За любовта, изборите в живота и „втория шанс”
преди: 8 години, 9 месеца, прочетена 2701 пъти
Здравейте! Аз съм на 36 години, последните 10 прекарани в брак с любимата жена.
От пет години животът ми не е същият. Така се случва, когато съдбата те подложи на изпитание, което те белязва за винаги – със съпругата ми изгубихме единственото си дете, следствие на направена му рутинна операция. Близо година бяхме като бледи сенки, които не знаят за какво точно са на тоя свят, освен да ходят всяка седмица на гробища. Затворихме се в черупките си, прекратихме и малкото си социални контакти, които вместо да ни разведряват по някакъв начин, само усилваха тъгата ни. Всеки се съсредоточи като робот в някакво служебно занимание. И така до раждането на второто ни дете, което се появи на бял свят десетина дни преди годишнината от смъртта на първото. Всичко ужким започна по старо му. Жена ми изцяло се посвети на грижите за детето, а аз се потопих в новата си работа и гледах по възможност да съм на разположение, за да помагам у дома. Последното почти не ми се удаде, поради факта, че тъща ми се беше преселила в къщи и по споразумение със съпругата ми трябваше да й помага за всичко... Изпитвах ревност, защото не ми се предоставяше възможност да се включа в грижите за детето (на моменти дори побеснявах, но всичко това го запазвах за себе си в името на щастието на жена ми). Така животът като, че ли започна да се нормализира, но ние така и не се измъкнахме от изолацията, в която се поставихме сами. Жена ми смени работата си и вече разполагаше с много свободно време, което започна полека да изпълва със социални контакти, докато аз се бях вторачил в моята така, сякаш е единственото нещо на тоя свят (освен семейството ми). След време и аз отидох на „по-добро” място и смених средата и хората... Но поради ред причини така и не създадох почти никакви контакти, освен строго служебни отношения с колегите. Първоначално новата ми работа беше повече от интересна, а и малко по-добре платена от старата. Но в един момент амбициите на шефовете поставиха почти непосилни за изпълнение задачи. Направих редица компромиси със себе си, за да мога да се вместя в работния си план. И така през ноември 2014 г. всичко беше изпълнено, но аз не бях излизал в отпуск през лятото и бях събрал доста умора, не толкова физическа, колкото психическа.
В края на годината започнах като на шега да се виждам с една колежка, с която бегло се познавахме от две години. Разговорите с нея бяха приятни и неангажиращи и сякаш ме измъкнаха от състоянието ми на летаргия. Може би аз самият съм се нуждаел от някакво ново приятелство, буквално от нулата... И двамата си казахме, че търсим приятел, и нищо повече. През януари работите у дома взеха да стават грозни, макар че първоначално не си давах ясна сметка за това. Направих скандал на жена ми, защото един ден се бях измъкнал по-рано от службата и я помолих да се видим в центъра и да се разходим, но тя ми отказа след като се държа повече от странно. В конкретния случай имах пълните основания да подозирам, че предпочита компанията на друг мъж пред моята. (Въпросният „мъж” е главно действащо лице в историята). Малко по късно се карахме за неща в домакинството, които си ги знаем и двамата и не са се променили за 12 години съвместно съжителство.
Няколко дена след това колежката пожела да си говорим за чувства и ми обясни какво изпитва спрямо мен. Някакви „добри чувства”, които били силни, но не можела точно да ги определи. Знаела само, че се чувства добре покрай мен, но също така била и доста смутена, особено ако има други хора наоколо. Аз й казах, че имам силно платонично влечение към нея, но се чувствам зле, защото нямам съмнение в чувствата си към жена ми, която обичам. В този момент имах усещането, че страдам от някаква форма на шизофрения. На следващия ден отношенията ни като, че ли достигнаха своя връх. Излязохме на бира и пихме... цялата нощ. Имаше емоционален момент. Аз плаках като малко дете за изгубения си син (нещо което не ми се беше случвало много отдавна, а с настъпването на новия ден беше дошла и задушницата). Тя пък не беше доволна от отношението на съпруга й към нея. Попита може ли да ме хване за ръката? Хванахме се и млъкнахме. Малко по-късно си дадохме сметка колко е часът и, че сме нарушили всякакво приличие.
Жена ми беше в течение на тия наши срещи и в случая имаше пълното основание да негодува. Виждахме се още един месец, но от ден на ден сякаш се отдалечавахме все повече един от друг. Докато спряхме да си комуникираме. В началото беше доста болезнено, защото имах нужда от това приятелство. И без това вече не харесвах работата си, а сега просто не ми се ходеше в службата. Пропуших, след като от десет години бях спрял цигарите. Отчаяно желаех да съм до жена си... постоянно исках да усещам присъствието й до мен. Живеех за почивните дни, когато сме заедно...
