Не си сам,ако се чувстваш така
преди: 4 години, 1 месец, прочетена 433 пъти
Не искам съвет, нито смятам да се самосъжалявам или жалвам. Пиша го за всички хора с достатъчен мозъчен капацитет. След като попаднах случайно на доста подобни истории, реших от морална гледна точка да споделя какво ме мъчи с цел да ми олекне и да покажа на хората в моето положение, че не са сами. На света има ужасни неща, всеки, който има семейство, дом, вижда, чува, диша е късметлия. Знам, че неща като насилие, загуба на любим човек оставят трайна следа в съзнанието ни. За жалост обаче има нещо доста по-опасно от изброеното - общественият натиск. Живеем във време, в което позата и показността е всичко. Лицемерието е навсякъде. Налага се една тенденция към съвършенство, която е хиляди пъти по-опасна от която и да е друга гадост в живота. Знам, че много хора ще ме упрекнат и ще възразят, но съм права. Психическите атаки и травми са в пъти по-опасни, защото водят до депресия и психически разтройства. Не говорим за липса на благодарност за това, че сме от малкото късметлии, които са здрави и на топло с поне един любящ човек наоколо. Говорим за това, че всичко е в главата ни. Дори да имаме тези неща и да ги ценим, е възможно да се чувстваме непълноценни и потиснати. Причината - всичко около нас. Емоционалните и интелигентни хора ще ме разберат. Всеки ден ставате с мисълта какво трябва да направите днес. Имате куп задачи, колко приятни, колко не, още със ставането взимате телефона си в ръка и започвате да проверявате социалните мрежи. Там всичко изглежда прекрасно. Всичко е толкова идеално. Перфектни хора с перфектен живот. Отивате до огледалото и виждате торбички под очите от недоспиване, заради работата, мимически бръчки, заради многото смях и сълзи, петна по кожата от стрес, отпуснат корем, заради следродилната депресия, напукани ръце от купчините с чинии, които ви чакат, белег от изгаряне от любимия човек, който си е изкарал яда на вас, разширени вени от многото тичане и висене напред назад. Мислите си как по дяволите стигнах до тук, да не харесвам отражението си в огледалото. После отивате на работа. По пътя виждате типичната двойка с куче и количка, която се смее и прегръща и си спомняте как вие никога не сте имали това. На работа сте заобиколени от хора, които са нагли и неприятни. Уморени сте да водите едни и същи безсмислени разговори за времето, държавата, съседката от входа. Клишета, водещи до задънена улица. Прибирате се уморени, а майка ви ви звъни да ви упрекне как пак сте забравили да идете да й помогнете с домашните задължения. Мъжът от предната вечер пък ви причаква на вратата, за да си излее напрежението, насъбрано от деня върху вас. Питам къде е перфектният живот? Къде е лукса, удобствата, къде е перфектната работа, къде е невероятният съпруг, който ви носи на ръце? Къде е? Няма ги. Няма ги, защото такова нещо като перфектен живот не съществува. Всички имаме драми и проблеми. И съседката ви, която изглежда като модел, и жената от супера, качваща снимки на поредната почивка, платена от богатия й мъж, и който и да е друг. Има много повърхностни и елементарни хора, факт. Но повярвайте ми не сте сами в проблемите си. Всеки си има болка и нещо, което го мъчи. Не си мислете, че ако изглеждате като популярното момиче от гимназията, на което винаги сте завиждали, нещата ще са по-различни. Всички сме нещастни по свой собствен начин. Не си мислете, че като изкарвате 800 лева, а имате висше, не сте успели в живота. Не си мислете, че като живеете в двустаен апартамент, не сте осигурили обещания лукс на половинката си. Не си мислете, че като не може да имате дете, не бихте могли да оставите нищо след себе си. Не си мислете, че като нямате мъж или жена до себе си, времето ви е минало. Всички знаем клишето живее се един път, ами да, така е, но този живот е плод на вашите избори и не е нужно да е идеален. Всеки белег по кожата ви е признак на уникалност. Всеки от нас е уникален. Всички изпадаме в депресии, заради раздяла, неодобрение на хората или в работата, заради физическия или психическия тормоз на хората около нас, или заради болестта, от която страдаме. Но това, което може да ни спаси от всяка ситуация е волята ни за живот. Има по-силни хора, които могат да минат и през ада и пак да останат цели, но ги има и такива като мен, крехки и раними, които от малки се сблъскват с по-малко лошата страна на живота, но са наказани с прекалено добро сърце и емпатия и усещат нещата в пъти по-силно. Искам да кажа на тези хора, че не са сами. Каквото и да ви мъчи, колкото и да е тежко, и да боли, минава. Знам, че сигурно е лицемерно да говоря така, щом съм галеница на съдбата, но искам да го знаете, че сте уникални и нямате нужда от промяна. Единствената допустима промяна е в мисленето ви, да го накарате да работи за вас, а не срещу вас. Отделям тези 10 минутки от времето си, за да ви насърча да не се предавате и да сте себе си. Не се подвеждайте по конформизма. Не бъдете част от стадото, бъдете индивидуалисти, мислещи и разумни хора. Не позволявайте на никого, дори на семейството ви, да ви обижда. Прогонете комплексите, чувството за малоценност и страхове като този от изоставяне, неодобрение, премахнете чувството за вина и прекомереното притеснение. Отпуснете душата си и си поемете дъх. И когато се почувствате самотни или огорчени си спомнете, че никога не сте сами, дори да ви изглежда така... Благодаря на всеки отделил от времето си да прочете това, дано съм ви накарала да се почувствате една идея по-добре.