Друг живот :)
преди: 6 години, 26 дни, прочетена 1081 пъти
Здравейте, скъпи читатели. Винаги съм избягвала да пиша тук заради дълбоката интимност в написаното. Все се губя в думите си и накрая все се случва нещо че изтривам всичко.

Имам нужда да споделя терзанията си с надеждата че ще получа разбиране от непознат.... Онова което никой в моето обкръжение не можа да види и разбере.

От много малка винаги усещах че не принадлежа към това време и пространство, сякаш не резонирам със средата в която съм поставена. Някак си винаги се чувствах свързана с друго кътче на света, но не е това основният казус... аз просто не се усещам здрава тук и сега. Сякаш колкото и да живея съм един вид извън живота.

Винаги това усещане ме е карало да се чувствам все по сама и по сама с годините. Вече съм на почти 20 а нищо не се е променило откакто се помня.

Единственото нещо което ми помогна докато израствах беше запознанството ми с едно прекрасно момче. Въпреки че общуването ни беше изцяло онлайн почти всеки ден поддържахме видео връзка. Четири години се познавахме и все нещо се случваше че не се срещахме. Преди няколко месеца бяха последните ни разговори. Тогава и двамата осъзнахме че имаме връзка... И двамата разбирахме неосъществената идея на другия, чувството че принадлежи на друго време, един наш общ свят. Беше неизбежно, заобичахме се и чакахме всеки нов ден до нашата среща.

Беше българче което живее в чужбина, с година по-голям от мен. Караше мотор, беше авантюрист, научи ме да мечтая заедно с него... научи ме да бъда добра, да бъда честна и уверена в себе си като жена.

Обещахме си да се видим много скоро, да си направим екскурзия до Пловдив - любимия му град. Бяхме измислили всичко до последния детайл... Имахме и идеята в последствие да пътуваме до нашите места, да изживеем дните си по нашия начин. Бях му приготвила подарък, а той имаше да ми каже нещо, което не можеше да сподели просто така по телефона. Може би никога няма да разбера какво е...

Всичко беше прекрасно до последния път когато го чух. В един слънчев следобед тръгваше на гости на дядо си с мотора... Последните му думи бяха "Отивам си. Обичам те. " Винаги го усещах но този път изключих... Тотално... И аз му казах че го обичам и очаквах да се свърже с мен вечерта.

... точно в 00:00 започнах да звъня. Вдигна непознат глас на чужд език... Не знаех какво да отвърна и затворих... легнах си и просто зачаках. Нищо не си мислех... Просто си седях... мина още един час и получих обаждане от най-добрия му приятел. Каза ми че е починал в катастрофа и че не могли да го спасят.
В онзи момент дъхът ми спря... излязох навън... Нощта беше безмилостно тиха, но птиците пееха толкова силно в далечината... Бях буквално по пижама... Всичко изведнъж се разби на малки парченца в момента в който заваля един ситен дъжд... Беше като сбогуване... Нашето лично сбогуване.

Разбрах че е имало много хора на погребението. Само аз скърбях отдалеч, забравена. Не можех да се храня със седмици... Не можех да спя сама... само лежах по цял ден и плачех.
В последствие получих и снимка как го вкарват в линейката с разбито лице от удара, на която се виждаше как се държи за дръжките на носилката. Също разбрах и че сам се е блъснал в мантинелата при вземане на завоя... Явно с бясна скорост... Какъвто беше и той... Бесен.

И така... За мен последваха най-черните ми дни... чувствах се като изхвърлено животно... Толкова жалка и сама... Чудех се дали не се е самоубил и с тази мисъл се чувствах още по предадена, още по-притеснена за душата му.

Той много дълго време тъжеше за баща си, който почина 1 година по-рано. Три дни преди катастрофата беше отишъл на гроба му... Много плачеше за него и аз все не знаех какво да му кажа за да го утеша. Това си беше нещо лично между тях.

Сега аз съм тук - в плен на забързаното ежедневие, окована в тишината на нощта. Но не се оплаквам... всеки шум и без това започна да дразни слуха ми. Всичко ме дразни... но търпя някак си.

Няколко дни след инцидента трябваше да пробвам рокля за бала ми... Още тогава осъзнах че животът нататък ще е насилствен... Просто безсмислен... Мина балната ми вечер, бях усмихната даже пях на гостите ми народни песни. Минаха и матурите и всички онези неща, за които връстниците ми се вълнуваха. На мен ми беше като филм... И все още живея сякаш не е реалност...