По същото това време съпругата ми беше ангажирана с един проект, който движеха с неин приятел, който на мен ми е по-скоро познат. (Човекът е по-малък от мен и с него се познават поне от 7 години. ) И това, което исках някак си не се получи. Работите по проекта тръгнаха лошо и в един момент начинанието им пропадна. Останах с впечатлението, че месеци на ред те се виждаха (почти? ) всеки ден да пият бира и да обмислят „бъдещето” на проваления проект. Всеки ден й звънях по телефона, защото изпитвах нужда да я чуя, просто така. Понякога съм питал с кого е и какво прави и всичко това е било възприемано като груба форма на контрол от моя страна. Защо ми е да контролирам по подобен начин единствения човек, на когото имам безпределно доверие? Дори веднъж насърчих жена ми да се види с това момче, за да не й е тъпо, докато аз работя у дома.
Животът просто е такъв. Един есенен ден на 2015 г. тя каза, че иска да си поговорим. Бях ангажиран, но след като се освободих й казах че съм на разположение. Тя сякаш се колебаеше, но аз настоях. Нямах идея за това, какво е в главата й. Поиска ми развод, защото вече не сме били щастливи заедно. Държала на мен като на приятел, но не и като на спътник в живота. Бях в шок. Зададох въпрос и макар и със закъснение получих отговор. Замесено беше трето лице. Била влюбена във въпросният приятел... Той я обичал (както разбрах едва днес пръв взел да се обяснява... ), но не можел да иска нищо от нея, поради факта, че е омъжена... Побеснях. Казах й, че е явно никога не ме е обичала, защото е трябвало първо да говори сериозно с мен и да ми каже от какво не е доволна, за да се опитаме да оправим нещата. Все пак вече 12 години сме заедно и имаме две деца. Каза, че постъпва честно и не може да ми даде „втори шанс”, защото не ме обича вече... Стана супер грозно. Бяхме в родния й град и вечерта по тъмно аз запалих колата и се прибрах като я оставих при родителите й, които бяха не по-малко шокирани от случващото се. Тази нощ (а и другите) сънят ни изостави. Поради някаква причина тя размисли. Прибирайки се в София на следващия ден първото нещо беше да се види с момчето. Казала му, че все пак ще опитаме отново. Той казал че „ме разбира” и че ще уважи решението й.
Първите дни беше тежко и за двама ни. Тя изпитваше някакво чувство за вина, (а може би и тъга по някакво имагинерно бъдеще с това момче? ) а аз буквално бях развалина. Разбрахме се да прекрати всякаква комуникация с този човек. Тя се съгласи с неохота. Информира ме, че са се видяли и му е обяснила, че за да опитаме отново не трябва да се виждат вече.
В така създалата се ситуация и независимо от любовта ми, доверието към съпругата ми драстично намаля, а нейното отношение към мен охладня и, как да се изразя, стана по-скоро делово. И двамата се държахме мило един с друг, но аз започнах да обръщам внимание на редица неща, които ме навеждаха на мисълта, че тя крие нещо от мен. Многократно имаше случаи в които не можеше да ми даде логично обяснение за постъпките си. Станах свидетел на ситуации, които ме наведоха на мисълта че изобщо не е прекратила комуникацията с този човек. Имах вътрешното усещане, че ме лъже. На няколко пъти това стана повод за скандали. В прав текст й казах, че ако държи на думата си и истински желае да сме заедно не е редно да се виждат. Нямах никакви преки доказателства за последното и тя ме обвини, че едва ли не съм обзет от параноя и се опитвам да контролирам живота й.
Няма да изпадам в подробности, но ще приведа два примера. Имахме среща в подлеза на Софийския университет. По телефона ми беше казала че е в сградата на университета. Чакам я в подлеза, но нея я няма (нещо, което се случи за пореден път, по същия сценарий... ). Звъннах й да я попитам къде е и защо се бави толкова, а тя малко смутено ми отговори, че е на Спортната палата. Видяхме се там. Тя изглеждаше великолепно и секси. Дори начинът по който беше хванала косата си... Излъчваше нещо особено... Но беше нервна и превъзбудена, сякаш я бяха хванали в кражба... Също така беше видимо пияна. Вмъкна се в един магазин и си купи рокля като се държа леко неадекватно пред продавачката... Гледах мълчаливо и студено, а тя едвам ме поглеждаше с уплах. Попитах я къде и с кого е била щом явно не е била в университета. Отвърна ми, че е обикаляла по магазините и категорично отрече да е била с онзи човек. Каза, че е пила съвсем малко с двама приятели от университета. Последното нямаше как да отговаря на истината, предвид състоянието й. Преди да се приберем у дома вече се бях поохладих. На следващия ден чашата вече преля. Първо дълго не ми вдигаше телефона, а после като я попитах какво е правила - избухна как съм си позволявал да й държа сметка. Избухнах и аз и я пратих да си търси квартира. Тя ме попита, като че ли с тъга: „Това ли искаш? ” Аз вече поумекнах и отвърнах: „Не! Но не може да продължаваш така” Визирах нейната потайност, за което многократно бях обвиняван, че едва ли не не й позволявам да диша.
