 |
|
|
| |
|
Полезно |
|
Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена 
Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес |
|
| |
|
|
|
|
|
|
Споделена история от Любов и изневяра |
Когато нямаш какво да губиш...
преди: 14 години, 1 месец, прочетена 3894 пъти
Обичах безумно силно и по детски, осем години без чувствата ми да избледнеят и за миг. Обичах безумно един безумец. Намерих го сам, без близки, на които да може да разчита, намерих го отчаян и загубил вяра в живота. Дадох му всичко, родих му дете, обгърнах го с цялата нежност, на която беше способна душата ми. Писах му стихове, страдах за него, когато го нямаше, окуражавах го, когато затъваше, говорех и лекувах болната му самоличност, заради всичко, което бе преживял. Намерих един рухнал човек и му подарих сърцето си...Дълги години търсех оправдание за неговите постъпки и се убеждавах, че ме обича. И сега ми липсва, липсва ми топлата прегръдка, целувките по челото, той ми липсва...Но него го няма...няма го от много време...има някакъв друг човек, ето там на дивана в хола...някакъв звяр стои и ми обяснява, че съм провалила живота му, че ме носел на гръб, че го дърпам към дъното...там има един непознат, който ми казва, че не ме обича, че е приключил с мен, че съм излишна в живота му...един непознат ми споделя живота си. Плановете за бъдещето му, в които не влизаме аз и дъщеря му.
Разказва ми, че ще замине при своя приятелка, в друга държава да работи, да подреди живота си, да подсигури един ден детето си, защото с мен затъва...Слушам и думите му кънтят първо в сърцето ми и след това заливат съзнанието ми, лутам си из стаите и за кой ли път събирам багажи си...Пак си тръгвам този път завинаги, хващам дъщеря си за ръка и гузно я поглеждам в очите...нямам нищо...само тебе миличка...нямам вече сърце, нито душа, сълзи не ми останаха...иска ми се да се напия до смърт, да забравя, че съществувам...Господи отвори земята, аз ще скоча, преди някой да ме е бутнал. Една малка ръчичка се е вкопчила в мен и пита къде отиваме, а аз чувствам задушаваща вина...как започва животът й...каква майка съм аз да не мога и едно семейство и един мъж да задържа. Провал...една безгласна детска сълза пари ръката ми, ще полудея...Нямам какво да губя, душа нямам вече, продадох я за малко обич на мъжа на живота ми. Искам да забравя всичко, искам да не чувствам, искам да получа амнезия, да не знам коя съм, така ще е по-лесно...Защо ми трябваше да обичам, не искам никога вече да обичам, толкова боли от тая любов...Ако можеше да забравя поне за миг как живях през последните години, как се превръщах бавно в безгласна буква, колко е жестоко да се вгледаш в себе си...От дес ще живея само за тебе, миличка, ще бъда достойна във всяка постъпка, обещавам ти. Ще бъда добра с хората въпреки, че съм изпълнена с омраза и отвращение, ще се постарая да бъдеш достоен човек...иначе наистина напразно ще съм живяла. На 28 години минах през ада, и от това вече не ме страх...почакай само да събера счупеното си сърце и тръгваме двете заедно към по- добър живот...сега никой друг не ни трябва. Ти си моето спасение, не искам да виждам никога повече в очите ти да има страх от неизвестността, а си толкова малка и аз толкова виновна...
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
|
|
| |
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 48de04a721 |
|
1. Доста е болезнено, но така се учи човек... няма друг начин, за съжаление.
Това е твоята версия на ситуацията, а неговата? Чувала ли си я изобщо, и ако да - стигнала ли е тя до ума ти?
Така се получава винаги, когато даваш всичко от себе си на някого и същевременно очакваш той да ти го върне същото (а защо да не е и повече, и по-добро...). Ако беше направила за наго всичко, което описваш, но без да очакваш нищо в замяна - сега щеше да си щастлива (от сторената добрина) и свободна (от зависимостта си към него).
Казваш, че навремето си "намерила" една развалина - без приятели и роднини... а не смяташ ли, че за това си е имало причини? Мислиш ли, че свестните, отговорни, креативни и приятни хора си съществуват просто ей-така - "несправедливо" изпаднали и без никого около себе си? Опитала си се да го играеш Богиня (по отношение на него), без да си си направила сметката, че няма да ти стигнат силиците за това...
