За психолог ли съм?
преди: 10 години, 6 месеца, прочетена 1632 пъти
Здравейте! Ще се опитам да бъда по кратка. Преди 15 години с бившия ми съпруг претърпяхме катастрофа. 2 месеца ми вадиха стъкла от едната ръка, а ако беше от главата може би щяха да ги вадят в моргата. След инцидента може би 2 години ме беше страх да се возя в кола, не в автобуси или влакове, само в коли, но св справих психически. Той беше и още е любител на високите скорости и за него нямаше лед или сняг. И въпреки това, след толкова години се записах на шофьорски курсове-голяма грешка. Наринах пари-майната му, дето наринах тези пари, че и попаднах на най-големия некадърник-инструктор, който може да си представите. Взех листовките без грешка. Курмуването докато му давах половината пари беше супер-според него. След това той не се спря да ми приказва колко катастрофи имало на ден, пък колко хора умирали и т. н. В същото време ме учеше на най -грешното каране. Дадох му и другата половина пари.... и... о, да, отново взех да карам супер-според него.

Взеха да ми свършват часовете отново карах, много зле-според него и при първото самостоятелно каране съм щяла да направя катастрофа и не съм била готова за изпит. Смаза ме психологически. Взе да ми писва, започнах да сънувам кръв и катастрофи, събуждах се и само при мисълта, че съм на кормуване започвах да треперя, сядах зад волана и се схващах. Пропуснах да кажа, че в същото време приятеля ми, с който живеем на семейни начала също кара курс, започна след мен и вече взе книжка, а аз още се мотах по кормувания, започнаха едни караници от моя страна, защо той е пред мен, а аз изоставам, може би, защото професията ми е престижна и не съм свикнала някой да е преди мен. Та, накрая ми писна, взех си картона и отидох при инструктора на приятеля ми, с когото станаха и приятели, изкарах при него 3 учебни часа, човека ми каза, че съм научена на най- грешното каране, каза ми, че ще ми подари и часове, но вече бях толкова стресирана и психологически смазана, трябваше да се откажа, не издържах. Вече не искам дори да се возя в кола, отново като филмова лента ми минава същото, като преди 15 г., приятелят ми живее на 20 км. от нашия град и иска да си ходим, а аз отказвам, поради простата причина, че сякаш отново се намирам в учебната кола, толкова неприятни спомени, освен в автобуси или влакове не искам и да чувам и за коли, дори по пътя като видя учебна и сълзи напират в мен, обръщам се и не искам да ги виждам. Как да му кажа, че не желая да се качвам на кола, не искам да ходя никъде по дяволите.... Благодаря ви!

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 10 години, 6 месеца hash: 14660b53b9

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Не смятам, че си за психолог, но трябва да спреш с курсовете и да си починеш известно време. Иначе проблемъг го имат много хора, особено жените го имаме и не е заради катастрофи (аз не съм преживяла такава), а защото от малки ни е внушено, че жените не могат да карат кола, че това е мъжка работа и тем подобни. Истината е, че и най-простият човек може да се научи да кара кола, но всичко е практика, а часовете са прекалено малко понякога. В същото време доста мъже са карали и преди курса и ги гледаш как те си карат, а ти не можеш. Мисля, че вторият инструктур е много добър, но ти в момента така си се спекла, че не може да ти помогне. Спри с всичко за 6 месеца, дори година и почни на чисто - направо от първият урок след това с новия човек, листовки все ще ги вземеш на ново, а и парите си заслужават, ако успееш да докажеш и преодолееш себе си - независимо дали ще караш или не после. Аз иначе не бях карала 10 г. и бях забравила всичко, правих опреснителни, после попаднах в много странна ситуация и имаше леко ПТП, но не се отказах от карането. Днес си карам добре, макар че не карам често. Не е голяма философия, но без практика не става и който каквото ти разказва - само в практиката е отговорът, не е че си тъпа, стресирана или луда - ако нямаш рутина си е стрес, но превърне ли се в нещо нормално, става като ходенето и не мислиш за това За начинаещи е трудно в началото да въртиш кормило, да наблюдаваш останалите коли и да обслужваш скоростите, затова те съветвам за първа кола да си купиш с автоматична скоростна кутия. Аз така карах 1-2 години, после много лесно минах на коли с ръчни скорости - днес мога да карам практически всяка кола - често съм в чужбина с кола под наем, карала съм всичко - от най-малката, до най-голямата и в САЩ карах едно чудовище - въпрос е да си вярваш така, както си вярват и се нахъсват мъжете, не да говори в теб гласа на баби и майки „не можеш, не можеш, защото си жена“. Истински гадните катастрофи ги правят иначе мъжете, защото се надценяват и карат като луди, чувстват се като богове в колата, а и ги ръководи тестостерона. Жените си караме спокойно и дори да направим някакво ПТП, големите жертви, кървища ги правят мъжете както сама си изпитала на свои гръб. Не ти си карала колата, да знаеш, не слушай разни измамници, които искат да ти вземат парите двойно и тройно и ако щеш 10 пъти прави курса, но не се отказвай!!!