Подобна случка се разигра два месеца по-късно в един почивен ден. Аз приспивах детето, а тя излезе да се поразходи по магазините в центъра. Като се прибра след четири часа беше пила... Изглеждаше страхотно и сякаш сияеше. Попитах я къде е била и какво е правила, но не получих смислен отговор. Просто се метна на врата ми и започна да ме целува нежно и любвеобилно... Нещо, което не се беше случвало отдавна... Почувствах се неприятно... имах лошо усещане... След като премина ефекта на алкохола й казах, че е хубаво по-често да е тъй нежна с мен, а тя извърна поглед. Отново не ми даде смислено обяснение, а само скалъпи някаква история...
В началото на тая година нещата като, че ли се нормализираха. Престанах да мисля за случилото се. Добре знам, че не мога да променя миналото нито да надникна в бъдещето. Винаги има неща, които не зависят от теб! Просто исках да продължа живота си с нея! Съсредоточих се върху настоящето като се абстрахирах от онзи момент на откровение. Престанах да се вторачвам и това сякаш ме направи по-щастлив. Втората половина на януари дори й написах в чата, че не мога да я задължавам да не се вижда с този човек. Ако приятелството му е толкова ценно за нея, но й напомних че не е малко дете и трябва да бъде разумна, особено ако действително държи на мен и желае да запазим семейството си. В този момент усетих невероятна тежест в гърдите, нещо което изпитвах многократно последните месеци. Усещането беше за кратко и премина.
Покрай цялата тая история бях станал като вампир. Първо не можех да спя по цели нощи, а после сънят ми се възвърна, но вече беше нарушен и това състояние определено не беше здравословно. Нещата се оправиха едва преди две седмици. Отново започнах да спя поне по 6-7 часа на денонощие.
Винаги съм се държал мило и внимателно с жена ми. Опитвал съм се всячески да й угодя, стига да имам възможност, разбира се. В съвместния ни живот понякога е имало и караници, което е в реда на нещата. Никога не се е стигало до ексцесии, дори когато работите се влошиха вследствие на нейното признание. Идеални персонажи има само в Библията и в художествените произведения, а аз определено не съм излязъл от там.
Всичко изглеждаше нормално. В последния ден на март вече се приготвях да тръгвам за работа, когато тя изведнъж се разплака, ей тъй, от нищото. Попитах я всичко ли е на ред? Тя каза, че да, но просто й се реве... Като я видях така заплаках и аз. Прегърнах я. Тя ме попита дали я обичам, а аз й отвърнах: „Разбира се, че те обичам, що за въпрос! ” Тя само изхлипа нещо от сорта на: „Да... , добре... ” Повторих й, че я обичам. Тя ми отвърна със същото и аз тръгнах за работата си. Като слязох от колата след един час й звъннах и я попитах дали й е минало и всичко ли е на ред? Тя звучеше бодро и ми отвърна да не се притеснявам. Каза, че ще затваря, защото има работа. Тая случка ми се въртеше в главата през цялото време, но съпругата ми си е емоционална натура...
По стечение на обстоятелствата същия ден си тръгнах по-рано от службата. Не си бях у дома, но й се обадих да й кажа че се прибирам. Тя отвърна че не е в къщи и ще си дойде след половин час. Казах й, че тя си знае и си е нейна работа, кога ще се прибере. Тогава тя направи нещо странно. Каза да се видим на едно място, което е близо до дома. Мотивът й беше, че ми било по път от паркинга, който е малко отдалечен от нас. Вървейки си мислех, че вероятно е била на кафе и пътьом предпочита да се срещнем точно там. Даже си помислих, че е била с въпросният човек, но пропъдих тия мисли.
Като я видях изглеждаше разстроена и притеснена. Каза ми да намерим някоя пейка да поседнем. Хванах я за ръка и я попитах, какво е станало. Тя заплака. Попитах я да няма здравословен проблем, а тя зарева още по-силно и рече, че не е това... А после каза: „Моля те не ме мрази... ” Първата мисъл, която ме осени беше болезнена, но я изрекох: „Да не си решила отново да ми искаш развод? ” Тя изхлипа едно „Да” и бързо изстреля как съм й бил много „ценен” и много ме обичала... Отвърнах й да поседнем, да поговорим и да обмислим нещата, но явно от нейна страна нямаше нищо за обмисляне. „Късно е, каза ми тя, тази сутрин си изнесох багажа и този на детето... ” Бях в шок... Попитах я защо ми го причинява отново, а тя отвърна, че не искала да ме лъже. Така и аз съм щял да бъда щастлив... На времето й бях казал, че отвори „врата” и нищо не направи, но за сметка на това ме нарани и трябваше аз да затварям тая „врата”. Сега каза, че я отваря и минава през нея... Мдаам... Работата е там, че аз отново трябва да я затварям и да се боря с последствията...
