Споделена история от Други |
Това, което не казах
преди: 14 години, 4 месеца, прочетена 2940 пъти
Спомняш ли си когато се видяхме за пръв път? Как неуверен гледах към земята щом се обърнеше към мен. Уплашен от погубващата ти красота не исках да мисля за теб. Но, дръзнах да ни видя заедно, макар и в мечтите си и от този ден насам, живях за теб. Всичко, около теб бе тъмно и незначително, само твойта фигура грееше като звезда в нощния небосвод. Живях твоя живот, радвах се на твоите успехи, ядосвах се на тези, дръзнали да те натъжат, а ти не знаеше, даже кой съм. Заспивах с усмивка, защото в съня ми бяхме заедно. Чувствах се избран, щом ме погледнеше, на пръв поглед безраличен, отвътре се топях. Погледни ме отново, моля те, дори с отвращение, огрей ме и ме спаси. Животът ми преди теб бе изтъкан от дребни и безнравствени събития, живях, защото трябваше, сега живея, защото ти ми каза. В поредния еднообразен и найзустен ден, видях теб и за пръв път исках да живея. Седях далеч от теб и гледах отпуснал ръце, прекрит в сянката на отхвърления, галех лицето ти. Уви, никога няма да докосна нежното ти лице, защото аз съм олицетворението на твоята погнуса, аз съм твоята ненавист, аз съм причината за твоя подигравателен смях. Но, стига ми да мисля за теб, ще приема презрителния ти поглед, вместо любов, пренебрежение, вместо внимание. Това е лудостта на опиянението от теб. Веднъж се спъна и падна, а аз скован от неувереност и от страх от отицанието ти, стоях и гледах. Жалък и страхлив се криех, в моето далечно леговище, преливащ от мъка. Но, това ми бе простено, отвращението и неудобството, което ще ти причина с образа си, надвишава физическата болка. А, мястото, на което се спъна гледах със злоба, като на злосторник, опитал се да те покоши. Така, живях зад булото на неизвестността, докато един ден ти не реши да превърнеш замъка от мечтите ми в руини. Дойде с него, а той държеше ръката ти, бяхте така непринудени и щастливи, че за миг се усмихнах на щастието ви. Сякаш на пиеса пред мен се откриваше сладостта на истинската любов, с всичките си мъки, които мъкнех. Отдалече гледах с насълзени очи, бих искал да те проклинам за това, че те видях, но не мога... Невиността ти, те спасяваше при всеки опит да те намразя, чистотата ти огряваше и стопляше сърцето ми. Примирих се, че друг те държи в обятия, защото никога нямаше да бъдеш моя, започнах да се радвам като дете, всеки път, щом той те караше да се усмихваш, приех го в сърцето си, като източника на твоето щастие. Не закъснявах да дойда в необятността на нощта и да седна на пейката, затайл дъх, чакайки ти да се появиш, треперейки, цял ден не виждал лицето ти, жаден за смеха ти. Услушвайки се в тъмнината за лекия ти тропот, стиснал здраво пейката, впил поглед в непроглена чернота. Посърнал, цял ден без същността ти, усещал любовта, без да се наслади на причина за нея, обезумял от мъка за усмивката ти. Но, днес ти не дойде, не дойде и следващия ден и следващата седмица не бе по-различна. Празен съм и чувам ехото на сълзите, набраздяващи повърхността на окена, който направиха. Не исках нищо, само да знам, че си наблизо, не наруших покоя ти, бях просто образ от пейзажа, а сега съм камък, разцепен на две. Сълзите са засъхнали по лицето, нощта тегне, пейката ми не е така топла, като преди, щурците не свирят така, тишината разсича сърцето ми, всеки шум е повод за нова надежда, а всяко разочарование тегне двойно. Всяка вечер плача сам, тънещ в моята неугасваща страст, от сълзите ми поникнаха цветя, които ми напомнят за теб. Защо ме напусна моя разрушаваща и невъзможна мечта.
|
