Споделена история от Други |
Всичко, което съм писал в SPODELI.NET
преди: 14 години, 5 месеца, прочетена 3143 пъти
Всяка от историйте е истинска и не е преувеличена по никакъв начин. Това са спомени от различни етапи от живота ми. И ми се искаше да не пиша само за тъгата, искаше ми се да мога да пиша за нещо хубаво, но уви това е целият ми живот.
Изповедта на един самотник!! ( искам да не сме самотни поне тук.... )
Преди да прочетеш, знай че не съм писател, не съм се старал да го оформя стилистически, това е поток от дълбоки мисли, нахвърляни на листа, преди да бъдат забравени.
Прибирам се от училище, ходя само по тротоара, гледам от едната ми страна ходят четири човека и се смеят, радват се на живота, безгрижни са. Аз се усмихвам на тяхното щастие, опитвам се да го изживея, ах толкова е сладко, дали и аз някога бях толкова щастлив? Прибирам се в къщи, влизам в празната стая, хвърлям раницата на леглото, стоварвам си телесата на леглото, изморен от всичко, днес е пореден ден за самота. По цял ден седя на компютъра и слушам тъжни песни, напомнящи ми за миналото време, за грешките, за пропуснатите възможности. Даже в онлайн игрите съм сам и нямам приятели. Видях една реклама, тя гласеше: "избра ли подарък за приятелката си". Усмихвам се иронично, та дори и приятелка нямам, колко време мина от последния път, когато прегръщах и целувах момиче - цяла вечност. Понякога започвам да си говоря сам, искам да общувам, да споделям - но приятелите ми отдавна ме напуснаха. Вчера видях едно момиче на улицата, някакви момчета ходеха след нея и я наричаха с разни обидни думи, целящи да засегнат външния й вид. А, тя бе толкова странно привлекателна и красива, сигурен съм, че повечето хора няма да я харесат, но за мен сякаш бе изваяна от боговете. Но, никога повече няма да я видя, никой няма да й каже колко е красива, никой няма да й каже да не се променя никога, никой няма да й каже да не слуша другите какво говорят, нали?! Спомних си за едно момче, което винаги беше добро с всички, въпреки подигравките на другите. Никой няма да му каже колко специален човек, никой няма да му каже каква душевна красота притежава, никой няма да му каже, че щастие го очаква, нали?! А, оново момиче, което толкова търсих, сигурно плаче от обидите на другите, не знае че някой мисли за нея, че някой я има за толкова красива, нали?! А, никой няма да каже на хулиганите, които я обиждаха, които трошеха пейките пред моя блок, които пушеха и пиеха и живееха ден за ден, никой няма да и каже, че са една сволоч, един похабен човешки материал, лешояди, хиени, змий до един, всичките са бездушевни, празни същества, живеещи от чуждото нещастие, кой ще им го каже?! Кой ще ги накаже? Бог ли?! Денят, в който се отказах от бог, бе денят, в който хвърлих оковите от себе си. Кога ще кажа на хората, които нараних, че не го заслужаваха, че го правя от гняв към себе си, кога ще се изправя пред враговете си, кога ще направя правилното, кога?! Посвещавам това на всички, които са изживяли това или го изживяват. Моля, не искам съвети, нито философски съждения, искам да чуя подкрепата от хора, които са самотни, искам да вида чужда самота, искам да бъдем заедно тук, искам да не сме самотни поне тук....
Красотата, човешка - прочети
Преди да прочетеш, знай че не съм писател, не съм се старал да го оформя стилистически, това е поток от дълбоки мисли, нахвърляни на листа, преди да бъдат забравени.