По време на разговора ни се държах повече от цивилизовано. Последното явно се дължеше на шока, в който изпаднах. Обясни ми, че иска да опита с онзи човек. Гледаше да представи нещата по-меко, но й казах да не подценява интелекта ми... Тя само измънка една „даа... ” Оказа се, че през цялото това време, когато се предполагаше, че трябва взаимно да си дадем втория шанс тя не само, че не е прекратила връзката си с този подлец, но са я задълбочили... Всичките ми опасения са били самата истина... Каза ми, че аз с нищо не съм виновен. Тя носи цялата отговорност. Отвърнах й, че не е така. Отговорността е споделена между тях двамата. Взе да ми упорства, че не съм прав. Човекът нищо не бил направил. Просто й казал, че изборът си е нейн... Това добре, но също така е поел ангажимент да живее с нея и детето ми (към което в последващ разговор с мен каза, че нямал никакви ангажименти, защото то си имало родители... ) и след като тя получи развод да се оженят. За мен това си е живо подбудителство и поощрение, което автоматично и солидарно го превръща в отговорно лице за създалата се ситуация. Говорихме си, но от тия приказки нямаше никакъв смисъл. Просто й казах, че цялото й поведение през тия месеци е подло и ме наранява по неописуем начин. Между многото приказки ми каза, че нарочно решила да не сме си у нас като ми го съобщава, за да не й се карам и да не я набия!? ! Казах й да сложи ръка на сърцето си и да ми каже, кога съм я бил? Потвърди, че не съм, но много се страхувала да не стане така.
Взехме детето от градина. Тя му каза, че вече ще живеят двамата с нея в нов дом, помотахме се малко като мухи без глави и тя ме отпрати с една неловка целувка... Гледах как двамата заминават към новото си жилище и в този момент сърцето ми се скъса...
Наела е жилище на 10 минути от нас, за да е близо до детската градина. Ревниво пази адресът в тайна, защото се опасява да не направя някоя глупост. Прибрах се в пустия апартамен и осъзнах, че без семейството ми това вече не е моят дом. Празните стаи само усилваха болката ми... и в този момент осъзнах защо преди няколко дни прибра от секцията снимките на починалото ни дете. Вероятно от срам, да не „гледа” глупостите й, когато загърбва миналото...
Обадих се по телефона на въпросното същество, което в момента не мога да нарека човек, но не ми вдигна. Обадих се на жена ми и й казах, че не ми вдига телефона. Тя ми отвърна, че вероятно не желае да разговаря с мен. Казах й, че ако е мъж на място при това стечение на обстоятелствата ще се наложи да поговорим. После я помолих да му даде телефона. Последва мълчание. Знаех, че е при нея. Каза ми че не искал да говори, но аз настоях. Този изрод взе телефона и аз го попитах, какво мисли за така създалата се ситуация. От другата страна получих с нагъл тон следното: „Виж сега, аз към теб нямам никакви ангажименти и нямам какво да ти кажа... ” Кръвта ми завря. Не съм се карал с това леке и няма смисъл да предавам думите му, защото реално нищо друго не каза, освен че никога не бил гледал дете и не бил мислил по тоя въпрос, но иначе щял да се отнася човешки със синът ми.
Другото няма смисъл да го описвам. Получи се грозно за всички ни... Съпругата ми ме постави пред свършен факт и в тоя момент просто не знаех как да запазя човешкото в мен. Отдадох се на мъката си. Два дена вече не спя и почти нищо не хапвам, а само паля цигара от цигара.
Описвайки тези неща вече трети ден сме разделени и тя урежда новия си живот. Иска да се разведем по взаимно съгласие, но на този етап нямам никакво желание за това. Чувството ми за самосъхранение ми подсказва, че трябва да я оставя и да не се занимавам повече с нея. Но ще я почакам да се наживее и се надявам тогава да се прибере у дома, за да бъдем отново семейство. Времето ще покаже... Казах й го днес като се видяхме с нея и детето. Това което ще напиша сега е парадоксално в някаква степен – обичам я и искам да е щастлива, но сега тя вижда щастието в друг, за когото не мога да мисля или желая нищо добро...
Горното го написах не защото очаквам мнения или съвети, а основно заради майката на децата ми, която формално ми е съпруга и която обичам. Явно от както се е залюбила с въпросното същество, тя редовно следи рубриката „Любов и изневяра” и с интерес чете разни историики и коментарите под тях. Малко след като за пръв път поиска да се разведем и коментирах начина, по който уплътнява свободното си време пред компютъра тя каза, че й е любопитно мнението на хората за нашата история.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 8 години, 9 месеца hash: e64f9f9201

