Споделена история от Други |
Любов или пристрастяване.....
преди: 14 години, 4 месеца, прочетена 2627 пъти
Здравейте,
моля ви да ми помогнете като кажете какво мислите, защото сама не мога да се справя. Когато искам съвет от приятели ми казават:"Спри! Избий си го от главата!", а това не ми помага особено.
Всичко започна преди 6 години. Тогава за бяхме на по 16 год.И за двама ни беше първа любов. Беше прекрасно докато не станах на 18 и не се наложи да се преместя в друг град(на около 300км. от нашето малко градче). Той ме ревнуваше без причина, докато една негова позната(с която не бяхме в добри отношени) не му каза, че ме е видяла с друг. Това беше лъжа, но беше достатъчна за да ни развали отношенията. Той ме изостави. След няколко дни дойде в града в който учех за да ми се извини и се сдобрихме, но за кратко. Не издържах на постоянните му проверки по телефона, а ако случайно бях в банята и не можех да вдигна следваха скандали които за мен завършваха с плач. Аз го изоставих защото не издържах повече.Обичах го, сърцето ми се късаше но бях решила да го забравя.
Две години бяхме разделени. През това време аз имах някакви приятели, но нито в един не се бях влюбила. Не исках, не можех. Страх ме беше. Обичах Него! Той от своя страна започна да пие много, когато алкохола не му стигаше, започна да взима и наротици.Обвинявам се всеки божи ден за това, че той няма сили да се продължи, за това че стана наркоман. Всеки път когато майка ми или сестра ми ми се обаждаха и ми казваха по нещо за Него следваше нощ във сълзи.Но мислех че той ме мрази, че не иска да ме вижда!Всички бяха доволни от раздялата ни- семейството ми, приятелите ми, майка му... но не и ние!
Докато един ден не се оказахме на една маса.Аз се бях прибрала през ваканцията и излязох с приятели, знаех че братът на един приятел ще е с нас, но никой не знаеше, че той ще вземе и Него. Отначало беше напрегнато...после започнахме да си говорим(бяха ни сложили един до друг по случайност),да танцуваме...и се стигна до въпроса: "Защо си сама?". Не знаех какво да му кажа Отговорих само "Не съм сама, с приятели съм" , въпреки че знаех че ме пита дали си имам някого!Но това му беше достатъчно. Целуна ме!Ноща беше страхотна!Сякаш отново бяхме невинните хлапета. Сякаш никога не се бяхме разделяли! Следващите няколко дни ми пишеше в скайпа, разменихме си телефоните и отново тръгнахме по срещи. Няколко дни по-късно се събрахме отново. Имах много проблеми с семейството си заради него(те знаеха, че друса). Стигна се до там да се прибирам, но нашите да не знаят.Оставах в тях.Беше сбъднат сън.Но наркотиците ми пречеха. Разваляха идилията в която се бе превърнал животът ми. Бях с любовта си и знаех, че и той ме обича.Виждах го в очите му, в държанието му към мен! Но с времето започнахме да имаме мало пречки:Аз не исках да го виждам дрогиран, а той не можеше да ги спре, обещаваше ми, че всеки път е последен.Неприятно ми беше да излизам с приятелите му, защото предполагам повечето от вас знаят какъв става човек като се напуши напр. Може би тук е момента да кажа, че аз не взимам нищо.Той никога не ме е карал да пуша или смъркам!Просто бях свикнала да излизам в друга среда, да живея друг живот.Затова се разбрахме да не ходя с него всеки път когато излиза с тях, а Той да изва по-често в моя град.Така нещата потръгнаха, докато един ден просто спря да ми вдига. Изпаднах в истерия...не можех да го изгубя отново.Обаддих се на сестра ми да ми даде информация за него, а тя ме попита ти не знаеш ли че се разделихте?! Бях потресена.Само му писах че повече няма да го притеснявам, и че не очаквах да разбера от друг, че сме разделени.Три дни се станах от леглото, не спах, не ядях, само плачех, пиех и пуших.Точно се поуспокоих малко(спрях да пия и успях да изтрезнея) и Той ми се обади, не му вдигнах. Не можех, когато видях името му сълзите текнаха отново.Не исках да знае, че плача за него, че страдам.Писа ми, че много ме обича и винаги ще е така!Че не иска да ме натоварва с неговите слабости(наркотиците).И че иска да чуе гласа ми! Позвъня отново аз вдигнах. Говорихме, но така и не ми каза защо ме е оставил.Само повтаряше, че много държи на мен и че ме обича!Искаше да дойде при мен да говорим.На другият ден имаше рожден ден и искаше да бъде с мен. А се съгласих.на другият ден го чаках почистих в нас, изхвърли всички празни бутилки от водка.Имах надежда, че всичко ше се нареди.Усмихвах се.Но той така и не дойде!Обадих му се вечерта за да знам дали да го чакам, но той беше в тях "дошли му гости и нямало как да дойде"!Разговорът ни приключи с "Обичам те миличка!". И това бяха последните думи които чух от него! Отново последва агония! Болка, сълзи.Продължи със седмици, отслабнах с 15 кг (170 съм висока и тежах 40 кг).Не знаех кой ден е и от кога не съм изтрезнявала. Сестра ми дойде и ми помогна да се взема в ръце. Сега година по късно си имам нов приятел.Той държи на мен, но аз не мога да му отвърна със същото. Не го обичам и той го знае.Знае в каква развалина се влюби.Кара ме да се усмихвам, на моменти дори си мисля, че ме прави щастлива. Но защо тогава очите ми са тъжни? Защо се будя от сън в плач за Него- единственият когото съм обичала? Защо не минава и ден в който да не мисля за Него? Защо така наивно дълбоко в себе си вярвам, че и Той не ме е забравил и че отново ще бъдем заедно?Любов ли е това или просто съм се пристрастила към него?
Моля ви дайте ми съвет.Може и само мнение.Благодаря на прочелите поста ми.
|
