Какво ми остава вече?
преди: 11 години, 8 месеца, прочетена 2187 пъти
Не искам да пиша тази история, за да търся съвет. Всеки има подобна, и понякога иска просто да сподели. Нарича се "Живот".
Ще започна с това, че съм мъж на 36 години. Както много други хора съм се влюбвал, имал съм връзки, вярвал съм, че нещата ще се развият, и заедно с жената до себе си ще бъдем щастливи. Поради една, или друга причина, нещата не са се получили. Няма да обвинявам никого, защото в една връзка са отговорни двама души. Няма идеални хора, няма сгрешили. В един момент просто осъзнаваш, че не се получават нещата. Продължаваш напред, казваш си, че със следващия човек до себе си може би ще е по-добре. Искаш да вярваш. Вярваш си. Опитваш.
Сега казвам, че още вярвам в любовта, в чувствата, в малките и по-големи жестове. Но съм сам. И отново не обвинявам никого. Трудно е да продължаваш всеки път и да вярваш. Но няма и друг начин. Създадени сме да общуваме помежду си и да създаваме връзки.
Но боли, когато всеки път оставяш зад себе си много спомени пълни с любов и вяра. Понякога чувството е като със стара дреха, която си обичал да носиш и ти е било добре, а понякога като с болка, която те е срязвала, но е била част от теб и си изтърпявал, защото си вярвал, че всичко ще се оправи.
И какво друго му остава на човек освен да носи болките и надеждите си в душата? Когато е млад вижда романтичната страна на връзката, когато започва да чувства, че остарява има нужда да почувства опора, или да бъде такава за някого.
Ако си представим, че животът е път, в началото не мислиш за това колко тежък би могъл да бъде, а само ти е хубаво, че вървиш. Нещата ги приемаш по-леко.
Когато прехвърлиш определена възраст и виждаш приятелите си с деца, с мисия в живота, започваш да си задаваш въпроси защо при теб не е така. Сбърка ли, къде, как, ще можеш ли да събираш всеки път сили да продължаваш напред, колкото и трудно да става.
Трябва ли да продължаваш, или просто трябва да се примириш? И пак вървиш, защото друг път няма, но вървиш с все по-натежала душа, че си сам.
И ти се струва, че може би романтиката не е най-важното, когато няма с кого да споделиш този път.
И така години. Докато не се обърнеш и видиш, че повече хора, които са споделяли този път ги няма. И така е естествено да се разделяме и да се събираме. Но докога? Никой не знае кога ще свърши този път, и дали не ни е писано да го извървим сами.
Не се оплаквам, че на 36 е по-трудно да откриеш човек, в когото да вярваш, да започнеш отначало. Трудно е да погледна в себе си и да си кажа, че има още смисъл.
Преглеждам други истории на хора, мъже и жени над определена възраст, и виждам, че не само при мен е така. Но защо се е стигнало до там хората просто да искат да споделят, че им е самотно?
Никой не знае. Ние споделяме, защото е тежко.
И моята споделена история е такава, че ми тежи на тези години да вярвам, и да продължавам да търся жената, която да сподели този път.
Не съм пред умиране, а пред примирение. Което ми се струва по-срашно, защото не искам да живея само, за да се храня и дишам. Искам да дам живот на жена до себе си, на деца. Да има смисъл всичко.
И пак се питам как, и кога, и дали. И какво ми остава, ако не успея да го направя. И тъй като отговорът, който в момента си давам е страшен, реших да споделя, че все още няма да го приема. Ще вярвам.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 11 години, 8 месеца hash: 94f19928ac

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Очаквах, че някой на подобна възраст ще отговори - някой с подобен опит, но ми стана тъжно, че няма коментари. Еми, аз като млад човек в 20-те съм в различна позиция, но разбирам, че ти е тежко. Искрено ти пожелавам да си намериш жената на живота! Може би трябва да почакаш още малко - може би всеки момент любовта ще се появи! Аз лично съветвам хората, които не виждат смисъл в нещата, да го потърсят - благотворителност, наука, работа, обществено полезни начинания и др. Мисля, че всички тези неща имат смисъл и е хубаво човек да допринесе чрез тях за щастието на други хора, както примерно е в благотворителността. Помисли върху тези неща, може би ще видиш и техния смисъл. Преди всичко бъди добър с хората и помагай - това ще направи живота ти по-щастлив!

 

...