Искам да ви разкажа за красотата на хората. Днес в ден на размисъл и поток на дълбоки мисли извиращи право от душата ми, си спомних за двама братя. Мисля, че беше преди 5 години когато един футболен мач бе напът напълно да промени мирогледа ми, играта се разгаряше, а с това и момчешките страсти. Двамата братя, за които говоря бяха аутсайдерите на детското ни общество, каквото и да правеха те винаги бяха подценявани, бяха пренебрегвани, гонени и обиждани, въпреки това те винаги бяха себе си, бяха добри към останалите, независимо от тяхното държание. Играта беше в разгара си, когато спринтирах с топката, усетих как дясното ми ходило се огъва на прав ъгъл, паднах, а сълзите бликаха от детското ми кръгло лице, бях навехнал глезена си много тежко. Бях седнал на терена и плачех, а никой не ми помагаше, оглеждах се наоколо с премрежен от сълзи поглед, с надежда помощ да дойде час поІскоро, ридаех, а сякаш бях невидим за другите, те подрължаваха да играят. Тогава двамата братя дойдоха, вдигнаха ме и ми помогнаха да се пребера в къщи. Не мога да ви опиша какво изпитвах в този момент. Господи, колко красиви бяха и двамата в този момент, на човешка проява, колко лошо се чувствах, за това което бях казвал за тях, сякаш болката от предишните ми постъпки – десетки пъти надвишава физическата болка. Сълзите, които течаха от сините ми очи, вече не бяха резултат от травмата ми, а от постъпките ми от преди, в този момент ги обичах и двамата, те бяха най – близките ми хора. След около 5 години, вече бях забравил за постъпката на двамата братя, те вече бяха изчезнали безусловно и безвъзратно от живота ми, ходилото ми бе излекувано напълно, когато на същата дата след цели пет години, спомените изплуваха, когато помагах на един непознат, който си беше счупил крака докато играехме футбол. Кракът му беше счушен много лошо, но той стискаше зъби, казах му да плаче и сякаш той бе чакал тази подкана. Бяхме само двамата и той зарида силно, в този момент си спомних за постъпката на двамата братя, изживях, това което вече бе изживяно, спомних си за помощта, която ми оказаха и заплаках. И така плачейки, чакахме около 30 минути линейката, никога няма да забравя погледът му когато го качваха в нея. Прибрах се и заплаках отново, двамата братя бяха в глава ми, спомних си за тяхната помощ. Къде са сега те, къде изчезнаха тези, които ме научиха да бъда човек, къде изчезнаха единствените ми истински приятели, дали има кой да и помогне сега, дали не са отхвърляни отново, дали се нуждаят от приятел сега, аз мога да бъда, но тях ги няма, изчезнаха толкова бързо както се появиха в живота ми, нима няма да ги вида никога повече, дали знаят, че някой плаче за тях сега? С унил поглед, гледах към земята, а сълзите капеха по пода…
Красотата, човешка - финал(защо Господ наказва добрите… )
Преди да прочетеш, знай че не съм писател, не съм се старал да го оформя стилистически, това е поток от дълбоки мисли, нахвърляни на листа, преди да бъдат забравени.
С унил поглед гледах към земята, а сълзите капеха по пода. Затворих силно очи, но въпреки това, сълзите продължаваха да се процеждат през затворените клепачи. С треперещи ръце трих сълзите, дишането ми се ускори, тръпки ме полазиха по гърба и по главата, цялата ми кожа настръхна, заридах още по – силно, хълцайки. Понякога спомените са толкова живи… Спомних си деня след моята травма прекаран у нас, бях се отдал на ядене на сладолед, играх на компютъра, гледах телевизия и спах колкото искам. Но, в глвата ми бе една мисъл, исках да срещна двамата братя и да им благодаря за помощта, за да им се извиня за това как съм се държал преди с тях, исках повече от всичко на света да им бъда приятел. След една седмица на рехабилитация у нас, бях отново на краката си. И тъй като, знаех къде живеят мойте спасители, аз се запътих усмихнат и пълен с радост към блока им. Спомням си много добре по пътя си тънаниках някаква весела мелодия, ах колко добри хора са, как ми помогнаха само, как може преди да съм се отнасял така с тях, винаги съм знаел, че са добри, днес ще им благодаря и ще бъдем приятели – надъхвах се аз. Беше мрачен и студен ден, въпреки това аз бях твърдо решен да върша добри дела. И стигайки до вратата на тяхната коперация, нещо привлече вниманието ми, нещо ме грабна, нещо ме побутна, това нещо ме спря и се готвеше да ми нанесе жесток удар. Точно преди да натисна звънеца погледнах на лявата страна и видях некролог… А, на този некролог… , на този некролог видях снимките на двамата братя, до снимките на родителите им. Затайх дъх и прочетох. Завими се свят, мислех че ще падна, седнах на пейката и заваля