Иска ми се да вярвам че някой би могъл да ме изкара от това вътрешно състояние но може би такъв човек на света няма. Моето момче разбираше мислите ми на най най дълбоките нива... С него си бяхме странни, бяхме oldschool, различни и се допълваме толкова перфектно. Все милееше да се върне в България. Казваше "Още малко изтърпи и ще сме заедно. Още само малко и ще ти омръзне да ме гледаш. "

Така си и ме остави - лудо влюбена, копнееща... Неосъществена.
За пръв път жадна за живот... За милувка от любимия човек.

Всичко ми е чуждо... Всичко... Не съвпадам дори със семейството си. Обичам ги, гледам да се разбираме... но нещо не резонира.... разминаваме се, всеки погълнат от проблемите си.

В последствие разбрах и колко безсмислени са повечето неща. Например вчера... излязох с един приятел, качи ме в скъпата си кола, нахрани егото си с вниманието което му дадох. Естествено похвали ми се с поредните си сексуални завоевания... И си дадох сметка, колко повърхностни са масово младите хора..
В никакъв случай не съм социопат но просто фактите от опита ми говорят че на младите мъже им липсва капацитета да акумулират истинската страст на обичта.
Просто губя смисъл в този всеобщ мисловен задух... Това е истинското отчаяние...

Знам че ще прозвучи твърде идеалистично но реално пазя спомени от минали животи макар и просто като картини и усещания - има ги. И единственият смисъл който виждам в момента е тренинг на придобитите ми качества и усвояване на нови в подготовката за следващ. Например да правя добри дела, да развия качествата си в сферата на музиката и да изостря рационалното си мислене.

Всичко извън тези няколко неща е просто фалш. Честно казано както споменах всичко ме дразни - най-вече шумове, говорене, писане и изразяване на най-прости неща. Дори и в момента написаното от мен да е дълго аз не обичам да говоря. Бързо се изморявам и спя двойно повече от преди. Въпреки това ежедневието ми е все така заето, от което не мога да се откъсна защото от това зависи хляба ми и защото съм поела отговорности.
В този ред на мисли... разбирам че имам нужда от друго мнение... Всеки е свободен да сподели и личния си опит. Каквото ви идва на ум... посъветвайте ме нещо лично от вас.
Как да живея от тук нататък с тази самота? Как да живея със спомените от миналото? Приела съм болката, но права ли съм в мисленето си? Права ли е нагласата ми?

И най-вече колкото и детски да прозвучи: според вас дали ще го срещна някога отново? :)



Afrojack & David Guetta - Another life

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 6 години, 25 дни hash: a46cfb5565

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Мило момиче с огромен интерес изчетох историята ти, която ме докосна дълбоко. Просто искам да ти кажа, че не си сама в начина по който се чустваш. Любимото ти момче не те е изоставило, той просто следва пътя и уговорката, която сте имали двамата като души преди да слезнете в това измерение наречено земен живот. А ти трябва да продължиш известно време без него тук и сега, затова следвай вътрешния си глас и прави това, което те кара да се усещаш спокойна и удовлетворена. Любовта е единственото нещо, което не се губи със смъртта, така, че не унивай а просто бъди търпелива и изживей живота си щастливо и на max! Изпращам ти цялата си позитивна енергия :))

 

...

преди: 6 години, 22 дни hash: 989222934f

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Прочети малко за гещалт психологията. Когато нвкой си отиде непредвидено го чувстваме недовършено, както и ти сподели. Имала си много да му кажеш, имала си да изживееш, докато не затвориш гещалта, ще е трудно да продължиш. А той с покойници е много трудно дс се затвори. Предлагам ти да потърсиш помощ от терапевт. Правят чудеса. Помагат ти да продължиш, болката винаги ще е там, но въпросът е дали ще я канализираш в негативно или в позитивно. Също така много хора след такива инциденти с партньора отказват да имат следващи връзки дори години по- късно, защото се чувстват виновни, че го замедтват. Също нещо, за което може да ти помогне един добър терапевт. Че вдъщност той винсги ще е в теб и ти не го заместваш, а правиш място и за други хора. Не се предавай и ако трябва да ти дам един съвет е: изкарай всички чувства и емоции. Позволи им да минат през теб, не подтискай нищо. Ако ти се плаче_ плачи, ако ти се блъска- блъскай. Не задържай нищо. Според мен пиши. Отдава ти се. Проза, поезия, хем ще е начин да му "говориш"

 

...

