Пословична апатия
преди: 7 години, 5 месеца, прочетена 899 пъти
Здравейте!
Момче на 20 години съм и смея да твърдя, че всичко в живота ми е под контрол. Единственият проблем, с който се сблъсквам ежедневно, е тоталната апатия, която ме обзема, когато се заема с обичайните си ангажименти. Това не е нещо от вчера, започна преди приблизително три години, но сякаш откакто съм в университет се засили. Не намирам мотивация да изпълня докрай задълженията си, а уменията ми да се концентрирам са под всякаква критика. Отдавам го на факта, че специалността, която изучавам, не е нещо, доставящо ми удоволствие, въпреки че се справям изключително добре - когато се мобилизирам, естествено. Въпросът е, че все по-рядко успявам да се съсредоточа и познанията ми върху материала започнаха да изтъняват. Не го приемам като нещо фундаментално, тъй като в по-голямата си част учебните дисциплини не заслужават толкова внимание поради ниската си практическа насоченост. Но въпреки това се разочаровам от себе си, защото за мен слабото представяне на какъвто и да било изпит е повод за срам. От друга страна се стремя да поддържам репутацията си безупречна, базирайки самочувствието си на по-улегналото си мислене и богатата си обща култура, но забелязвам, че околните ме възприемат като твърде арогантен тип. Опитвал съм се да "сваля гарда" неведнъж, но накрая винаги се случва нещо, което провокира вродения ми скептицизъм. Не мога да възприема приятен събеседник, с когото до едно време обсъждаме всичко, да ми изтърси накрая - "А може ли да погледна твоето задание, защото на мен са ми възложили същото за другата седмица? ! ". Такива изцепки откровено ме вбесяват и точно поради тази причина тая скрито презрение към по-голямата част от състудентите си, въпреки че напоследък чувствата са взаимни, усещам го. И не би могло да бъде другояче - аз никога дори не съм и помислял да се облагодетелствам от чуждия труд и съм им го заявявал в прав текст не един или два пъти. Отделно, че обстановката в големия град ми се струва тягостна, дразня се на задръстванията, шумът и крясъците до среднощ нарушават почивката ми, а тесните улици с автомобили по тротоарите и безогледно разхвърляни боклуци навсякъде направо ме изкарват извън кожата ми. Замислял съм се просто да захвърля всичко и да започна работа (лятото бях стажант в една страхотна организация и се отнесоха изключително професионално с мен), но без образование по правило не може да се практикува квалифициран труд, засега само стажовете и обученията на такива места са алтернатива, но закратко. Това допълнително утежнява положението и вече тотално се губя в отегчението си от всичко - три дни поред не мога да се мотивирам да изготвя елементарен доклад от няколко страници. Ще ме посъветвате ли как да се "преборя със себе си" и да как да отключа "скритото желание" за полагане на ползотворни усилия?
Благодаря!