дъжд. Двмата братя бяха починали в катастрофа с родителите си, преди 4 дена. Сигурно прекарах около 20 минунти в дъжда, плаках, удрях с юмруци по пейката, накрая се запътих към вкъщи. Когато влезнах, майка ми не забеляза, че съм плакал, защото целия бях мокър, но ме попита защо са ми червени очите. Нищо ми няма – едвам прошепнах и продължих към стаята си. Майка ми каза, че двамата братя са идвали да ме видят, дали съм добре преди седмица. Аз замръзнах попитах я защо не ми е казала, тя отвърна, че съм бил спал тогава, а си е дошла преди ден от командировка и се е сетила днес да ми каже. Отново съм в моята стая, пет години по – късно, вече съм голям, но плача като бебе при спомена. Бях сам у нас и си позволих да говоря на глас. Задавяйки се в сълзи се питах тихичко – защо на добрите хора се случват такива неща, с какво бяха те заслужили подобна съдба, защо преди се държах така с тях, въпрек че знаех, че не го заслужават, защо трябваше да ме променят, защо трябваше да ги познавам, защо трябваше онзи горещ ден да ми помогнат, защо Господ наказва добрите…
ЗА ВСИЧКИ КАТО МЕН!Месец по – късно. Облегнал се на стола, пишех средоточено, натисках клавиатурата с някаква подсъзнателна досада, гледах плахо и съсредоточено, надявах се да видя нещо в монитора, това нещо което ще ми подаде ръка и ще ми помогне да изляза от блатото. Толкова дни преминаха в нервно чакане, в надяване, в сляпа решителност, че тя ще се върне. С детска радост се радвах прия всяка нейна поява, макар и да беше кратка. Усещах нейното пренебрежение, осъзнавах го, но това бе позволено. Ах, как обичаният, но вече не обичащ има правото да бъде лош и резервиран към този, който го желае, той е роб, той се подчинява и приема всяка неволя. Визуално изглеждах остарял, лицето ми бе бяло, сухо, сякаш жизнеността му се бе отеглила, някъде далеч, дълбоко в душата, чакаща някой ден да бъде освободена, трепереща от вълнение и страх, че е отпратена на такова дълбоко и тъмно място, така нехарактерно за нея. По лицето ми се бе разляла постоянна тъга, изглеждах измъчен, изтезаван, похабен, използван и захвърлен настрана. Колкото и да бяха състрадателни околните с мен, никой човек не може да споделя състраданието си дълго. Хората се изморяват да бъдат състрадателни, колкото по – вече съчувстват на ближния си, толкова по – дълбоко затъван заедно с него, превръщат се в негово подобие, така бледо и някак си призрачно. Другите ще ти подадат ръка веднъж, ако се покелебаеш и се огледаш наоколо, държейки ръката им и след това отново ги погледнеш, а на лицето ти се чете нерешителност, страх и носталгия към миналото, привързаност към вече преживяното, те ще си дръпнат ръката, обръщайки ти гръб, ще закрачат отново по пътищата на животите си. Така и трябва да бъде. Никой не трябва да се застоява прекалено дълго, там където е паднал другаря. Препоръчително е да се опита да помогне, но щом види, че жертвата на живота не е готова да бъде спасен, колебае се, чака нещо, спасителят трябва да се откаже и да даде шанс на друг да спаси нещастника. Само съдбата може да удари достатъчно силен шамар, на този който веднъж се е предал. Шамар, който ще остави белег на ударения, шамар, който ще кънти в неговите уши дълго време и ще гърми когато, правим същата грешка, шамар, който за съжаление не може да бъде ударен от човек, човешка ръка, която може да бъде насочена от съдбата да удари някой за добро, не съществува… Осъзнавайки това пределно ясно, аз не исках ничие състрадание, но въпреки това го получавах. Но, това не бе състрадание породено от съчувствие, това бе жалка пародия, изкривен образ на истинското, човешко състрадание, това бе един фарс, целящ да покаже показно, на тези, които съчувстваха, че са хора, че и те изпитват чувства,с една дума те искаха да бъдат добри, мислейки, че така е редно. Уви, това състрадание, както всяко друго не е от голямо полза, за получаващия го, но това съжаление беше в мой ущърб, толкова цинично и така лицемерно, то ми биеше шамари и ми шепнеше „радвай се, че си съжаляван, други не го и получават”. По дяволите с вашето състрадание! То не ми трябва, сами кавате, че трябва да забравя всичко, а в същото време ми казвате с изкривена физиономия какво нещастие е моят случай. Не, вече съм изморен да бъда съжаляван, да бъда подценяван и пренебрегван, да бъда тайно усмиван в чуждите умове, сравняван с някакъв бавноразвиващ се, който говори и не осъзнава. Оставете ме сам да се изморя от тъгата и от тъжните погледи, оставете ме сам да изпитам нужда да търся щастие, оставете ме сам да прогледна и да видя, колко силно съм окован от мойте грешки, оставете ме да събера