Споделена история от Други |
Проблеми с общуването
преди: 12 години, 4 месеца, прочетена 2079 пъти
Здравейте.
Аз съм момче на 20 години и едва наскоро започнах да осъзнавам, че имам проблеми с общуването и въобще всякакви контакти с други хора. Последните няколко седмици се замислям за себе си, за това през какво съм минал, какви хора съм срещал и как съм контактувал с тях и в резултат на този самоанализ съм силно притеснен, но и със желание за промяна.
Почти винаги, когато говоря с хора, с изключение на някои роднини, се стремя, може би несъзнателно, да кажа това, което те очакват от мен. Почти никога не изразявам собствено мнение, а се опитвам по някакъв начин да подкрепя мнението на събеседника си. Дори в момента в който правя това сякаш стоя отстрани и това не съм аз, понякога се изненадвам от това, което казвам. Въобще в общуването си с други хора съм се стремял да оставя добро впечатление, съгласявайки се с хората, избягвайки очния контакт, често гледайки в земята и мънкайки си под носа, поради което често ме карат да повторя, това което съм казал. Според мен обаче този ми модел на общуване кара другите хора да ме смятат за скучен, безинтересен и обикновен, поради което не биха искали да си говорим пак.
Сега ще ви разкажа как се промениха контактите ми със съученици след 7-и клас, а вие преценете доколко е нормално това.
След 7-и клас влязох в гимназия и с едно момче от квартала, с което преди това бяхме съученици сега станахме от различни класове в едно училище. Отначало ходихме двамата заедно в гимназията, но по едно време започнахме да се събираме повече хора от квартала, които също учат в гимназита и така станахме голяма група, която върви заедно.
Тогава не знам дали поради неумение или нежелание не успях на намеря общ език с повечето от групата, гледах да се отделя до бившия си съучиник и да говоря само с него, но в мен започна да напира тягостното усещане, че не ми е мястото в тази група, но все пак продължавах да ходя с тях. Когато веднъж се бяха събрали, а аз бях закъснял и подтичвах си помислих, че чакаха мен, но чакаха друг, аз поздравих единия от групата и продължих да вървя бързо.
Оттогава чувството ми за непринадлежност към групата стана толкова голямо, че нарочно излизах по-късно, само и само да не вървя с тях, а ако се случеше да ги видя пред себе си, минавах по друг път, за да не ме видят.
Сега, когато гимназиалните години отминаха започвам за съжалявам за пропуснатите възможнисти за познанства с нови хора. За 5 години в гимназията съм общувал всекидневно с едва десетина момчета, все от моят клас. Така и не успях да опозная повечето си съученици, с някои от тях сме си разменили едва 2-3 думи. Не успях да завържа и някакво по-сериозно познанство с нито едно момиче, а какво да говорим за гадже.
Сякаш винаги съм очаквал нещата просто да се случат, но едва наскоро почнах да разбирам, че ако аз самия не положа усилия, нищо няма да стане.
В гимназията, а и сега в университета, бях прилежен ученик-отличник, спортуващ, без някакви пороци но и без да направя нещо запомнящо се. Още отначалото на 8-и клас се усетих изолиран и не направих опит да се внедря в социалния живот на класа, пропусках излизания по заведения, защото чувствах, че не съм желан. Едва втората година започнах да се сприятелявам с някои от момчетата, които също като мен не бяха много социални. Ежедневието ми беше обикновено, учих си, гледах телевизия или играх на компютъра, но рядко излизах с класа, а когато го правих сякаш не бях там, чувствах се като невидим, рядко някой ще ме погледне, а още по-рядко ще ме заговори, а поради ниското ми самочувствие и слабо телосложение и аз не се осмелявах много да говоря.
Предстои ми да бъда втори курс студент и ето, че нещата се повтарят. С половината група не съм си разменил и една дума, повечето не ми допадат като характер и не знам как да се обръщам към тях. Продължавам да се чувствам самотен. Това, че съм отличник ни най-малко не ме успокоява или ми дава увереност, дори апатията ми сякаш става по-голяма.
Някак си искам да имам много познати, да се смея и веселя, но от друга страна не знам как и се дистанцирам от хората. Повечето от групата сигурно тотално са ме отписали, след като на 6-и декември се прибрах в родния си град и на студентския празник не излязох от къщи.
Като се замисля, може би част от причината да съм такъв е баща ми. Той е бивш военен, винаги е бил строг към мен, към него изпитвам най-вече страхопочитание. Думата му е закон, каже ли ми да направя нещо, независимо с какво се занивам в момента, веднага скачам и отивам без да мисля. Никога не съм му се противопоставял за нещо, дори когато понякога говори безсмислици или неверни неща, като повече мълча, а когато кажа нещо то е да се съглася с него.
Все пак живота е да се изживее, а гледайки в ретроспецкия, сякаш винаги съм гледал отстрани, а не съм бил в центъра на нещата. В действителност малко са събитията, които помня от ученическите си години, в повечето време животът ми е минавал монотонно и някак си бързо.
Животът е пред мен и аз искам да бъда успял, но и щастлив, със хубави спомени, добри приятели и много познати, но се страхувам да на остана самотен. Как никога съм нямал гадже? Сякаш 20 години съм спал и сега ставам, за да си задам този въпрос. Има доста момичета, които ми харесват, но не знам какво да им кажа и просто ги гледам, рискувайки да си помислят какви ли не лоши работи за мен.
Мога да напиша още стотици редове за асоциалното си поведение и бих казал пропиляния си живот, но нека не тормозя чак толкова хората, които са започнали да четат. С нетърпение ще очаквам конструктивните ви коментари и наистина се надявам да не съм ви отегчил ;)
|
