Споделена история от Други |
Защо?
преди: 7 години, 1 месец, прочетена 1405 пъти
Предупреждавам, че историята не е забавна. Ако искате дори не я четете, все пак никой не може да ми помогне, просто имам нужда да разкажа за една малка част от живота си. Пък дано поне това ми донесе малко утеха.
Няма да навлизам в подробности, ще кажа че историята ми започва като всички други, някъде в България в началото на 80-те. Първите години от живота ми бяха щастливи, даже май прекалено щастливи. Имах куп любими хора, приятелчета в детската градина... нищо интересно. Първите години в училище също бяха ок, готина учителка, съученици, приятелки...
С две думи до гимназията си бях съвсем ок.
В гимназията обаче нещата се промениха. От нормално дете се превърнах в аутсайдер, в зубър, в задръстенячка и посмещище и разбира се това няма как да не рефлектира на самочувствието ми. И разбира се и на отношенията ми с момчетата. За първата си детинска връзка на 13 няма какво да говоря... няколко целувки, една-две прегръдки... мили спомени. После бях сама няколко години. Бях на 16 когато срещнах него. Беше доста по-голям от мен. Обичах го безумно и спах с него. Твърдеше, че ме обича... е, оказа се лъжа. Нормално за мъж наближаваш 30 да замае главата на ученичка с приказки. Разби ми сърцето, плаках и плака... но се стегнах и продължих напред. После пак бях сама доста време. Вече в университета, срещнах него. Студент. Уж имахме връзка, уж излизахме, но когато един път му отказах секс, просто ме отряза от всякъде. С две дума пак попаднах на поредния бройкаджия. Е, поне беше на моите години...
Заминах за чужбина с твърдото обещание, че няма няма и няма да си позволя да се влюбя в никого. Не стана така. Живеехме в едно общежитие, в началото уж бяхме приятели, учехме заедно, пазарувахме заедно... и накрая станахме двойка. Или поне аз така си мислех. Пренесох се в стаята му, всичко уж беше наред (в последствие разбрах, че докато уж отивал да учи всъщност свалял и други, а аз глупачката му с глупачка го чаках да се прибере до сред нощ. ). Накрая ме заряза брутално... на рожденият ми ден! И тук идва най-забавната част, беше рожденият ми ден, бях сама на много километри от вкъщи, никой дори и семейството ми не се беше сетило, че имам рожден ден (е, не било точно така, ама картичката от баба я получих доста по-късно)... и направих нещо за което винаги ще съжалявам. Опитах да се самоубия! Разбира се, неуспешно, щом съм тук и пиша... После почна адът, доктори, първо там, после и в България, психиатри "ама защо едно младо момиче като вас ще иска да умре? " "Ами защото, м... ка му на никой не му пука за мен!!! " Както и да е, прибрах се и мама взе нещата в свои ръце. За адът през който минах няма да говоря... антидепресанти, хапчета за сън... ходех като дрогирано зомби. Накрая все пак решиха, че поне няма да направя нов опит и се върнах обратно в чужбина. Тъй де, година имам да завършвам, изпити да взимам (не, че ми пукаше много точно в този момент). И може би това беше най-най-най гадният номер, който ми извъртя съдбата, е а може ми в момента ми подготвя по-голяма гадост, но за това после. Прибрах се аз в института, както казах като ходещ труп с разсипани нерви и за мен се лепна едно момче. В началото просто си говорехме, после нещата станаха сериозни... много сериозни и накрая стигнахме до брак. Е, тук вече стана весело. Дойдохме в България, нямахме пари... живеехме у баба ми... обаче не, аз си го обичам и ще се боря. През какво минахме първата години, само аз си знам. С по 1 кисело мляко на ден съм карала, че пари няма. В крайна сметка, нещата се оправиха, той си намери работа, аз също, изнесохме се под наем и всичко изглеждаше наред. Решихме да работим за бебе. Е, да ама не. Аз с моята поликистоза... какво ти бебе. То изследвания, то хапчета, то хормонални огледала... накрая и двамата останахме без работа и зарязах всичко, пък и следващата стъпка беше вече инвитро. Обаче това ни отчужди. Той искаше дете, обвиняваше ме, накрая го хванах, че редовно докато аз спя нощем, той е в хола и си чати с други жени. С една дори си уреждаше срещи и дори не го криеше. Беше му бивша колежка, която много била закъсала за пари (междувременно той си намери работа), та само приятелски се опитвал да и помогне къде със заеми, къде с информация за работа... да, бе. Разправяй ги на баба ми! 1 година, 2, 3... 10... 12... от ден на ден се отчуждавахме все повече и повече. Скандали, изневери, сълзи... че два пъти дори и физически ми посегна. Накрая не издържах и подадох молба за развод. Срещнах прекрасен човек, моята сродна душа и реших, че най-накрая на 35 заслужавам мъничко любов. Обичам го безумно и историята щеше да е с щастлив края, докато не се намеси съдбата. Любимият ми се разболя сериозно. Откриха му рак, оперираха го, ама май нещо не е точно така както трябва. Сега обикаляме доктори, когато не е наоколо плача тайно, няма да се откажа от него, обаче м... ка му на 30 и няколко сме! Защо? Защо? Защо? Мислех си, че след толкова много болка и самота, най-накрая и двамата заслужаваме малко любов и щастие, но не... както винаги не. Съдбата пак ми показа, че такива като мен си плащат 100 кратно със сълзи за всеки хубав миг. Опитвам се да бъда силна пред него, обаче просто... ами аз си знам какво ми коства, пък и двамата си знаем истината. Лечението е скъпо, ударихме дъното, а и ако бях сигурно, че ще помогне... бих продала всичко, което имам, дори домът си, само и само да се оправи. Само който не е попадал в българска болница не знае какъв ад е. Уж всичко се поема от касата, обаче "за да почнем химиотерапията трябва да направите дарение"! А, тези лекарства не ги поеме касата, а за болничния престой се плаща... разбира се той в момента няма как да работи, та единственият доход е моята мижава заплата. Добре, че семействата ни помагат по малко, че иначе направо ще гладуваме, ако трябва да плащаме сами и сметки и лекарства и процедури.
