Споделена история от Други |
Времето не лекува
преди: 1 ден, 7 часа, прочетена 199 пъти
Някога чувствали ли сте болка толкова силна, че все едно стомахът вие е пълен с плъхове, отчаяно опитващи се да излязат. Болка толкова непрестанна все едно някой ви удря с бейзболна бухалка, влагайки във всеки удар всичко от себе си, цялата си сила, злоба и омраза. Болка толкова натрапчива все едно безкраен влак минава през вас и колкото и да се опитвате не можете, нито да се изправите, нито да съберете себе си отново. Всеки орган, всяка кост и всяка капка кръв, всяко чувство и всяка мисъл, истина или лъжа, изречена или премълчана.
Това е болката, която усещам всеки ден през изминалите месеци. Толкова изтощаваща, устремена и неуморна, целяща да ме съсипе напълно, като хиена впила зъби в разлагаща се плът. Боли да спя, да ходя, да говоря, болка е дори да дишам. Болката се превърна в най-верният ми спътник в онзи ден, и до днес все още не ме е разочаровала, пропускайки дори момент.
В друг добър приятел се превърна разкаянието. Разкайвам се, че не казах това което исках когато все още имах шанс, че не направих това което трябваше докато имах възможност, че излъгах когато исках да кажа истината, че не ми пукаше когато трябваше.
Когато не знаят какво да кажат, хората ти казват, че времето лекува всичко, но колко дълго ли ще трябва да чакам. С времето осъзнавам случилото се все по-добре и по-добре, а това не ми носи нищо друго освен по-силно страдание.
По време на учебната година училището служеше като странично занимание, което малко или много ми помагаше да се разсеям, но с настъпването на лятната ваканция умът ми е окупиран от мисли за него. Мисли за това, което беше, това което е и можеше да бъде и това бавно ме убива. Усещам как всеки ден без него светлинка в мен угасва, как бавно потъвам в миналото, неспособна да видя бъдеще пред себе си. Това чувствам всяка минута през която съм будна и това сънувам докато спя.
Всеки ден приятелите ми правят всичко възможно да ме разведрят, но нямам силата да им кажа че надали ще помогне.
Беше станало обяд и както всеки друг ден от лятната ваканция аз си стоях вкъщи потънала в мисли и в очакване на сестра ми, която минаваше да ме види всеки ден без пропуск, макар и да бе безкрайно заета с работа. Точно когато си помислих, че този път може и да закъснее чух вратата да се отваря и звука на женски глас се разнесе из апартамента.
- Надявам се не си яла защото донесох пица!
- Казах ти че не е нужно да идваш всеки ден. Имаш достатъчно работа и времето, което прекарваш с мен няма да ти е излишно. Освен това, аз съм добре, така че се успокой и не ме мисли.
- Добре си така ли? Днес да си излизала? Да си говорила с някоя от приятелките си? Дори яла ли си нещо? !
- Не съм гладна.
- Не си огладнявала от шест месеца.
- Мислех, че каза, че няма да говорим за това докато аз не съм готова.
- Знам какво съм казала, но не мога да чакам повече. Зная колко много значеше той за теб и, че болката която изпитваш е огромна, но не можеш да продължаваш така!
- Там е въпроса! Не знаеш колко много той значеше за мен и не знаеш нищичко за болката която изпитвам от загубата му. Никога не съм обичала някого толкова колкото обичам него. Този човек вече го няма, но любовта към него остава и няма просто да изчезне! Не мога просто да забравя всичко и да продължа живота си сякаш нищо от това не е било!
- Не искам от теб да го забравиш и знам, че това е невъзможно, но не мога да стоя и да гледам как се предаваш и постепенно се превръщаш в развалина!
Думите й ме нараняваха, защото знаех, че са истина, но отказвах да ги приема. Мисълта да продължа без него бе немислима.
- …Изяж си пицата. Утре ще мина да донеса китайска храна. - след като каза това се обърна и излезе от стаята.
Обичах го толкова много, но знаех, че не бива да се поддавам на болката, но това бе толкова трудно. Не знаех как да го направя. Как да продължа живота си, изпитвайки болка, която е способна да ме убие.
Задавала съм си този въпрос хиляди пъти. Как да продължа без него? Чудила съм се с часове, дни, месеци и друг отговор на този въпрос не намерих освен с подкрепата на хора, които ги е грижа за мен и помощта на времето. Никога няма да го забравя или да спра да го обичам, но ще се опитам да продължа да живея без него, макар и да ми се струва невъзможно. Само времето ще покаже.
|
