите навреме. После всичко се подрежда. Ще свикнеш и ще откриеш колко си порастнала. Студентски не е уютен, но е сигурно място където да се прибереш. Вземи си един дъъълъг топъл душ и прочети някой роман или сериалче от замунда. Или излез с някой колега който знаеш че е в студенстски. Ще свикнеш, ще научиш чара на софия - театрите, хубавите филмови фестивали. Трудът ти досега ще се възнагради, няма смисъл да се отказваш. Нормално е да ти е самотно. Нощният живот е преувеличен - свестните не ходят много много по заведения нощем. Не прави глупости. Аз бях напълняла сиг 7кила, едвам си взех изпитите, на 8ми декември по средата на изкарванеро с колеги се прибрах, защото не се чувствах на място. Влачих се с някакви съмнителни типове..абе ужас. Разболях се отвратително. После дойде пролетта ствгнах се - вземах стипендии, ходех по стажове.. Уроци по език, готини места из града, хубави хора. 3-4 курс успях да съм по добра от повечето, намерих си хубав стаж, минах на квартира, сериознен приятел...абе животът потръгна и станах мноого оправна. Веднъж справила се -, навсякъде ще се справяш. Връщането е нй шесно и не учи на нищо. Успех и горе главата!

 

...

горе^

преди: 7 години, 6 месеца hash: ffaf272ccb

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Пак съм аз. Мина това време, в което не познавах никого и нямаше с кого да излизам, на кого да споделям.. Да, сприятелих се с доста хора, поне в това отношение нещата потръгнаха. Проблем ми остава ученето обаче. Едва изкарвам 3ки, което е мечтаната оценка за доста, но вече се съмнявам изобщо да успея да завърша. Нещо в мен ме спира, не успявам да науча нищо, седя с часове и гледам в нищото. Не знам заслужава ли си да си проваля следващите 4 години така, адски нещастна съм.

 

...