Споделена история от Други |
Заглавие
преди: 10 години, 4 месеца, прочетена 1118 пъти
И така стоя си сам и се чудя дали да пиша, или не. Чудя се изобщо дали това е проблем. Знам, че тук всяка втора история най-вероятно е същата, но въпреки това ще напиша и аз своята.
Не очаквам съжаление даже напротив, ако се намери някой, който да напише адекватен коментар, който дори може да ме засегне ще съм му благодарен само, ако наиситна ми предложи някакво решение.
Истината е, че аз съм напълно самотен. Само като го написах това изречение усетих колко банално звучи, но явно просто по този начин го признавам пред себе си. На 21 години и съм студент, а също така и работя и се издържам и си плащам сметките сам. Сметки имам предвид като квартира, телефон и изобщо всякакви други консумативи, а защо го казвам, за да не си помислите, че съм някакъв лигльо или супер разглезен. Не напротив не разчитам на родителите ми и гледам да се оправям сам по всякакъв начин. Та отново на темата, както вече казах чувствам се доста самотен.
Смея да твърдя, че в момента имам точно 1 единствен приятел, който е до мен и страшно много ми помогна само преди 2 седмици, когато имах нужда и изобщо, мисля че ми доказа, че може да ми бъде верен приятел. Но от там нататък пълна нула с хората отношенията ми с хората до момента. Не мога да задържа хора около себе си и просто не знам на какво се дължи. Колкото и нескромно да звучи жените супер много ме харесват, обаче въпреки това така и не успях да създам някаква по сериозна връзка до момента, а по отношение на приятели имам страшно много познати, но не и приятели, когато опитах да създам нови приятелства, след като започнах да уча в университета в един момент просто усетих как всички говорят за мен непрекъснато. Мога да кажа, че винаги съм държал на искрени отношения и не си позволявам да правя интриги и каквито и да било номера просто е несериозно, не сме на по 15, обаче точно това се случва всеки път.
Всички се държат с мен супер приятелски, но не съм ли с тях знам какво се случва. Истината е, че на живо ги страх да ми кажат какво мислят. Сега ще си кажете какъв си чак пък толкова, но да така, когато сме заедно ги е страх да си кажат какво мислят дори последния път един от колегите ми в университета го видях как се скри само и само да не ме поздрави сякаш ще го набия :D. Честно казано ми става вече смешно. Опитвам се да намеря проблема, а и предполагам, че е в мен, но просто не знам какво да направя. В гимназията имах приятели като цяло и все още поддържаме връзка, но в момента сме просто познати имам само познати, но не и приятели. Относно връзките ми там вече намерих своите грешки и ще ги поправя, но все пак е странно наистина още нещо, че хората, с които не сме толкова близки си мислят, че спя с различни момичета всеки ден едва ли не и нон стоп излизам с жени, а дори не съм говорил за такива работи, просто може би заради външния ми вид, а предполагам и заради татуировките ми по тялото, които имам се създава такава илюзия. Дори се е случвало да ми кажат тъкмо ти ще доведеш супер много момичета, при което ми става адски смешно.
Може да ме псувате, да ми дадете съвети изобщо каквото пожелаете ще се радвам да прочета някакви мнения.
Не съм отчаян, обаче нека не Ви звучи като една отчайваща, лигава история. Просто търся решение на този аспект от моя живот. И не искам вече да продължава по този начин.
|
