Споделена история от Други |
Липсата на живот в моя живот
преди: 7 години, 3 месеца, прочетена 1466 пъти
Здравейте. На кратко ще ви разкажа за моя живот след пълнолетие до сега... Има и добро и зло и оплакване, но просто искам да споделя и се нядявам да ме разберете правилно...
До 18 год. възраст живота е просто уникално приятен и красив, детските години, никога няма да се върнат и винаги ще ги помним...
Обаче след пълнолетие живота става много труден, особено за обикновените хора, които нямат богатства и т. н. Аз например като навърших 18 години работих много - млад, силен, упорит за малко пари и дойде време, в което паричките да не ми стигат и така скучния и баналния живот за мен приключи - аз се записах и станах войник в чуждестранен военен легион, разбира се за пари.
В началото беше интересно - обучават те за всякакви военни ситуации, създаваш нови приятелства, стреляш с оръжия (мечтата на всички момчета - мъже). След година и половина обучения, задачи и осуетяване на десетки граждански конфликти, аз и колегите, които издържаха на всичко станахме професионални войници. Изпащаха ни на мисии в различни държави на различни континенти - беше страшно, весело, лудо и си заслужаваше, въпреки жертвите от наша страна, раняванията, които моите колеги или аз сме получили. Всеки един белег е един хубав или лош спомен. За всеки белег от перфектно изпълнена мисия, получаваш награда - медали, пари и отново хубавите спомени. До тук добре всичко беше прекрасно, преди да започне войната в Сирия. Тази война и безкрайните битки, които водехме там, може би не могат да се сравнят с нищо друго, което сме правили през годините. Вече с годините на служба и придобита практика от мисиите имаше времена, през които се чувствахме едва ли не безсмъртни - и много ясно, че това ни изигра лоша шега.. както и да е... в моята последна мисия се наложи да щурмуваме вражески обекти (5 сгради, за които получихме информация, че има складове за оръжия, бомби и т. н. ). Щурмувахме - първата сграда беше все едно сега са я построили - празна и прашна... втората и третата бяха свързани с нещо като тунел, но и те бяха празни. При щурма на четвъртата, все едно се отприщи ада. Влизаме и само виждаме как един талибан започва да стреля по нас с тежка картечница, а други мятат неща малко по-големи от граната към нас - и от там тъмница.
Събуждам се в болницата в едно огромно помещение, около мен още 5 легла с хора, които в последствие разбрах, че са хората от нашето подразделение, участвали в този щурм. Тъжната истина - 6 оцелели и 4 млади и добри момчета, които не оцеляха. Голяма трагедия! След известно време възстановяване в болницата се наложи да ходя и на рехабилитация, отказах само да ходя на психолог и почти се възстанових... почти...
Сега година и няколко месеца по-късно, да спечелих парички (което вече нямаше смисъл и не са приоритет), но белезите останаха.. спомена остана.. само, че другарите ги няма и аз не съм същия.
Сега е време и за оплакването и жестоката истина, от която ме боли само мен....
Върнах се в България и на почти 30 годишна възраст работя като частна охрана, защото нямам силата за по-добра работа и не съм учил за повече.. С едно средно-спец. образование толкова.. както и да е. Белезите от десетки наранявания и от тази атака, заради която бях в болница и т. н. останаха, мускулите ми се превърната в мазнини, нямам възможност да тренирам силови спортове, защото всичко започва да ме адски много... От един съвършен войник се превърнах в дебел охранител, а в днешно време никой не гледа историята на живота ти и защо си такъв - всеки гледа външния вид, особено жените. Дори когато се върнах в България, войната толкова ми залипсва, че извърших тежко престъпление, но благодарение на "нещата" които съм направил по време на войната ме оправдаха... Живота ми сега е самотен:
Нямам приятели в България... само няколко познати.
Нямам приятелка или жена, защото не ме харесват - нямал съм усет за визия (е съжалявам, но в последните 8-9 години от живота си на 90% носех само униформа). Вече нямам и мускули, а шкембенце - съжалявам, че ме едва не ме убиха по време на войната. Нямал съм подход към тях-жените... съжалявам и за това- нямал съм сериозна връзка, нямах време за такава връзка и просто - не знам вече и аз.
Поради липсата на тези важни хора, аз започнах да се превръщам в зомби - от вкъщи на работа, от работа вкъщи. От време на време излизам по заведения или разходки с роднини или със семейството ми... но не е същото... Самотен и нещастен съм. Бих дал всичко и направил всичко, което ми е по възможностите, за да имам приятели, за да имам жена до себе си... за да мога да правя нещо интересно, да се забавлявам и общо взето.. отново да съм щастлив и да се чувствам ЖИВ!
|
