"Живот на средностатистически възрастен"...
преди: 13 години, 2 месеца, прочетена 2375 пъти
Малко безсмислено оплакване от страна на една 20-годишна в 2 през нощта. Отдавам го на моментно настроение (нищо, че се чувствам изгубена вече месеци) и се надявам да не ме съдите много – просто имах нуждата да не го скрия в компютъра, а да го пусна по течението.

Страх ме е. Че не съм достатъчно постоянна, че нямам достатъчно воля и амбиция да изживея онзи живот, за който винаги съм мечтала като ученичка. Че все още продължавам да чакам „утре”. А утре никога не идва, ако не го започнем днес, всички знаем това.

Страх ме е дали съм избрала правилната професия – да, престижна е, да, може да ми даде много, ако и аз от своя страна вложа много от себе си в ученето – но някак си не мога да си представя да я работя, не успявам да се влюбя в нея.

Страх ме е дали ще успея някога да се погрижа наистина както трябва за тялото си. Да стисна зъби, да спортувам, да се измъкна от оковите на тяло, което не привлича.

Страх ме е дали ще постигна мечтата си за пътуване, за преживяване на света.
Страх ме е дали някога ще срещна истинска любов. Страх ме е, че след години ще създам едно компромисно семейство с човек, който всъщност няма да е сродната ми душа. Просто, защото не изглеждам по начина, по който трябва да изглеждам, за да бъда видима за всички.

Страх ме, че може би не съм толкова отворена към света и толерантна, колкото си мисля и за каквато се представям. Нито толкова любопитна и търсеща. Страх ме е, че съм едно обикновено, невидимо момиче, без забележителни качества.
Не съм нито красива, нито душата на компанията, нито блестяща в успехите си – въпреки че доскоро винаги съм се справяла със задачите, които си поставям. Нямам специален талант, не мога да свиря, да пея, да рисувам.

А искам, как искам… Да живея красиво. Да се раздавам. Да се боря, да обичам (повече). Да давам всичко от себе си в името на целите си. Да творя. Да пътувам, да търся, да помня. Да се разпознаем – не днес, но все някога – с някого, който да е сродната ми душа. С когото да сме на първо място съучастници в живота. Да имаме някой ден дете – което да отгледам не като изнервена разчорлена майка, а като спокойна жена, постигнала първо себе си, реализирала се като личност и като професионалист. Дете, което да бъде отгледано с много любов.


Имам близките си, имам приятелите си - имам много. Не би трябвало въобще да се оплаквам.

Страх ме е, че всъщност сякаш твърде бързо съм пораснала, някак изведнъж. Без да открия себе си, без да съм наясно със себе си, без да съм сигурна накъде вървя – и сякаш вървя по навик, по инерция. Завърших училище, влязох в уж логичната за мен специалност, уча я – а ежедневието не се е променило. Всичко отново е оставено на режим „изчакване”. Изчакване на пътувания, на вдъхновения, на нови, интересни хора, на любов, на някой, който да ме открие и на някой, когото аз да открия.

Страх ме е, че просто вече съм навлязла в матрицата „живот на средностатистически възрастен”. И не виждам измъкване.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 13 години, 2 месеца hash: 688bd4fa1d

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Здравей! Мисля че е нещо нормално да имаш колебания. Важното е, че намираш сили да признаеш страховете си. Моят съвет е да се опиташ да намираш по нещо хубаво и забавно във всеки ден, а не да чакаш да ти се случи кой знае какво. Разбира се, че те очакват и много вълнуващи неща, но докато те се случат недей да изпускаш настоящето-приеми го такова каквото е и му се радвай. Със сигурност все има за какво! Next

 

...

преди: 13 години, 2 месеца hash: 41d4ff5ec7

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Не, не те е страх от всичко това, целите тези редове се побират в 1 изречение- Страх ме е, че няма да се справя... Всички ни е страх, малко от нас си го признаваме, но абсолютно всеки човек го е страх. Затова излезе лафа че всяка една жена започва да се храни здравословно, , от утре". Понеже от страх, се отказваме от нещо което желаем. И защо? Не че не можем, просто позволяваме на нещо незначимо да ни провали. Стискай зъби, ще ти е трудно, ще искаш да се откажеш, просто не го прави, каквото и да ти струва. Защото, мила, ако се отказваш, ако гледаш към страховете, никога няма да полетиш. Нека желанието за преуспяване е по-силно от страха скрит в паденията.

 

...