преди: 11 години, 8 месеца hash: 2f3b72f3ac

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Усетих една ранима душа.. и не се надявай да изчезне романтиката - тя е вечна за тези, които са болни от нея.. Четейки те, видях себе си, с тази разлика че аз съм жена.. и аз се питам, сега след третото си изправяне, кога и дали ще спре да ме боли.. кога ще започна да приемам прагматично човека до мен.. защо винаги, когато отдам сърцето си - то е ранявано.. Не мога да обичам половинчато - обичам ли, раздавам се изцяло и очаквам това и отсреща.. И, знаеш ли, именно затова се разочароваме.. Очакваме да получим това, което даваме, а хората не се раздават безрезервно.. Вече усещам погледите на приятелите ми, питащи се какво не е наред с мен, та не мога да създам трайна връзка.. А това "започване от нулата" ме изтощава вече.. Чувствам, че скоро няма да имам сили да започна отначало с чисто сърце.. Да, вярата... Толкова е трудно след всяко изправяне да продължиш да вярваш и така се зарадвах, че последното ти изречение е именно "Ще вярвам. " С теб съм, незнайни приятелю, моля те не губи вяра, защото души като теб - толкова сензитивни и емоционални, са рядко явление.. А аз се почувствах поне малко "нормална", виждайки че не съм единствена :)

 

...

преди: 11 години, 8 месеца hash: cb2eb4e7b8

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Какво остаряване, авторе? ! На 36 години живота тепърва ти предстои. Ще видиш, че след време ще казваш "животът започва на 40", като станеш на 50 ще казваш "живота започва на 50". Защо гледаш другите - имали са семейства и деца, а ти си нямал. Никога не гледай другите и не се сравнявай, при всеки е различно. Аз съм в момента на 53 години и казвам "живота започва на 50". Дъщеря ми е на 30, преди около половин година се събраха с един човек около твоите години, той е на 38, прекрасен човек, живеят си чудесно и се разбират. Отсега нататък ще живеят :))) не че досега не са живяли. Аз се омъжих на 23, а мъжа ми почина на 29 години, детето беше тогава на 5 и половина. Оттогава съм сама :))))) без опорите и подкрепите, които търсиш. Не че аз не ги търсих, търсих ги и аз, но както казваш, не се получаваше. Защо ти казвам всичко това - защото искам да ти кажа, че всеки си е на неговото положение и при всеки е различно. Един съвет от мен: не си го слагай това нещо в ума като фикс идея, спри да търсиш и да очакваш, просто приеми нещата такива каквито са, не живей в липса и нужда. Любовта идва най-неочаквано, тя идва когато и където си поиска. И никого не отминава, няма да отмине и тебе.

 

...

горе^

преди: 11 години, 8 месеца hash: 3129bfcef3

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Приятели - точно така бих искал да се обърна към Вас! Благодаря Ви за тази подкрепа, за споделеното. Аз не бих искал да бъда възприеман като страдалец, или като човек, който е вдигнал ръце от желанието да бъде щастлив в живота си. Исках да споделя едно състояние в труден момент. Наистина всяко ново започване идва със страхове и надежди, с колебания и страх. За мен Вашата подкрепа е достатъчна, за да вярвам повече в себе си, че бих могъл да издържа още. Наистина няма смисъл да сравняваме болките си, нека споделяме радостите си. Аз вярвам, че и на 70 години да срещна жената до себе си, аз ще обичам. Може би това няма да е любовта на 20, на 30, но ще има топлина, доверие, споделени надежди. Не съм приел този край заради Вас. Защото ми давате сили да продължа. Че не съм сам! Човек обича, събира се с някого, разделя се. Но вярвам, че и се променя. Надявам се към по-добро. В това искам да вярвам. Благодаря Ви. Авторът.

 

...

преди: 11 години, 8 месеца hash: 8450c4c461

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

5.   Аз първо ще започна с това, че хората, които са на 30-40 години НЕ СА СТАРИ и живота те първа им предстои както каза номер 3. Аз съм момиче на 20 години, но тази възраст е твърде незряла според мен, за да създам семейство и поколение... Преди е било нормално да се омъжиш/ожениш на 20-23 години и да родиш, но сега не е така. Забелязвам все повече хора, най-вече мъже на по 30-40 и 50 години ако щеш, които са самотни, и не са създали семейство. Може би си имал възможността 100 пъти до сега да създадеш семейство, но те е спирало това, че "един ден" то може да се разпадне или че не си открил точния човек, или че ти или и двамата сте незрели по отношение на това. Според мен, изходът тук е един - спираш да му мислиш и щом се влюбиш, задълбочаваш се в отношенията ти с половинката ти и спираш да мислиш за всякакви други жени. А ако любовта ви е взаимна, предлагаш й брак, заявяваш, че искаш деца от нея... а тя ако е готова за това и ако те обича толкова колкото и ти нея - би ти ги родила. От теб се иска просто сериозност и любов към нея. Давай смело, и не се насилвай да се влюбваш. Всичко с времето си. Успех ти пожелавам, бъди по-уверен и по-сериозен, и дано скоро срещнеш любовта и създадеш семейство.

 

...