сили и да счупа веригите, оставете ме да се напия с отровота, която блика като извор от моето сърце. Нека, сам се осъкатя, макар и емоционално, нека оставя дълбок белек в съзнанието си, нека превърна вътрешния си свят в руйини, нека унищожа всяка весела емоция, всяка мисъл за щастие, нека направя всичко това. Нека, направя и по – лоши неща, само така бих разбрал, че аз съм виновен и че само аз мога да променя положението си… И нека, този който чете това да каже на глас „и аз бях там, и аз го преживях, оцелях и сега съм друг”, нека друг, който го чете и се готви да даде съвет и да възрази да се плесне по лицето и да си каже „какво правя, преживял ли съм подобно нещо, ако да, няма да се меся, всеки скърби по – различен начин”, нека друг, който е щастлив и се радва на живота да каже „няма да се обърна даже да го погледна, аз съм щастлив това е важно, той е виновен и го осъзнава”, нека някой друг силен, който чете това да каже „няма да се случи подобно нещо с мен, владея живота, господар съм на собствената си съдба”, всички ще сте прави…
Аз съм виновен
Утро. Събуждам се, отварям лениво очи, надигам се, почти ставам и отново се строполявам на леглото. Така минава около час, преди да събера сили за да се изправя. Седя на дивана, търкам си очите, а реалността е като тежък камък на плещите ми. Оглеждам се и отново съм сам. Стаята изглежда така студена и празна, а аз сякаш се гледам отстрани и виждам колко съм жалък, колко съм отчаян, но въпреки това намирам сили да продължа. И така живеейки в така и неидващото бъдеще, втайл надежда в следващия ден аз живея затворено, херметично, отделен от света по своя вина. А, следващият ден вече е при мен, утрото е също така горещо както миналото, трудното ми е да се изправя, както ми беше и вчера, така ще бъде и утре и други ден. В началото на деня си казвам, че няма нужда да бързам, мога да започна да оправям живота си по – късно, няма смисъл прихкам към „славното” бъдеще. Денят минава така профанно и стереотипно, вече знам наизуст какво ще се случи, кога ли бе последния път когато се изненадах, когато се случи нещо, което не очаквах, не си спомням… Вечер винаги имам сили да променя начина си на живот, все си казва, че съм готов, че съм изпълнен със сили и енергия. И сякаш сам се успокоявам и разобеждавам, вече е късно, и утре е ден, утрото винаги е по – мъдро от вечера – шепна си. И ето другият ден вече е при мен и ме блъска, приканваме за действие, отново нямам сили, решавам, че днес е по – добре да се оттегля и да не върша глупости, ха… И така дните минаваха, месеците се нижеха, самотата се увеличаваше, а неспособността ми да се справя с тази моя патова ситуация, сякаш придобиваше все по – големи размери, възвисяваше се над мен и ме гледаше страшно. Така, прикован на едно място един ден не успях да се събудя, когато отворих очи не можех да вдигна ръцете си, опитвах се да ги вдигна и да изтрия очите си, но не можех. Сърцето ми биеше лудо, студено пот избиваше по лицето ми, целият настръхнах, тръпки ме полазиха. Оплаших се колко неспособен бях да се справя със собствения си живот, колко по – силно от мен е станало отчаянието, как създадената от мен реалност ме обеждаваше, че това е най – смисления живот. ГЛУПОСТИ! От днес се променям. Завръщам се там, откъдето избягах, завръщам се там, където някога бях някой, днес чупа оковите, днес ставам от леглото и повече няма да го погледна. Кръвта ми бушува във вените, всяка жила на тялото ми е опъната до край, искам да крещя, искам да влеза в битка, отивам отново да покоря, това което бях изгубил, даже да се скитам, без приятели, без дом и без самочувствие е по – добре от това… гнус ме е да си спомня за това, което преставлявах. Няма да живея така безсмислено ден за ден в леглото и на компютъра, още днес отивам и ще намеря някой да осмисли живота ми! Толкова съм ядосан на себе си, как се подадох на слабостта, вече никога няма да падна в плен на тъгата, отивам и ще прередя всички в живота, бог да им е на помощ, днес се променям, днес се събуждам от кошмара обзел живота ми…
Така и не се събудих, продължих да сънувам, може би някой по – силен трябва да заеме мястото ми. Важното е че днес за пръв път се разбунтувах срещу съдбата си, ще последват още опити…
МОЛЯ, ПРОЧЕТЕТЕ
