Споделена история от Други |
Смазан и изгубен
преди: 10 години, 6 месеца, прочетена 1462 пъти
Здравейте!
Първо ще започна с това, че не знам към коя категория точно да причисля историята си, понеже включва няколко, но ще я оставя в "Здраве", понеже мисля, че това е основното в историята.
Малко за мен: аз съм момче на 19 години, смятам, че изглеждам добре (колкото и нескромно да звучи), висок, с едро и атлетично телосложение. Амбициозен съм, трудно се отказвам докато не получа това, което искам, но упоритостта ми бързо угасва, когато нещата станат твърде трудни... говоря за наистина трудни, каквито са в момента.
Лятото на 2013 година ме приеха да уча във Великобритания това, което винаги ме е влечало и ми е било интересно. Бях в екстаз. Винаги съм си мислел, че съм от тези хора, които много лесно биха се адаптирали към нов, напълно непознат начин на живот. Може би, защото трудно се доверявам на хората и много рядко допускам някого до себе си близко, и така се заблуждавах, че няма какво да ме задържа толкова Нямах ни най-малка представа в какво се забърквам, когато отидох там... на майната си... Първите 2 седмици си бяха като екскурзия - гот. Нямаше лекции още, опознавах града, хората, гълтах от културата. Когато почнаха лекциите си беше абсолютен шок, може би най-вече заради езика (говоря английски на много високо ниво, но акцента им беше труден, където бях). Да кажем, че това отмина... свикнах им с акцента, даже ми стана интересен за слушане. Първият месец и половина мина изключително бързо - в контролни, презентации и от работата, която ни даваха не ми оставяше време да мисля за друго. Оставаше още месец и половина до завръщането ми в България за Коледа... тия оставащи 6 седмици ме сринаха жестоко. Изведнъж започнаха да ми липсват всички и всичко вкъщи адски много. Всеки ден се виждах с майка и татко по скайп, но си беше тежко. Усещах как се пречупвам, мамка му!
Липсата на всичко познато продължаваше да ме смазва и усещах, че намразвам това място, където съм. Дори и много работа не ме разсейваше вече, за нищо друго не мислех, освен за момента, когато ще кацна в София и ще прегърна мамчето и татко.
Последва най-дългият месец в живота ми, изпълнен с не-малко контролни, проекти, доклади, презентации и гонене на крайни срокове. Ще прескоча до частта, в която всичко това вече е минало и стоях буден цяла нощ вечерта преди полета си за България. Сутринта си хванах куфарите и с най-голямата усмивка, на която съм способен се отправих към летището. Отидох там 5 часа преди полета си, просто за да стоя там и да чакам.
Не мога да ви опиша чувството, когато кацнах и видях хората, които са ми липсвали толкова време... наистина неописуемо.
Коледа, Нова година, семейство, приятели, партита, всичко беше идеално. Много често си обикалях града безцелно, просто да му се наслаждавам. Но никога не спирах да мисля за момента, в който трябва да се върна там... на майната си... където нямам принадлежност. За мое щастие, успях да се освободя от всички изпити, което означаваше, че не се налагаше да се връщам за сесията, а направо за лекциите! Имах 1 месец ваканция, което си беше абсолютен джакпот.
Тук се включва и другата част от историята ми.
След Нова година отидох при личния за направление понеже имах едни известни притеснения. Оказа се, че са основателни и ме пратиха в София с открит тумор. Тогава ми се завъртя главата и всичко пое съвсем нова посока. Вече имах други приоритети, а именно да се оправя напълно. Приеха ме и ме оперираха по възможно най-бързият начин. След неколкократни изследвания се оказа, че нещата не са толкова леки, каквито си мислеха първоначално, и се налага да мина химиотерапия и ПЕТ скенер. Това, съответно, означаваше да прекъсна обучението си за втория семестър. Имах много смесени чувства относно това, защото бях от една страна доволен, че оставам, но цената беше много висока. През последвалите месеци химиотерапия, се държах сякаш нищо не се е случило (просто беше по-лесно). След първата химия още косата и брадата ми опадаха, постепенно и веждите и миглите. Хората почнаха да задават въпроси, други се досещаха, а на някои просто им казвах, че съм загубил бас. Общо взето нямах никакъв проблем с отношението на хората, защото и моето беше такова. Предписаната химия приключи и в момента чакам да стане време за изследвания, от които ще се разбере дали ще продължавам...
Междувременно се случи и нещо друго... влюбих се... много - нещо, което се старая да не си позволявам. През месеците химиотерапия, често се срещах с една приятелка (от общата ни компания). Още в началото усетих, че точно тя ми е липсвала много докато съм бил в UK. Познаваме се от около 3 години и винаги съм я смятал за очарователна... това е точната дума за нея. Забавна, естествена, а очите й... като ме погледне и се усмихне, тестостеронът ми се стапя :). Мисля, че съм влюбен в нея доста по-дълго, от колкото осъзнавам... Не мога да спра да мисля за нея. Лягам си, ставам - все ми е в главата. Дори я сънувам понякога. Тя нищо не подозира. Освен това, съм почти сигурен, че си пада по най-добрия ми приятел, което ме поставя в трудна ситуация. Той знае, че съм влюбен в някого, но не знае в кого... не съм казал нищо, защото подозирам, че и той има нещо към нея.
