Споделена история от Други |
Чувствам се виновна и това не ми дава мира
преди: 10 години, 10 месеца, прочетена 1535 пъти
Здравейте!
Вчера разбрах, че е починал съпругът на една моя приятелка. Преди няколко месеца имаше нужда от кръвопреливане, но аз нямах възможност да дам кръв, поради неразположеност. Миналата седмица, когато разбрах че отново има проблем /чух от трети човек/, се почудих за обаждане в конкретния момент и реших да го оставя за по-късно. Да предложа помощта си…макар отново да не можех да помогна с кръв /този път заради хапчета, защото съм болна/ и с пари, тъй като сега започнах нова работа. Просто исках да окажа подкрепа, но така и не се обадих да я изразя. До вчера, когато просто изказах съболезнования.
Тази ситуация, ме накара да изживея наново и лятото на 2013. Когато почина баба ми. Жената, която ми беше най-добрият приятел в момента и която изживя целият си живот в мъки, а беше най-добрият и прекрасен човек, който познавам.
Ракът взе поредната си жертва, а само тези които са се сблъсквали с ужаса на неговото съществуване знаят за мъките на болния и своите собствени от безсилието им пред тази коварна болест. Не спирах да се усмихвам и да се старая да я развеселявам, когато нещата отиваха все по на зле, просто спирах себе си от сълзите и гледах да вдъхвам на нея кураж, а на себе си вяра че когато всичко свърши тя ще е на по-добро място и аз не трябва да съм егоист, да рева че искам да остане когато я гледах колко се мъчи. Знаех, че краят е близо когато пожела майка ми /след 1 година безработица и току що започнала нова работа/ да отиде при нея. Не можехме да си позволим да е така, особено когато ми наближаваше отпуската и смятах да я прекарам до баба 1 седмица и планирано пътуване в чужбина 2рата. Още на вторият ден от престоя ми обаче баба поиска отново мама. Не знаех какво да правя. Не само ме беше страх да не умре в ръцете ми, но и ако отивах да спя вечер нямаше да я чуя ако ме вика. Затова не си замълчах, а споделих нуждата майка ми отново да дойде. За мен…предсмъртните желания трябва да се изпълняват. Майка ми също искаше да е при нас, но не знам от стрес или какво, в един момент след като дойде да я гледа каза, че е трябвало да бъда по настойчива и силна, трябвало да я отменя поне тази седмица.
Чувствах се ужасно…Болеше ме и да си тръгна бързо от там, но изпитвах и известно облекчение. Трябваше да се грижа за други неща, а и да подготвя пътуването си. Взех си сбогом с баба, няма да обяснявам колко тъжно и тежко беше всичко. Само ще кажа, че знаех че тогава я виждам за последно така. Два дни по-късно започна да губи разсъдъка си, мама казваше че просто е гледала в пространството и не е познавала кой кой е… затова не я чух и по телефона…а преди говорехме всеки ден… Заминах в чужбина и макар множеството проблеми тук в България, си изкарах невероятно…Чух се с брат ми няколко пъти и казваше колко е страшно положението…Приятеля ми също имаше проблем, но аз…се чувствах далеч. Не исках да мисля, защото знаех че изминалата година и следващите месеци са сиви и черни. Изкарах прекрасно, забавлявах се и се чувствах млада. А след като се върнах бях на сватба и бях щастлива. Макар че бях с чувството вместо сватбата да отида да видя баба, се повлиях от вече заявения списък с гости и реших да изчакам идната седмица. Вечерта докато бях на сватбата баща ми каза, че положението е много лошо. Но трябваше да отида на последния си работен ден, когато ми съобщиха че баба е починала….
Не минава и ден без да мисля за това, как я предадох и се забавлявах докато тя беше в агония… Че не я видях за последно, а отидох на сватба, че не и занесох чай защото забравих когато ме беше помолила. Знам че е на небето и ме гледа и би ме успокоила, но аз не мога да си го простя. Че отидох на тая сватба и че не се обадих на приятелката си да я попитам дали мога да и помогна…
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 10 години, 10 месеца hash: 194faca47d |
|
1. Вероятно, ако бях на твое място, щях да се чувствам по абсолютно същия начин.. Но не бива да се обвиняваш. Не ти го казвам, за да те успокоя, а защото наистина е така. Замисли се - баба ти не е разпознавала никого, дори да си била там до нея, тя нямаше да го разбере. А ако можеше да го разбере, сама би те отпратила, за да не я гледаш в това й състояние и да страдаш още повече.
|
|
