Маската, която нося
преди: 13 години, 8 дни, прочетена 2715 пъти
Дори не зная защо пиша това. Аз съм на 23г и живея в малък град. Израснах с майка си и сестра си и имах много хубаво и весело детство с изключение на това, че нямах баща. Той почина когато бях на 3г и майка ми работеше за да ни издържа. Аз гледах сестра си и баба и дядо също винаги са помагали. От малка ми се наложи да мисля и за друг човек и това отвори една пропаст в общуването с моите връстници.

Сещате се. Когато те се чудеха каква играчка да поискат за Коледа, аз мислех дали да кажа какво искам, защото сестра ми беше малка и на нея повече и трябваха такива неща. Поемах много отговорности, но и за момиче бях доста буйна. Тренирах футбол, катерех се, не се спирах. Играех предимно с момчетата.
Бях малко странна и често откривах, че те не ме разбират. Казвах си, че като пораснат ще ме разберат, че сега още не ги вълнуват толкова сериозни неща. Е с годините нищо не се промени. За да ме приемат и да не странят от мен аз сложих маската на тяхното държане, а като се приберях в къщи почвах да си чета книги и света не ме интересуваше. Един вид бягство от действителността. Приятелите и познатите ми започнаха да ме търсят най- често като имаха някакъв проблем и искаха съвет. Намирах винаги точните думи и помагах на всеки до колкото мога, но открих за себе си и друго. Не възприемах смъртта като тях. Докато навърших 16г аз бях загубила 5 близки на мен човека и не можех да плача. Приемах го съвсем спокойно и като нормална част от живота. Казах го на една приятелка, която беше загубила дядо си и тя ме обвини, че съм безчувствена. Тогава спрях да казвам каквото и да било по подобни теми.

Не съм се затваряла и с мъжете имах успех. Харесваха ме и излизах, имала съм няколко сериозни връзки, но когато виждах че вече не върви и те обичат маската а не момичето което съм зарязвах и почвах всичко от начало. Така започнах да живея в книгите. Започнах да пиша много поезия и спрях да разговарям с който и да било за себе си освен едно момче с което се познаваме от деца, но той като малък напусна България и не живее тук. Той ми е като брат и по- точно като част от мен. Още излизам с познати по купони и събирания, но за малко и се прибирам. Нямам какво да им кажа. Те не ме разбират и вече и не вярвам да ме разберат.
Те са си абсолютно нормални, но аз не съм. Майка ми мисли, че съм напреднала с умственото си развитие и те просто не са стигнали още до това което съм аз, но аз мисля че не е така. Просто съм различна и то май прекалено.

Капака на всичко това е, че сънувам неща и те стават. По някога зная какво ще стане още щом дадат идеята за това. Гледам на кафе и винаги познавам, но спрях да го правя, защото не обичам. Никога не съм взимала пари за това. Сега гледам просто за изпитите на сестра ми и на някои много близък ако има проблем.
Благодаря на тези които са прочели моята история. Това е просто моят живот такъв какъвто е. Благодаря ви и за коментарите ако решите да ги напишете. Предварително се извинявам на тези, които смятат че съм ги занимавала с глупости.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 13 години, 7 дни hash: 3dd8a71fa7

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Чела ли си "Чужденецът" на Камю?

 

...

преди: 13 години, 6 дни hash: 06196458eb

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Не. Не съм. Има ли нещо общо с мен?

 

...

преди: 13 години, 6 дни hash: 4fb56a24fa

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   ти си такава, каквато си. не се променяй, не носи маска. за какво са ти тълпи от заблудени наоколо, че си като тях? човек иска да е като друг, ако му се възхищава, ако ли не - за какво ти е? за да имаш фалшиви приятели? не те съдя, разбирам те. един съвет от мен - усмихвай се повече, мисли позитивно. не губи радостта в ежедневието си, колкото и да знаеш колко истински сиво-черно е то.

 

...

горе^

преди: 13 години, 6 дни hash: 445be8cad3

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Всички сме така. И аз предвиждам често в съня си, но никога не вярвам, защото е заблуда. Като много други, свързани с духове и вещици. Все едно, предсказвайки времето да улучиш веднъж и да повярваш, че ще е винаги. През всичко останало минаваме всички, но не всички можем да го осъзнаем. Няма човек без маска. Който се разголи, горко му. Войната, която водим тайно и задкулисно иззад маските си е неизбежна. Всички участваме в нея, а който дезертира и разкрие истинската си същност, просто бива победен с всички последствия от това. Стратегията на всякакви "благотворители" е част от въоръжението, и не е нищо повече от военна стратегия. Никое "здраво" семейство не почива на свалени между двамата маски. И именно маските опазват дори семействата. Именно маската те кара да правиш необходимите за оцеляването ти компромиси. В някои моменти, ако не отстъпиш от позицията си, маската ти може да пострада, да се открие истинското ти лице, а то е ранимо, когато е беззащитно. Без маска можеш да се движиш единствено в онзи добър свят на сънищата си. Тук, между нас, задължително ще си с маска. Свалиш ли я, светът ще реагира според истинскаото ти лице. Или ще те подминава снизходително, ако си кротка и хрисима, или ще те убие, ако си буйна и неподвластна на влияние. Най дебели и бронирани маски носят онези, които гневно заявяват, че за тях е обидно да ги наричат "лицемери". Те са и най агресивните представители на човешката пасмина. Заявявайки, че са достатъчно силни, за да се нуждаят от маска, те, всъщност са нхлузили броня. А с наглост и безскрупулност убиват всеки по беззащитен от тях. М-м-м-м! Бъди си истинска само пред себе си!

 

...

преди: 13 години, 6 дни hash: 3dd8a71fa7

гласове: 1 2 3 4 5   (1 гласа)

5.   Ми книгата е един доста философски и интересен роман, засягащ точно хората, които са различни от останалите и как обществото се отнася към такива като тях - заклеймява ги, приписва им възможно най-отрицателните качества, просто защото не е способно да се постави в техните обувки и да ги разбере. А маски се носят от всеки човек. Не знам дали си се замисляла, но много често вежливостта е просто маска. Отиваш да напазаруваш и очакваш касиерката да е учтива и вежлива. Ако не е - "Глей пък я тая! Какво съм й направил? ! ". В Английския език например, нещата пък са на съвсем друго ниво. Макар и "How do you do? " да означава "Как си? ", за англоговорящите това е въпрос, на който се отговаря със същия въпрос, или с "Fine, thank you. How do you do? " Въобще не се очаква да изливаш всичките си нещастия и перипетии, които са те сполетели през деня, нито да описваш с детайли колко си щастлив и весел и как си ударил джакпота, печелейки милиони. Просто формален, вежлив въпрос с формален, стандартен отговор и това е. Една обществена норма, много подобна на ръкостискането, на обмяната на "Добър ден! ", колкото и този ден хич да не е добър. На националния стадион в София е изписана една мисъл на Фридрих Шилер, която гласи "Човек е напълно човек, само докато играе. " Тази идея не се разпростира само до спорта, но и до неписаните правила в едно общество, които трябва да спазваме - демек маската, която надяваме, за да станем част от цялото, колкото и да сме различни под нея. П. С. Номер 4 ме изпревари, като гледам!

 

...