Как се нарича това чувство
преди: 14 дни, 22 часа, прочетена 322 пъти
Което изпитваме например към герой от филм, който обича жена, но е станало недоразумение и тя му е сърдита, а той е тъжен, чувства се самотен и търси начин да поправи грешката си?

Ние като зрители хем изпитваме тъга за неговата несполука, хем му съчувстваме, хем обаче и ни е приятно, че изпитваме тази човешка емоция. Хем героя е виновен, хем обаче не сме критични към него, а гледаме на неговата постъпка като човешка и направена от добро намерение. Сладка болка ли, как се нарича?

Истинския ми въпрос е защо, когато ние сме в положението на героя, не изпитваме сладка болка към себе си, а само негативната част на болката? Защо към себе си сме критични, а към другите сме състрадателни?

От житейския си опит мога да кажа, че в редките моменти, в които съм изпитал тази сладка болка към себе си, съм усещал, сякаш бебето се отваря за мен и съм получавал усещане, че всичко ще се оправи. Сякаш за момент егото ти умира, гледаш се отстрани като филмов герой и наистина се случва чудото и всичко се оправя. Сякаш самокритиката ни блокира комуникацията ни с Бог. Име такива моменти на сладка болка и самосъстрадание се свързваме с Бог.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 14 дни, 10 часа hash: 54e416a95b

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

1.   Когато гледаме филм и видим герой, който е сгрешил и страда, например мъж, който обича жена, но заради недоразумение тя му е сърдита, то ние като зрители преживяваме особено усещане. От една страна изпитваме тъга за неговата несполука, от друга страна състрадание към болката му. Но парадоксално, в тази тъга има и сладост. Преживяването е красиво, защото е човешко, защото ни доближава до същността на любовта и уязвимостта. В естетиката това е известно като „катарзис“ - пречистващата сила на състраданието и страха. В ежедневието често го наричаме „сладка болка“. И все пак, когато ние самите се окажем на мястото на героя, не изпитваме същото. Тогава усещаме само тежестта на болката, самотата и самокритиката. Към другите сме състрадателни, към себе си сме строги. Защо? Ами причините са няколко. Първо, ние сме възпитани да бъдем взискателни към себе си и да не допускаме грешки. Второ, в собствените ни преживявания участва егото, което казва: „Аз съм виновен, аз не съм достатъчен. “ Трето, липсва дистанция т. е потопени сме в болката и не можем да я видим като история, както виждаме филмовия герой. Обаче в редките моменти, когато успеем да погледнем на себе си отстрани, като на герой от филм, се случва нещо различно. Болката се превръща в „сладка болка“. Егото замлъква и остава само чистото човешко преживяване. Тогава се отваря врата към нещо по-голямо, а именно връзка с Бог, с Любовта, с цялото. В тези моменти идва усещането, че всичко ще се оправи, че дори в грешките има смисъл. Истината е, че самокритиката често ни отделя от Бог, а самосъстраданието ни свързва с Него. Когато гледаме на себе си със същата човечност, с която гледаме на другите, болката престава да е враг. Тя става врата към смирение и надежда.

 

...