Когато ходиш с наведена глава по улиците, сякаш крачиш под арката на собствените си грешки, когато нерешителността ти се превърне в окови, когато нощем не можеш да спиш и се въртиш от една страна на друга в леглото, когато челото ти е набраздено от размисли, когато губиш всичко преди да си го получил, когато получаваш, това което не заслужаваш и заслужаваш, това което не получаваш, когато на края на всеки ден слагаш ръка на челото си и я плъзгаш по лицето си, притваряш очи и си разочарован от себе си, когато самотата се превръща в по – силна от теб и те плаши, когато започнеш да осъзнаваш колко много си виновен за сегашното си положение, когато обстоятелствата те поставят на колене, когато не можеш да си спомниш кога за последен път си се смял и усмихвал, когато не можеш да си спомниш последния разговор, от който си изпитвал наслада, когато разбереш, че отенъкът на несъвършенството, върху това което може да е съвършенно, предава неговата прелест, когато си паднал и се чудиш колко още може да паднеш, когато започваш да се мразиш, заради, това което си, когато приемаш живота като комедия и от сърце се смееш на всяка негова несправедливост, която ти поднася, когато живееш в миналото, когато само ти не си успял да избягаш от руйните на миналия си живота, когато се превърнеш в олицетворение на паданието, когато екзалтацията е изчезнала, когато малките неща те карат да се чувсташ добре, само за да имаш сили да продължиш, когато искаш нов шанс, втори опит в живота, когато искаш да си умен и мъдър, силен и красив, но не можеш да си нито едно от тях, когато разбираш жестоката истина за това кой си, когато проницателния ти поглед прогледне зад завесета над изкуственото щастие и се отвратиш от всичко, това което наричат ежедневие, когато искаш да си някой друг, но се отказваш от тази утопична идилия на съвършенно съществуване, когато разбираш, че отрицателния отговор на някой е предговор към утвърдителния, когато свикнеш с падението си и тайно започнеш да му се наслаждаваш, когато се опитваш да си спомниш последния истиснки приятел, но не можеш, разбираш, че нещо не е наред…
МОЯТА ИЗПОВЕД - ПОМОГНЕТЕ, КАК ДА ЖИВЕЯ?
Никога няма да забравя седмият си рожден ден, в който реших да поканя деца. С такова нетърпение очаквах весели маси от приятели да дойдат у нас, да отпразнуваме заедно рождения ми ден и да се забавляваме. Не ме интересуваха подаръците, исках да бъда с „приятели”. Помня, че децата трябваше да дойдат в 12:00. Мина дванадесет часа, мина един часа, мина и два часа, а аз продължавах да чакам до прозореца с насълзени очи. Така стана и на другият ми рожден ден, всички обещаваха, че ще дойдат, но никой не пристигна. Не съм забравил на връх Нова Година, бях сам в стаята си и плачех, а причината за това екнеше в главата ми. Бях поканен от един ученик от съседният клас, с усмивка приех поканата и зачаках 31 декември. Броях всеки ден, зачерквах отминалите дни от календара, мечтаех и с усмивка въздишах, като не можех да се начудя на това колко съм щастлив „най – накрая ще имам приятели”- казвах си аз. Стана 31 декември дочаках да се свечери и затичах към моя нов „приятел”, почуках на вратата задъхан – никой не отговори, почуках втори път – същото, почуках трети път, вече претиснен – от вътре се дочуваше кикот, чуваше се „не мога да повярвам, че се хвана”. Този момент разбрах, че съм станал за смях, че съм бил използван като оточник на чуждата скука, като материал за чуждото ехидно, дивашко и чудовищно удоволствие, станал съм причина за циничния смях, излизащ от мръсните усти на тези душевно осъкатени, празни човешки същества, смеещи се на доверчивостта на един човек, който искаше да се забавлява. Няма да забравя как баща ми никога не ми обръщаше внимание, винаги търсех бащиния образ в някой друг възрастен човек, забелязвах че баща ми ме обичаше много, но го бе страх да го покаже, винаги бе по – добър с чуждите деца, отколкото с мен. Няма да забравя, когато бях на девет години и пойсках от майка ми петнайсет стотинки да си взема въртележка, тя извади протмането си, потъпа го обърнато надолу и изпаднаха двадесет стотинки, тя се усмихна и ми ги даде, каза „това са последните ни пари”. Тогава видях как малките детски очи попиват, всеки урок на съдбата, как детският мозък възприема, как разсъждава кое има стойност, как още днес ровя в дебрите на душата си и се виждам тогава, малък с черна коса държащ въртележката си, без приятели, мислещ за майка си, недоумяващ добрината й. Няма да забравя когато бях на двадесет години как реших да отворя железарски магазин, как събирах болтове по улицата, как се радвах когато някой не се нуждаше от гайка и ми я ваше, как подскачах щом клиент влизаше в магазинчето ми. Сега съм управител на пет звезден хотел, но не съм забравил откъде съм тръгнал, не съм забравил грешките, които направих, няма да забравя как мачкаха слабите пред очите ми, а аз нищо неправих, сега гледам от високо и знам, че ако не се противопоставя на злото, му помагам.