Е, това е моята история. Знам, че сигурно е скучна пък и какво ли може да ми кажете, но ако все пак сте я прочели, благодаря! Поне си излях мъката тук. Понякога просто искам да заспя и да не се събудя, но разбира се не мога. Кой ще му вдъхва кураж, кой ще се грижи за кученцето (понеже както казах още на 25 откриха, че е почни невъзможно да забременея си взехме кученце)... живея за тях, но понякога... ами просто искам всичко да свърши и най-накрая да намеря покой до любимата си баба. Голяма съм, вече няма да се нагълтам с хапчета както направих на 21, обаче...
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 7 години, 1 месец hash: 9a6da7c32d |
|
1. Ти си силен човек. Никога не съм го казвала, защото ме е срам, но аз съм толкова страхлив човек, че дори не работя. Все си мисля, че нищо не става от мен. Въпреки, че нищо от това, което си разказала, не ми се е случвало. Нямам такива сериозни моменти в живота си. И пак съм слаб човек. Ти поне работиш нещо.
Само да ти кажа, че и аз съм с поликистозни яйчници, но забременях, по естествен път и сега дъщеря ми е на почти 4 год. Не се примирявай, че ще останеш без дете, това е Божа работа. Аз не съм единствения пример.
Пожелавам ти, нещата да се развият добре, за двама ви! От сърце ти го пожелавам!
|
| преди: 7 години, 1 месец hash: 93af3b2e11 |
|
2. Бъди силна и ВЯРВАЙ! Един ден всичко ще се нареди, сямо трябва да вярваш.
|
| преди: 7 години, 1 месец hash: 2319ed7583 |
|
3. Съчувствам ти. По-малък съм на години от теб, но подозирам, че и при мен няма да е по-различно.. Единствено мога да ти пожелая този скъп за теб човек да оздравее. Преживял съм това с което се бориш в момента. И дори изгубих най-ценният си човек. Бях благодарен, че можех да се грижа за него, така както той се грижеше 20 години за мен. За разлика от родителите ми.. Да бъда до него беше най-истинската форма на обич.
М 23
|
| преди: 7 години, 1 месец hash: 02b65a3b56 |
|
4. Здравей, съчувствам ти и съжалявам за всички лоши неща които са ти се случили. Относно положението на приятеля ти, ти препоръчвам да прочетеш статиите в блога по-долу. По моето скромно мнение, съжалявам да ти го кажа, но проучванията ми водят до заключението, че химио и лъче-терапията не водят до благополучен край а само го ускоряват. От нещата които може наистина да помогнат е яденето на гъби всеки ден, плодове, зеленчуци, белтъчна храна, упражнения. Ако се използва химиотерапия тя да е след минимум 24 часа пълен глад - това предпазва тялото от убийствения иначе ефект на химиотерапията.
http://ergo-log.com/cancer.html
|
| преди: 7 години, 1 месец hash: b30b26e3c6 |
|
5. Номер 4, много благодаря за съвета. Още не сме почнали с химиотерапията, така че ще го имаме предвид. А и доколкото разбрах все пак се е места такава, т. е. само на засегнатия орган, така че се надявам да не е чак такъв ужас.
|
...
| преди: 7 години, 1 месец hash: 2fb4f3e671 |
|
6. Здравей отново, аз съм номер 4. Опасявам се, че наистина ситуацията с химиотерапията е много, много, много лоша. Има едно голямо изследване направено през 2004г което изследва доколко химиотерапията помага на лечението и резултатите са, че помага от 2.1% до 2.3% което на практика е нищо а уврежданията и страничните ефекти са страшни. 80% от онколозите не биха се подложили на химиотерапия ако са болни, това на практика значи, че 4 от 5 души които се занимават с това и са наясно не биха си го причинили. Тези храни които съм ги препоръчал горе наистина помагат, особено гъбите, имам предвид - наистина! Храната може да бъде и е - лекарство, същото се отнася и за спорта. Наистина те съветвам да се вслушаш в това което ти казвам и всичко да свърши благополучно при теб, ти вече си преживяла достатъчно.
https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/15630849
https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/15630849
|
|