преди: 6 години, 22 дни hash: 07b0c89b38

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Бил съм на твоето "пристанище" като мисли, после разбрах какви глупости са всъщност. В живота нищо не е писано или програмирано. Елементарната логика противоречи на "договаряне" преди да дойдем. Това идва от морето на източните лъжеучения. Най-искрено и добронамерено те предупреждавам да излезнеш от тази твоя "истина" -(удобна лъжа). Последствията могат да бъдат...

 

...

горе^

преди: 6 години, 18 дни hash: 6476d581cf

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Здравейте отново, скъпи читатели! Благодаря ви за топлите коментари. Имах нужда да споделя с някого преживяното и да бъда разбрана по някакъв начин тъй като пътят по който вървя е доста самотен. През цялото време съм в състояние на една прикрита тъга, която си ме мъчи ден и нощ. След 2 дни ще пътувам с мои много близки приятелки... Чувствам се сякаш имам нужда точно от това - глътка въздух. Мисля като се прибера да се свържа с майката на моето момче. Бях си казала че тази година ще бъда до него на рождения му ден за да му дам подаръка. Нещо много красиво и сантиментално съм му приготвила... Идеята ми няма да се осъществи както искам, но се надявам да бъда до майка му в този момент. Знам че много хора я търсят, знам че ще се съберат много много хора на този ден, защото той винаги се е отнасял с уважение към всички. Винаги се стараеше за доброто на другите. Искам да знам какво се случва и най-вече с малкото му братче, защото детето е изгубило и баща и брат. Надявам се че някой ден ще имам възможността да си комуникирам с него като зрял човек, да му припомня колко много е обичан. И така... Благодаря отново на номер 1 че отдели от времето си за да утеши непознат. Това е един от най-красивите и позитивни коментари на този сайт :))) Към номер 2: Относно гещалт психологията - много правилни неща казахте. Да, вярно е. Едва ли ще допусна някого до себе си в скоро време. Както ми бушуваха хормоните, в един момент се оказах без никакво сексуално желание. И честно казано започвам да усещам още повече тъга, когато съм търсена от момчета. Живея така малко със страх... Най-вече защото не си представям да бъда с мъж. Вероятно е да се омъжа някой ден, за което много се притеснявам че ще бъда реактивна към него... Че няма да му дам всичко от себе си, че една част от мен ще му бъде винаги далечна за него. Ако продължа така още половин до една година ще отида на специалист задължително. Иначе засега се утешавам с музиката... да съм сред хора. Красивите неща... Понякога си казвам че ще остана сама до края на живота си, но знам че няма да се случи така. Ще се появи някой спътник, който да кръжи около мен. Някой луд за връзване, авантюрист. Във всеки случай ме чакат години работа... До следващата пролет, периода на цъфтеж. Във всеки случай ще си пазя достойнството, безкомпромисна, въоръжена с прагматизъм. Към номер 3: Програмата идва от причинноследствените връзки. Има ли случка, има и причина. Както в молитвата "Отче наш" се споменава "както на Небето, така и на земята" - "каквото е горе, такова е и долу" за царството божие тоест божествения закон. Идеята ми е че всяко живо същество, всяка малка клетка по тялото на човек, всеки атом който я гради за да се стреми към най-доброто си, за да бъде част от жизненоважните процеси на човешкото тяло тя трябва да се позовава на някаква поредица от закони т. е програма. Ами ето програмата е налична на физическо ниво. Отговорете си сам: Според вас щом една клетка се появява на бял свят с някакъв сорс код, всеки атом, всеки светлинен фотон щом има някаква главна цел, щом всичко което ви гради се оповава стриктно на божествения закон... Не работите ли и вие на същия принцип? Не сте ли част от планетата както клетките на тялото ви? Не съставлявате ли нещо и вие? Не сте ли създаден за да бъдете нещо по-добро? Човек има тяло, има и душа. За да го съставляват като компоненти трябва да са съвместими, тоест да работят на сходни принципи. Следователно както тялото ни преминава през етапи на развитие, така и душата на по-високо ниво преминава през разни нейни си неща... *** Темата е отворена за коментари винаги(или поне докато съществува сайта). Знам че в близкото или далечно бъдеще ще има някой, който да познае нещо от себе си в написаното. Винаги, когато и да е, нека всеки да се чувства свободен да остави нещо от себе си тук. Ако има критика или нещо, с което човек не е съгласен ще се радвам да споедели. :))))

 

...