 

...

преди: 10 години, 6 месеца hash: 89545a3934

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Не си за психолог ама опредвлвно си за друг инструктор

 

...

преди: 10 години, 6 месеца hash: 7f752defc1

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Аз мисля, че като за начало е добре да отидеш на психолог и да изчистиш травмата от катастрофата и травмата от шофьорския курс, защото в момента ти се е оформила асоциация - кола и каране= на опасност. Оттам ако не изчистиш това възприятие и не създадеш ново, винаги ще те е страх и ще се чувстваш нервна. При мен го имаше същото, баща ми даваше на майка ми да кара, викаше и, критикуваше я, тя даже беше направила една катастрофа, слава богу без последици. Оттам аз оформих асоциация, че карането е толкова трудно и невъзможно, че няма накъде, чудех се другите хора как изобщо могат да карат. Изкарах книжка, инструктора ми не ми обясни почти нищо. Взех книжка някак на късмет на изпита карах що годе добре. След това 10 години не бях карала. Но си казах за какво ми е тази книжка и освен това имах нужда от кола, много време ми губеше градския транспорт. Записах се на опреснителен курс, и слава богу попаднах на много внимателен инструктор, който беше много толерантен и ми обясняваше всичко. Може би ако нямах този късмет и аз щях да се откажа завинаги. Всеки път обаче като ходих на кормуване, все едно щяха да ме колят, това беше в следствие на предишните асоциации с карането, че е много опасно. Трудно не трудно, след всяко кормуване бях цялата в пот и стрес, но реших да го преодолея. Взех си и кола, лека полека започнах да карам, отначало със страх, но постепенно започна да изчезва. Ходих дори до морето без проблем с колата, в момента мога да кажа, че карам горе-долу добре, много по-спокойна съм. Колкото повече караш толкова повече се отпускаш и свикваш. Въпроса е първо да се настроиш позитивно, че можеш да се справиш, дори да те е страх да не се отказваш. Аз мисля, че можеш да се справиш, но наистина отиди първо на психолог, който ще ти помогне да се успокоиш и да изградиш едно спокойно възприемане на шофирането, и да спреш да го свързваш с негативни неща. На мен лично ми прави впечатление, че като се притеснявам и мисля, че нещо лошо може да се случи, карам много по-лошо, отколкото когато съм спокойна. Така че всичко е до психика. Но задължително ако искаш да караш пак курсове намери някой спокоен и толерантен човек, който ще ти даде увереност, че ще се справиш.

 

...

горе^

преди: 10 години, 6 месеца hash: 534b6e1a72

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Благодаря ви много! Аз мисля, че намерих такъв човек-толерантен, но както и номер 3 каза го свързвам кола, каране е равно на опасност и при всяко събуждане, първата ми мисъл беше-ще ходя на кормуване, ужас! Сънувах кошмари, кръв, катастрофи, бях спряла да се храня, отслабнах значително, и още не мога да се възстановя.... а, сега 1 месец след като се отказах се успокоих, но не знам защо не искам да се качвам и на кола, намразих, всява ми лоши спомени...

 

...