Споделена история от Други |
Задушавам се
преди: 3 години, 3 месеца, прочетена 935 пъти
Здравейте.
Толкова съм объркана, че ако тръгна да пиша всяка моя мисъл, тази история ще бъде безкрайна. Мозъкът ми не спира да мисли даже за момент. Много често нощем не мога да спя от притеснение и необяснимо напрежение. Събуждам се по няколко пъти, понякога си лягам към 4 сутринта и се събуждам към 8 без видима причина. Вечер като си легна се случва да се въртя по 4 часа преди да заспя. Имам постоянно напрежение в себе си. Знам и причините, но не са неща, които мога да поправя или да се отърва от тях. Много често мисля за миналото си, за грешките си, за нечестното отношение на хората около мен към мен. Получавам паник атаки. Така си докарах проблеми със сърцето от толкова сълзи, премисляне, тъга и т.н. Пия хапчета за сърце. Толкова съм зле, че постоянно имам признаци на сърдечен удар и усещам как скоро наистина ще получа такъв. Ужасно е.
Чувствам, че не съм там, където трябва да бъда. Имам връзка от година и половина с прекрасен човек, който е грижовен и т.н., но е много разсеян. Постоянно забравя за всичко, той готви, но само това. Аз нямам против да шетам из къщата, но когато го правя искам да се поддържа след мен, а не да се разхвърля сякаш усилията ми не са от значение. А той прави точно това. Има си закачалка за ключовете точно до вратата на стаята ни, където нищо не му коства да ги остави, но не го прави. Хвърля ги някъде и после аз трябва да ги търся заедно с него, когато бързаме за някъде. Кара ми се за глупости. Наранява ме, вижда ме, че съм депресирана, но не предприема нищо. Даже напротив. Прави го по-зле. Живея с техните в друга държава от вече 6+ месеца. Не говоря езика тук. Искам да излизаме, да виждам слънце, хора, живот, природа. Той спи до 2-3 следобед. Работи вечер, но до около полунощ, което не е късно. Можем да си лягаме в 2, да ставаме в 10, да излизаме, но не. Даже и да се събуди "рано", стои на телефона си с часове, защото иначе не може да се разсъни, а аз съм много против ползването на телефон веднага щом човек си отвори очите. Предпочитам да стана, да си направя кафе/чай, да си пусна тиха спокойна музика, да се насладя на слънцето. Или поне така ми се иска. Бохемски начин на живот. Душата ми копнее за това, а той е човек на технологиите.
Аз не виждам смисъл да ставам рано, а той да спи до късно, защото първо, ще имаме различен режим, а ние водим общ живот, второ, техните са винаги вкъщи и не съм тип човек, който ще отиде да си говори с тях, не съм много отпусната в разговори с хора, с които не се чувствам близка, даже и да ги харесвам и да нямам нищо против тях. Не мога да шетам, защото това означава да изляза извън стаята и да проведа разговор с тях. Не мога да хапна, защото всекидневната и кухнята са заедно. Просто няма смисъл да се събуждам рано, ако той няма да го прави с мен. А това ме депресира. Всичко ме депресира. Говорихме, но не ме приема насериозно. Скарахме се много жестоко, защото съм се държала 3 дни странно и съм ревала без причина, накрая му казах какво ми има и ме нападна, че вече е твърде късно да му пука, защото съм го ядосала, а когато се е интересувал не съм споделила.
Имам странното усещане вътре в себе си, сякаш се виждам от бъдещето си, че това няма да е завинаги. Искам спокойствие, природа, тишина. Книги, животни, разходки, пътешествия с каравана. Не става въпрос за възможността да си позволя това, а фактът, че аз се задушавам от този начин на живот. Не мога да дишам. Не мога да спя. Кръвното ми е постоянно високо. Много съм зле. Тук не говорим за "зарежи го и прави каквото си щеш", а нещо като да си с човек, когото много обичаш, но осъзнаваш, че няма да сте цял живот заедно, защото са ви отредени различни неща. Искам този живот с него, но няма как. Пък и пак повтарям. Не мога просто да го зарежа, тук темата не е той, а моето себеусещане. Някой ден вярвам, че ще имам този живот, за който копнея, но ме боли много в момента. Твърде много, когато преживявам всичко това и осъзнавам, че човека, когото обичам, може би ще го загубя. Искам да чуя хора, които се чувстват също по този начин или са преминали през подобно нещо. Не ме съдете, моля ви.
Момиче на 21 г.
|
