След загуба
преди: 10 часа, 44 мин., прочетена 55 пъти
Преди 3 години изгубих най-добрата си приятелка, която почина от сърдечна недостатъчност. Бяхме заедно всеки ден. Понякога разговаряхме много и обсъждахме всичко; друг път, особено когато се разхождахме в парка, мълчахме - всяка потънала в собствените си мисли, но заедно, спокойни от присъствието на другата.
Сънувам я често. В началото сънувах че я срещам на улицата, но тя не ме познава, колкото и да викам името й радостна от факта че я виждам жива и опитвайки се да я спра и заговоря тя ме подминава, няма спомен за мен. После дълъг период сънувах че при срещата ни ме отбягва умишлено защото все ми се сърди за нещо. Напоследък сънувам че тя е у дома, разговаря с родителите ми (също покойници), спокойна и блага, поглежда ме мълчаливо и когато срещам очите й ме залива топлина.
Споделям ви това не защото търся утеха или съвет, а само за да мога да "поговоря" поне още веднъж за нея. И благодаря безкрайно на хората които ще прочетат тези редове със съчувствие.
Не искам да отегчавам никого. Но вече не мога да говоря за нея с близките ми. Страдаха с мен първата седмица. Разбираха факта че тя много ми липсва една година. След това обаче се хванаха за удобната за всички фраза "Времето лекува" и негласно започнаха да очакват от мен че мъката ми трябва вече да отшуми. Сега ако спомена името й и искам да разкажа някаква случка с нея всички свеждат поглед в неудобно мълчание, после сменят темата. Никой не иска да я споменава, никой не иска да говорим за нея. Разбирам че хората не искат да мислят за починалите защото сигурно изпитват дискомфорт, сещат се за смъртта по принцип. Но аз имам нужда да я споменавам не само защото е част от живота ми, но най-вече защото когато говоря за нея тя сякаш е по-малко мъртва. Знам че звучи абсурдно... Но когато разказвам някаква весела случка от нашето минало аз я съживявам! И в този момент не се чувствам толкова самотна...