Споделена история от Други |
Не знам как да го озаглавя
преди: 2 години, 5 месеца, прочетена 1149 пъти
Здравейте. Сигурно Ви е писнало да четете подобни неща. Не знам откъде да започна.
Да кажем, че в ранна детска възраст съм минала през много неприятни неща и така и не обикнах баща си, хората и живота си. Вкъщи се чувствах сама, в детската градина и училище се чувствах отритната и като аутсайдер. Като боклук, който всеки момент ще бъде стъпкан от нечий крак. Отново. Никой не ме забелязваш като човек. Забелязваха ме само като чучело, на което да упражняват подигравките си. Баща ми насила ме подстригваше късо и това много ми повлия. Не се държах като момиче, макар и да съм хетеросексуална. Лъжех за името си, не исках да ме заговарят, защото ме беше срам, че приличам на момче. Имаше няколко деца, които редовно ме унижаваха по най-гадния начин. И не само те, а всички. Изсипваха остатъци от храна в косата ми, всеки час ми хвърляха топчета и хартиени самолети в нея, дразнеха се и ме закачаха. Чувствах се и се чувствам неразбрана, сякаш не принадлежа. Сякаш не съм като другите. Това продължи до 9 клас някъде. След 9 клас аз коренно започнах да се изменям и заприличах долу-горе на нещо. Подигравките уж спряха. В детска възраст заеквах, ходих на логопед и за малко се оправих, но после в 5 клас отново започна този ад заради стреса вероятно и униженията. Социалната тревожност, депресията и това заекване, с които три неща все още се боря и съм уморена от тази борба, не ме напускат. Затворих се в себе си, имах много малко приятели - 2-3 от детските години, с никого не говорих. Аз бях никой - за учителите, за познатите, за непознатите. Спрях да вярвам във възможностите си, в талантите си, в себе си. Години наред собственият ми баща и всеки около мен тъпчеше самочувствието ми. И все още съм такава, отчасти. Представете си жалката картинка. Липсваше ми бащина фигура и все още ми липсва, макар и подсъзнателно да го отричам. Привлечена съм към много по-възрастни мъже. Не знам дали е от това, но го забелязах когато бях още в началното училище. Има дупка в душата ми, която връстниците ми не могат да запълнят. Не си търся втори баща или нещо подобно. Просто не изпитвам симпатия към млади мъже. И там щастието ми отбягва. Сякаш не ми е било писано да имам нормален живот. Аз се провалих като дъщеря, като внучка и сестра. Чувствам се отвратително. Сигурно е ужасно да имаш такова дете. Никога няма да усетя това нещо любов, а за семейство да не говорим. Когато бях на 15 год. се запознах с мъж на 50 год. и не мисля, че има смисъл да казвам какво стана. На 17 се осъзнах и прекратих всичко. 3 години откакто не съм докосвала мъж, нито съм чувствала близостта на някого. Не е от най-приятните чувства. Бях твърде малка за това и донякъде съжалявам, но беше опит. Не се оправдавам с това. Знам, че направих грешка. Странното е, че даже не ги мразя. Да, те ми съсипаха живота, но не изпитвам нищо към тях. Все още им се усмихвам в шибаните лица и се правя, че нищо не е станало. Всъщност не знам, мразя ли ги или не? Както и да е, аз все още страдам и все още тези неща ме преследват като сянка. Уморих се от всичко. Имам уста, а не мога да говоря. Млада съм, а нямам младежки живот. Уморих се да се чувствам като непотребна и сякаш не съм специална за никого. Уморих се от надеждата и от това сякаш съм чужденец. Аз не вярвам в бъдещето си, нямам никакви очаквания, разбирате ли? Не се виждам като нищо. Уча специалност, която не искам и в която вероятно няма да се справя, заради студенината ми. Не виждам изобщо как ще доживея до старост. Може и да не ми е писано. Все тая. Не искам да живея и никога не съм искала и без това. Никога нямах детство, а жалко подобие на такова. Сега плачейки над това тъпо писание, ми се иска земята да се отвори и аз да попадна в бездните ѝ. Животът отчасти има смисъл. Човек не бива да се похабява, трябва да мечтае и цени дара от Бог. Но не намирам цялостен смисъл в своя. И аз го цена, не си мислете, че не го ценя. Аз съм благодарна, но не и щастлива. Аз просто искам да бъда щастлива. Веднъж в живота си. Аз съм само на 20 год. С какво заслужих вашата омраза?
Намирам или намирах утеха в хобитата си. Помагат, но си губят силата над мен, бавно. И знам, че някак трябва и ще се справя, винаги съм се оправяла сама. Просто трябва, иначе ще е много несправедливо. Но за каква справедливост говоря изобщо. Държа тъпите чувства в себе си и не мога да ги изразя. Не мога да го направя. Мога само пред себе си, мислено. Самоубийството приканва, не го отричам, но имам страх от Бога. Не искам отървайки се от един Ад, да попадна в друг. Макар, че вече сигурно съм за там. Ще им е тъжно на мама, брат ми, дядо и на баща ми за кратко - може би. Но след години спомена за мен ще изчезне. Ще забравят какъв е бил цвета на очите ми, как е звучал гласът ми, цветът на косата ми какъв е бил. Ще ме забравят и аз стоейки сама, просто си представям как се тровя с нещо и лежа отпусната на леглото. Кофти за този, който ще ме намери. След тези мисли, чувствам някаква лекота, сякаш вече съм мъртва и всички проблеми са изчезнали. Тази мисъл все още ме изкушава, така да кажа. Кървавите червени линии от ножчето още стоят на ръцете ми, но не ме болят вече. Последният път, когато се самонараних беше в 7 клас. Тогава го направих мисля за внимание, исках да му пука, но сега го правя от ярост и наказание. Въпрос на време беше кога отново ще започна. Аз не се страхувам от болката, свикнах да живея с нея. Всеки ден ме боли. Понякога се чувствам като ненормалник. И това боли.
Какво да правя вече? Знаете ли, просто искам да изчезна. Който иска живота ми, бих му го подарила. В крайна сметка май нищо друго не искам вече, даже и щастието. Отстрани изглеждам жалко. Самотно и отритнато същество от обществото. Всички си имат своите приоритети, докато аз съм ничий приоритет.
Опитвам да превъзмогна депресията, страха от хората и социализацията и тази прословутата тъга. Всичко е настройка на мозъка, знам. Заекването едва ли ще изчезне вече. Ще ми е доживот. Свикнах с него. Знам и че чувствата и емоциите не бива да ни поглъщат и управляват, но аз твърде дълго ги сдържам и те напират. Опитвам се да не ме контролират, повярвайте. Вече станаха няколко месеца откакто пия антидепресанти и не знам дали има ефект. Търсих щастието и опитвах да го намеря по всякакъв начин. Може би ми трябва някой, който да ме вдъхнови и храни със силата си. Трябва ми едно леко побутване от правилния човек. Но както виждате това изглежда твърде невъзможно. Никой зрял мъж не би зарязал всичко заради мен. Знам това. Аз съм си една счупена машина, която никога няма да работи както преди. Ако изобщо някога е работила. Чарковете ми липсват и може би никога няма да потръгне по моя механизъм. Представете си един лист хартия. Нова, бяла несмачкана, лъщи с блясък. Вземете тази хартия и я сграбчете, смачкайте я с грубите си ръце. После колкото и да се опитвате да я изгладите, няма да можете. Така направиха те с мен.
Благодаря Ви. Имах някак нуждата да го кажа, макар и да не обичам да споделям. Може би после ще съжалявам, но ще е късно.
|
