Споделена история от Други |
Етап
преди: 9 години, 10 месеца, прочетена 1029 пъти
Здравейте и от мен, вероятно поредния човек, опитващ се да намери утеха и разбиране в пространството сред непознати.
На 22 години съм, момиче /не мога да се нарека още жена в истинския смисъл на думата/. Сега се очаква да кажа проблема си.. та то всеки човек има проблеми. Бедни, богати, малки и големи. Но затова съм "тук", нали!? Не съм сигурна как да го опиша. Може би някои ще си помислят - поредната лигла или не знам какво. Уча висшето си образование, имам няколко добри приятели наистина, добри родители. Проблемът ми е точно в родителите. Очакват много от мен, а аз не съм сигурна дали ще оправдая очакванията им. Те са обикновени хора, изкрват си хляба честно и дават, и последната си стотинка за мен, да ми угаждат, за прищевките ми да уча в частен университет, да плащам за голяма квартира. Не мога да се оплача, че съм лишена от нещо, но наистина не си мислете, че съм разглезена кифла. Работя всяко лято, помагам и аз както мога. Преживяли сме прекалено много заедно като семейство. Майка ми е едва на 38 години, а изглежда +45. Не мисля да разказвам през какво сме минали, че няма да стигна до края на историята скоро /както повечето хора с техните неволи/. Депресирана съм. Имам чувството, че се намирам на етап от живота си в който трябва да направя Нещо. Не знам какво е това Нещо. Много мой съученички родиха, създадоха семейства, но мисля, че за мен е прекалено рано. Та аз дори нямам сериозен приятел от 2 години вече. Но усещам тънките намеци на майка ми как трябва да си намеря сериозен приятел и след време да създам и аз семейство. Но как за бога, не мога да разбера. Обожавам децата, толкова силно искам да имам и аз дете, една малка душичка, моя плът и кръв. Но в никакъв случай не мога да го направя с лека ръка. За мен образованието винаги е било на първо място, моите приоритети са били над всичко. Не една връзка съм провалила заради собствени амбиции за едно или друго нещо. Може би никой няма да разбере, та то и аз едвам се разбирам. Прекалено объркана съм и да си призная малко самотна. Никога не съм страдала от липса на мъжко внимание, но много рядко намирам в един мъж това, което наистина търся. Харесвам кавалерите, които се отнасят с уважение към жената, не простаците по дискотеките, които се мислят за велики. Харесвам умните мъже, мъже, които знаят какво искат и правят всичко по силите си да го постигнат. Презирам слабите мъже, които се задоволяват с малко. Не мога да ги търпя и не ги разбирам наистина /казвам го от опит. последната ми връзка беше с такова момче. Опитвах се да го насърча да започне да учи, да се развива.. , все от някъде се почва. Но той тъпчеше на едно място и това признавам, беше една от причините да го оставя. Направих го. Беше ми мъчно, защото е добро момче, но знаете ли, месец след като се разделихме той записа в университет и колкото и нескромно да звучи знам че имам принос към това, и съм много горда с него, но както и да е.. / Мисля да спра до тук, май се оплетох доста, но поне ми олекна. :)
Желая на всички да бъдат Хора, просто добри хора. Успех!
|
