Споделена история от Други |
Просто това съм аз
преди: 10 години, 3 месеца, прочетена 1184 пъти
Поредна зима, пореден февруари, за поредна година чакам с нетърпение лятото и аз вече не знам защо...
Всеки ден се прибирам в малката ми мизерна квартира и мислите ми сами нахлуват дали положението ми някога ще се промени... едни и същи мисли, но в същото време хиляди, дори факта, че работя почти всеки ден не ме кара да си отклоня мислите, само понякога мисля доста и за работата. Но пък често като съм изморена и общувала с доста хора, мислите ми бързо ме напускат, поразмиват се и заспивам. Значи има полза и от работата, прави ме безчувствена и безмисловна, случва ми се като се прибера и да нямам частица емоция, нито болка, нито тъга, нито топлота, нищичко... но на моменти още проблясват разни чувства, скрити някъде там... И тогава сякаш се опомням и хилядите въпроси отново ме налягат - това аз ли съм, нима работата ще ме превърне в бездушна пионка, нима утре ще е същото и всеки следващ ден също?
Животът уби мечтите ми, но не и вярата ми, не и хилядите налудничави идеи, които ми щукват всеки изминал ден. Всяка сутрин се будя с надежда, а всяка нощ като си лягам, няма и помен от нея и така отново и отново...
Завършвам университет последна година, много от спечеленото съм влагала там. Работила съм докато учех, но нищо не спечелих, нищо не спестих, а дори не пия, не пуша и по дискотеки не ходя. Тази година нова работа, мислех, че ще спестя нещичко, но пак същото... никога не съм обичала парите и скъпите вещи, даже дрехите ми са за по няколко лева, но като нямам нищо спестено е кофти, защото разчитам сама на себе си... просто не ми се прибира вече в мизерната квартирка, защото не се чувствам себе си. Все гледат нещо да ме минат, все някоя забележка да ми направят. На работата е същото, все искат да ми напомнят неявно колко съм жалка и низка... но аз се боря, чакам да дойде следващият ден,
имам силна вяра...
А колкото до лятото даже не знам какво да правя и къде да ходя тогава. Ходила съм да работя по морето, почти нищо не спестих, макар че пак ми се ходи, тук нищо не ме задържа, а пък и в двата случая ще е здрава работа, така че май нямам какво да губя...
И още нещо любовта, в която вярвам е илюзия и сън - тази истнската, силната, непоколебимата. Само един човек обичам, а той ме мрази и не иска да ме види, а аз дори не знам защо... какъв наивен човек съм само... това е просто реалността...
Такава ми е била съдбата...
Лутам се и нито зная къде и нито зная до кога... понякога се питам защо... а не съм лош човек, може би имам някаква преграда, може би съм непонятна за околните...
Знам само едно, че бих дала подкрепа и сърцеразбиране, бих дала нежност, но на кого...? Можех да съм утеха и споделител на луди мисли, можех...
Благодаря на всички, които изчетат и успеят да разберат нещо за мен, не знам как ще прозвучи. Не се оплаквам и не търся злибни коментари.
Просто това съм аз. Жена съм. :)
|