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Първо да изкажа искрени съболезнования за загубата на детето ви по този нелеп начин. Не мога да разбера след като такава тежка трагедия не е успяла да ви събори и сте продължили напред като семейство, какво може да е довело до нейното решение? ! Казвам нейното, защото ти не си имал думата нито за миг, съпругата ти еднолично е взела решение от името и на трима ви да сложи край на това семейство. Разбирам че много я обичаш и прекалено много си търпял и инвестирал в това което тя руши, но трябва да продължиш. Дал си втори шанс на няколко пъти, дори си се чувствал гузен че в труден момент от живота си си срещнал приятел, дама която те цени и и е приятна твоята компания. Според мен си направил повече от всичко възможно, дори невъзможното за да спасиш брака си.. но не можеш да насилиш жена си да остане при теб. Дай и каквото иска, като мъж ти го казвам, пусни я да върви където е решила и не се обръщай след нея, колкото и да е трудно. Вероятно тя един ден ще осъзнае какво е сторила и ще поиска да го поправи но ще бъде късно, всеки трябва да понесе последиците от изборите които прави в живота си. Това го пиша, защото каза че жена ти чете редовно блога: Уважаема госпожо, обръщам се към вас със ясното съзнание че не ви познавам и не съм наясно с вашата гледна точка. Искам само да ви предупредя за възможността да разрушите бъдещето на вашия син и своето собствено. Силно се надявам мъжа до вас да е отговорен като родител и спътник в живота, както е бил съпруга ви през цялото време което е жертвал за вас. Приятелю, на теб желая от сърце да продължиш напред с човек, който да те цени и уважава. Много си дал и съм сигурен, че всичко занапред ще ти се подрежда по най-добрия начин. По някога трябва да загубим нещо за да спечелим нещо по-добро. Сигурен съм че за теб доброто предстои:) - Един препатил колега на 36