Преди няколко дни разбрах, че кучето ми е умряло (на различно място съм от него в момента)... отровил го е някъв низък боклук. Беше немска овчарка, дългокосместа на 6 месеца... гледаше ме сякаш съм й целият свят и не искаше нищо в замяна освен малко от моето внимание. В тоя момент усетих как всичко ме смазва, как губя почва под краката си, как за последните няколко месеца всичко се обърна против мен и това, което ме убива е, че не държа нищо под контрол.. нищо не мога да направя за да си помогна...
Работя сезонна работа на морето в момента и когато след последните новини поисках един ден отпуска, за да се прибера, ми отказаха... Просто имах нужда да се прибера, защото всичко ми дойде в повече... и да свърша нещо, което отлагах твърде дълго - да кажа на момичето, че я обичам. На следващия ден се скарах с шефката си, афектирах се много и си написах предизвестието за напускане, но до вечерта се успокоих и не го предадох.
Освен всичко, забравих да спомена, че дължа и на университета доста пари, като неустойка на договора за общежитието... И още не съм сигурен дали ми се връща там, но предвид всичко което ми се случва тук, сякаш имам нужда от промяна. Спира ме само едно нещо - момичето. Дори да не излезе нищо, искам просто да знае, че държа страшно много на нея, че когато и да ми звънне, без значение къде съм и какво правя, зарязвам всичко и пристигам.
Не знам какъв точно е проблемът и затова написах всичко това. Сякаш всичко написано, което ми е пълно мазало в главата, е по-лесно да се анализира...
П. С. Момичето дойде при мен и въпросния ми приятел на почивка (просто сме много близки всички) и някак се чувствам излишен, а в същото време искам да й кажа, но не знам как да подходя.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 10 години, 6 месеца hash: 904b30d90b |
|
1. Твоята история спада към всички категории! Иначе не разбрах ти излекува ли се???
Колкото до образованието в чужбина не съжалявай. Повечето българи прекъсват по същите причини като теб - не заболяването де, а носталгията и неумението просто там да намерят щастието си. Аз съм завършила в чужбина. Почнахме 30 българи, а завършихме двама! Всеки напускаше по една или друга причина - много заради невзети изпити де, но поне половината просто не успяха да се приспособят.
С тази болест освен това ти няма какво да правиш в Англия, там Здравеопазването не е на ниво, а у нас поне ще получиш внимание, знаем си лекарите и всичко.
Моят съвет е да отидеш до Англий, да се отпишеш от университета по здравословни причини, да запишеш у нас задочно може дори (заради заболяването) Бакалавър и после можеш винаги за 2 г. да се върнеш за магистър в Англия. Това е компромисен варянт. Магистърът продължава много по-кратко от Бакалавърът, освен това тогава ще си и по-възрастен, олегнал и ще ти е по-лесно да се приспособиш.
Всеки емигрант иначе е минавал през много голяма носталгия, не е срамно или ненормално, ако се върнеш. Като цяло 2/3 от емигрантите се завръщат в родината си - това се отнася не само за българи, а по принцип.
Успех и умната
|
| преди: 10 години, 6 месеца hash: a9eebe1aca |
|
2. Aз всъщност остaнaх приятно изненaдaнa от фaктa, че момче сaмо нa 19 год. е толковa нaясно със мечтите и желaниятa си. Можеш си всичко, ... докaто сaм не си постaвиш стенa.
Искaм дa кaжa че, хм.. по- лесно ми е дa се изрaзя обрaзно в случaя- имaш идея/ цел, пътя ти е чист зa постигaнето и, и в някaкъв моменте, без видимa причинa, ти сaм издигaш стенa и си препречвaш пътя нaтaтък. Тогaвa се повъртиш мaлко и дaвaш нaзaден. Причинaтa, естествено е в теб. Някъде вътре, нещо преживяно. Трябвa дa откриеш кaкво те кaрa, дa си измисляш причини дa не стигнеш докрaя.
Ето, дори зa момичето, предполaгaш нещо, без дa си сигурен. Зaрaди предположението ти обaче, дори не си опитaл.... зaсегa.
Рaзбирaм от постa ти също, че си духовно нaпреднaл, но все пaк във физическият свят, aко не протегнем ръкa, aко не покaжем с думи и действия, кaкво желaем, то никой нямa дa ти го предложи ей тaкa, нaй- мaлкото, зaщото не знaе кaкво искaш или очaквaш ти.
Относно зaболявaнето ти, плaнувaй си бъдещето ( тaкa, че и туморът ти дa е нaясно, че ти ще продължиш дa живееш, при товa щaстлив, въпреки, че временно ти досaждa с присъствието си), когaто почувствaш, че зaпочвaш дa издигaш стенa, че НЕЩОТО е невъзможно или прекaлено трудно, спри, aнaлизирaй чувството, зaщо и кaк се е появило и когaто изясниш причинaтa я обори и продължи.
Успех, хлaпе!
|
|
