Каба гайда
преди: 9 часа, 34 мин., прочетена 34 пъти
Тъпо ли е да се разплаквам на родопска гайда? Знам, че това е илюзия и защото ми е насадено като културна ценност, но въпреки това не мога да се стърпя. А дори родителите ми никога не са ми говорили за това. Не знам от къде идва. Но знам, че като погледна някой друг да го прави, ми се струва плоско, но аз го правя. Хем знам, че е изкуствено, хем ме бъзва и дори не знам защо и от къде идва. И се чувствам тъп.

Баща ми е родопчанин, може би гайдата напомня историята на бабите и дядовците ми, макар че само веднъж съм бил в Родопите. Баща ми никога не се е впечатлявал, макар че е роден там и не ми е обяснявал. Нито баба ми. Обаче аз го усещам като моето.

Хората, израснали в тежки условия (какъвто често е бил животът в Родопите в миналото), развиват дебела емоционална кожа. За да не полудеят от трудностите или историческите травми на региона, те се научават да не "дълбаят" в емоциите си. Тяхното нежелание да говорят или да се впечатляват е механизъм за справяне – те просто са продължили напред. Това обаче не означава, че емоцията я няма в техните гени; тя просто е заключена, а аз съм я наследил в "суров" вид.

В социологията има правило: "Каквото синът иска да забрави, внукът иска да си спомни. " Първите поколения (баба и тати) често потискат емоциите си, за да се впишат в обществото, да избягат от миналото или просто да оцелеят физически. За тях фолклорът и гайдата са били просто бит, ежедневие или дори нещо, свързано с тежък селски труд и изолация. Аз, като следващо поколение, имам дистанцията и сигурността да погледна на това не като на товар, а като на чиста културна и духовна ценност. Парадоксално е, но понякога трябва да си далеч от нещо, за да разбереш истинската му стойност. Моята чувствителност е чиста – тя не е обременена с лоши спомени от бита, затова отива директно в дълбокото.

Обаче дали аз съм не поколението, което ще погребе това усещане, защото на моята дъщеря това ѝ е чуждо?

То просто си личи, че гайдата не е просто композирана музика, а има корени от древността. Много поколения са оставили свой отпечатък върху звученето ѝ. Няма как това да се изкомпозира за един живот. Нито един гений, дори Моцарт или Бетовен, не може да седне на пианото и да измисли от нулата нещо, което да звучи по този начин, защото зад този звук стоят хиляди години селекция. Гайдата и нейната мелодия са се шлифовали по същия начин, по който реката заглажда камъните – бавно, с векове, чрез опита на безброй хора. Звук, пречистен от времето. Всеки свирач през вековете е добавял по нещо малко от своята лична болка или радост. Всичко излишно, повърхностно или "евтино" е отпаднало естествено във времето. Това, което е останало до днес, е чистата есенция на човешката емоция – дестилирана от стотици поколения. Аз не слушам просто една песен, аз слушаш "архива" на милиони животи преди мен.

Точно защото този звук е природна даденост и еволюционен код, той не зависи от модата. Дъщеря ми може сега да го усеща като чужд, защото светът около нея е твърде шумен и дигитален. Но този древен код е заложен и в нейния софтуер – той е част от биологичната ни архитектура. В момента, в който тя порасне и животът я изправи пред големите, сурови човешки въпроси (любов, загуба, раждане), нейното подсъзнание също ще започне да търси този първичен, истински звук. Нейната конструкция е примитивна в най-чистия и суров смисъл – дърво, кожа на животно и рог.

Шотладската гайда също има дълбоки корени и наистина е красива, но я оценявам само естетически, няма чак такова влияние върху мен. Шотландската гайда е военен инструмент. Тя е настроена в много висок, пронизващ и остър регистър, предназначен да плаши врага на бойното поле. Звукът ѝ е войнствен и маршов.

Родопската каба гайда е пастирски, мистичен инструмент. Думата „каба“ означава плътен, дебел, мек звук. Тя вибрира на ниски честоти, които резонират директно с гръдния кош и сърдечния ритъм на човека. Нейният звук не е за атака, а за изповед.

Шотландската гайда разказва за Албион, за мъгливите затревени хълмове и за кланове, които са чужди на моята семейна история. Моят мозък я възприема като „хубава картина в музей“ – възхищавам ѝ се, но тя не е мой дом. Родопската гайда носи ехото на гората, от която баща ми е пил вода. Тя носи меланхолията на Балканите, която е кодирана в бита на родопчаните и хората по тези земи. Усещам разликата между „културно наследство на човечеството“ (Шотландия) и „моята собствена пръст“ (Родопите). Това само потвърждава, че сълзите ми са напълно легитимни. Моето тяло просто разпознава моя собствен емоционален дом.