Любов (нямаш право да натиснеш спусъка...)
Преди да прочетеш, знай че не съм писател, не съм се старал да го оформя стилистически, това е поток от дълбоки мисли, нахвърляни на листа, преди да бъдат забравени.
Сякаш беше вчера, когато я целунах за първи път, нейните устни докоснаха мойте така неуверено, че за момент се почувствах неловко. Сякаш беше вчера, когато за пръв път я прегърнах, когато за пръв път я помилвах по лицето, когато пръсите ми за пръв път чертаеха контурите по лицето й. Дълго време тя се чувстваше несигурна с мен, този нейн женски свян ме поставяше под съмнение в нейните очи, казваше й да не ми се доверява още, шепнеше й че съм непознат. Но, скоро тя победи срамежливостта си, започна да ме прегръща, започна да се отпуска, започна да търси целувката от мен по всякакъв повод, започна да споделя, разкри пред мен коя е, показа ми за какво мечтае. И така дните се нижеха, а аз живях в безгрижно щастие, очаквайки срещата с нея. Времето с нея минаваше така омайно, така приятно и така бързо. Докато един дъждовен ден, мисля че беше 23 октомври, навън бе влажно, студено и мрачно, любимото ми време, докато четях най – спокойно, някой почука на вратата. Отворих, дори без да погледна през шпионката, знаех че е тя, познавах вече начина, по който почуква на вратата. Усмивката по лицето ми порасна за секунда, щом видях образа й, понечих да я целуна, но тя се отдръпна. Усмивката ми угасна, веждите ми се вдигнаха в знак на изненада, цялото ми лице прие сериозно изражение, резултата от нейното отдръпване бе въпросът – какво има? Сякаш за секунда ми каза, че не иска повече да е с мен, че не съм виновен, а аз гледах все така изненадано, сякаш бях в сън, събудих се едва когато тя слизаше по стъпалата, аз я гледах с недоумение. Като влезнах отново в стаята, приех спокойно изражение, казах си – и без това бе грешка да бъда с нея. И дните ми отново минаваха безгрижно, дори без нея бях щастлив. След около месец и половина, когато изгубих надежда тя да ми се обади, осъзнавах колко силно я обичам. И сега когато навън е зима, по – точно връх Нова Година, аз лежа сам на дивана, апартамента е празен, аз съм празен, куха черупка впила поглед в миналото, изхабен съм, вътре съм опустошен от емоций. От съседните апартамени се чуваха весели викове, песни и пожелания, а в моята стая бе тихо. Вътрешна борба се водеше в мен – да живея или не? Сякаш двама човека говореха в мен. Единия казваше: недей отнема живота си, по – голямо предателство към себе си няма, една пречка, един провал, една любов и си готов да се откажеш, толкова ли си слаб, толкова ли е лош живота ти, а ти си толкова добър към всеки, някой ден ще срещнеш истинската си любов и ще имате жена и деца – едвам шепнеше гласа. Друг много по – силен глас му възразяваш – ти се проваляш във всичко, с което се захванеш, ти си една развалина, един спомен, забравен си от всеки, неспобен си да се справиш с проблемите, дай място на някой по-силен от теб, прекрати това мъчение, може би ще отидеш на по – добро място, след изгрева винаги идва залез – имаше право. Скочих развалнуван от леглото, грабнах ключ, запътих се към една секция, отключих металната кутия и взех моето спасение. Завих се, облегнах се на калъфката, мислех наум, но устните ми се движеха, отворих очи и насочих пистолета към главата си. Секунди преди да натисна спусъка, брат ми, който си бе дошъл от Будапеща и бе влезнал в стаята бе за го чуя, грабна пистолета и ме гледаше строго и продума – нямаш право да натиснеш спусъка...