 

...

преди: 8 години, 9 месеца hash: b6195b333d

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Нещата са ясни, може би е трябвало след всичко, което се е случило с детенцето ви да потърсите професионална помощ. Много хубаво си написал всичко, вижда се, че си интелигентен човек, но единственото, което ми направи впечатление е, че търсиш обяснение от този мъж. В крайна сметка, жената ми е подала ръка и са започнали тази връзка, това е изцяло нейно решение и според мен, недей да търсиш каквото и да било от него. Гледайте сега детето да живее в добра среда, а съм сигурна, че ти ще намериш пътя си и ще си създадеш ново семейство. Доста неща са ти се случили, но недей да проваляш здравето си, просто затвори страницата и гледай напред. Нищо не можеш да промениш от миналото, направил си доста да върнеш жена си, предишният си живот, ами като не става, не става. И мое лично мнение, махни се от жилището, в което живееш в момента, отиди на ново място и почни на чисто, цялата тази обстановка, само ще ти напомня за това, което си преживял. Лично аз, като жена съм на твоя страна, от прочетеното до тук, все пак това е твоята гледна точка, може би бившата ти жена има друга.

 

...

преди: 8 години, 9 месеца hash: 51f034528e

гласове: 1 2 3 4 5   (223330 гласа)

3.   Всичко е свършило. Не се опитвай да оправяш нещата, просто няма как. Погледни на живота от друг ъгъл, намери си хоби, нови приятели, нова жена, с която да се забавляваш. А твоята ще се осъзнае след време, ще иска да се върне, но се замисли има ли смисъл? Не може вечно да прощаваш, как ще преглътнеш факта, че те е лъгала толкова време и е била с друг мъж?

 

...

горе^

преди: 8 години, 9 месеца hash: 01206b2129

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Съжалявам, че си попаднал на неправилната. Остави я, опитай се да вземеш детенцето си, със сигурност ще се справиш по-добре в гледането и възпитаването от нея и "съществото". Възхищавам се на наглостта на този човек и жена ти. Ще намериш някоя, която те кара да сияеш и няма да те наранява по такива абсурдни начини, но трябва да я изтриеш от живота си. Дай и развода, нека след година-две съжалява. Няма да си върне хубавото... А за теб, съм сигурна, че ще намериш щастието. И ако жена ти чете това: Нищо хубаво не желая на теб и съществото ти :) По-малко хора като вас трябва на този свят - нагли, колкото си искате.

 

...

преди: 8 години, 9 месеца hash: 9cc3a8d7e2

гласове: 1 2 3 4 5   (3 гласа)

5.   Прекалено много моменти си описал и се е получило доста объркан разказ. Според мен краят е настъпил някъде между смъртта на първото дете и раждането на второто. След подобна трагедия повечето бракове се разпадат. Останалото е типично женско поведение.

 

...