Ще се радвам на съвет
Бе една от тези светли нощи, в които луната свети ярко като слънце. Светлината от месеца образуваше голямо жълто петно върху тъмния небосвод. Небесният шир бе изпълнен с малки звезди, които сякаш бяха луничките на тази красива нощ. Във въздуха се носеше оханието на трева, на младост, луната се усмихваше, звездите трептяха в небето, лек вятър подухваше, сякаш се опитваше да събуди заспалата природа. На фона на тази красива, звездна нощ, се усещаше голяма тъга, тегнеща на плещите на един отчаян човек. Тази нощ луната, сякащ се срамуваше и вместо да се изчервява тя светеше все по – силно. Причина за този женския свян на месеца, бе погледът на едно малко човече седнало до един камък. Неговият поглед бе отправен нагоре, но той не достигаше целта си. Облегнал се до камъка, той гледаше с празния си поглед, а очите му постепенно ставаха влажни. Лицето му бе изкривено, устните му бяха свити, веждите бяха високо вдигнати, очите му гледаха широко, светещи в нощта. Облегнат на камъка, отпуснал лакти на коленете си, той изглеждаше безпомоещен, ясна емоция бе разлята по цялото му лице. Настроението му се изменяше, почти периодично, първо се усмихваше, после за натъжаваше, накрая поглеждаше към земята, а лицето му придобиваше чудовищно изражение, резултат от дълбока травма. Целият този цикъл се повтаряще до безкрай, признак на дълбока вътрешна битка. Той си спомняше за нея, за деня, в който те се срещнаха, усмивката огряваше на лицето му, ликът му придобиваше младешки вид, изпълнен със сили, нещастникът се пренасяше в миналото, въздишаше и гледаше към небето, устните му бавно се движеха, сякаш искаше да запее красива песен, така подходяща и нужна за още по – красивата нощ. В миг времето спираше и усмивката се изпаряваше, така бързо, както се и бе появила. Лицето му се изкривяваше, очите се пълнеха със сълзи, загледан в нещо далечно, изгубено и недостижимо, той се свиваше и с все сили стискаше лявата част на гърдите си, искаше му се да изтръгне сърцето си, да го захвърли, да го стъпче, искаше да живее без да чувства, щом болката е така силна. Струй от сълзи се стичака по бледото му лице, хълцаше, трудно преглъщаше и в тази негова най – голяма тъга, той се чувстваше щастлив, умираше и в същото време се преражадаше. Студените сълзи бликаха по безжизненият му лик и капеха по земята. А, лицето му започваше отново да се изменя, да приема обезумял вид, разкривена и осакатена форма, почервеняваше, а очите му потъваха в орбитите си, притискаше зъбите до болка, усмихваше се искаше да смее, няма какво да губи вече, нека се смее. С едната си ръка дълбаше с нокти в земята, а у другата стискаше здраво юмрук. Чувстваше, че земята не може да задържи омразата му, болката от предателството пареше, подлудяваше го, не му позволяваше да се събуди от кошмара. Изведнъж лицето му придоби каменно изражение, всяка емоция бушувала в него угасна, той се обърна настрана и погледна камъка. Устните му започнаха да треперят, а камъкът гледаше него. Спомените отново се завръщаха. Той прегърна камъка с топлото си тяло, а камъка, на който някога нещастиникът бе с нея е студен. Всичко, което някога беше, сега е умряло, безвъзвратно и безусловно загубено, откраднато и осквернено, потъпкано и запиляно. Искаше му се да крещи, да се опита да оправи всичко, но вече е късно. Тя е спомен. Той прегръщаше така силно студения камък, сякаш искаше да прегърне нея, сякаш искаше да прегърне спомена, искаше да се върне назад и да прегърне и нея и себе си, да каже „живейте щастливо, не се разделяйте”, искаше да я види отново за миг, тогава клетникът облян в сълзи, едвам промълви:
- Загубих я…
|