И друго нещо - виждала ли си отстрани (през очите на друг човек) как изглежда всъщност твоята "възвишена любов"? Защото докато те чета неволно се сещам за един вид толкова натрапчиво, обсебващо и изискващо "обичане", че чак тръпки ме побиват като се сетя...
Не се хващай за детето си като удавник за сламка! Веднъж вече си го набъркала (раждайки го) в личната си и толкова "сърцераздирателна" драма - сега то търпи всички негативи на която. Недей да правиш фаталната грешка да го прецакваш и втори път, като го превърнеш в "смисъл на живота си", в отдушник и гръмоотвод на всичките ти въжделения за "истинската любов", която неминуемо ще насочиш към него... Още по-малко пък в него търси "своето спасение". Тя е безпомощно дете, изцяло зависимо от тебе - ти можеш да правиш с нея каквото си искаш, независимо дали е правилно или не (а това няма нищо общо с факта, дали ти го смяташ за правилно), още повече, че вече нямаш и никакъв КОРЕКТИВ (например съпруг) до себе си. Внимавай вместо в "достоен човек" да не я превърнеш в свое копие... защото съм се нагледал на трагичните последици от болни родителски амбиции. С лицемерна "доброта" към хората няма да провокираш истинска такава от тях към теб и детето ти, нито пък ще го направиш достоен човек.
Хората и ситуациите около теб са огледалото на твоята същност. А това, че "ги мразиш и се отвращаваш от тях" и "никой друг не ви трябва" говори много зле за последната. Помни, че когато един ден си отидеш от този свят няма да можеш да вземеш със себе си нищо материално. Това пък, което няма да можеш да НЕ вземеш ще са отношенията и връзките, които си изградила с хората, включително и с бащата на детето си. И точно според тях ще бъдеш оценявана.
"Не искам никога вече да обичам!" - съжалявам, но ще ти се наложи да се научиш. Ще ти се наложи да се научиш да обичаш другите дори повече от себе си, без това да те кара да се чувстваш прецакана и "използвана", а да ти носи истинска радост и удоволетворение, че имаш възможността и честта да направиш нещо добро за някого ("добро" според него, не според тебе). Цялата Вечност е пред теб за което...
Ray
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 5034ba4209 |
|
2. Мила , много страдаш и лесно си разбрала ,че любовта ти е към края си. Една любов свършва, ще чакаш следващата. Искам да не затваряш и то неизбежно ще дойде. Ще бъде „...бурна страшно, огненометежна ...” , като пролетта е любовта . Трябва ти да разбереш , че в живота си направила грешки . От написаното се разбира , че си умна . Къде си сбъркала? Малцина са тези, които се учат от чуждите грешки, умните се учим от собствените , за другите категории не искам да ти пиша. Горе главата. Това е живота /може и на френски да се напише/. Без подпис, а само с една усмивка .
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 7941216de8 |
|
3. №1 написаното от теб е типично по мъжки. На човек не познаващ женската психика и на човек, който смята, че написаното от него е точното и вярното. Да, ама не! От написаното от авторката стават ясни много неща, но трябва да можеш да четеш и между редовити както се казва, но за съжаление това е малко възможно за мъжете. Съжалявам, нищо лично, просто твърде крайно и дори до някъде грубо изказване.
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 2db3cd17a8 |
|
4. Не съм съгласна с Рей. Когато човек посвещава живота си на една връзка, на една любов, на един човек, съвсем човешко и нормално е да търси взаимност. Ти се изкара ебаси алтруиста. Знам, че по книгите така пише, но кой успява да го постигне, а? Някаква крайност е това, дето я има само по книгите и филмите. Но е много лесно да размахваш пръст отстрани, нали? И да риташ слабия. Много мъжко!
Грубо беше и това, за детето й. Откъде толкова злоба у теб?
Хвана се за думите на жената, а ако беше малко по-умен, щеше да разбереш, че не смисъла им е важен, а причината за тях - болката, обидата и безсилието, което изразяват.
До авторката: Мисля, че една жена усеща кога е дошъл края. Успех! Ще ви е трудно в началото, но облекчението ще е голямо.
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 48de04a721 |
|
5. Един от случаите, описан от Джордж Ричи:
Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на малка група лекари в току що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, били на границата на гладната смърт. На мнозина вече нищо не можело да се помогне. Така че, въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умирали десетки хора. За самия Джордж Ричи видяното в лагера се оказало по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. ... Така се запознах със Странния Бил Коди!"
Това не било истинското му име. Така го нарекли за по-лесно американските войници. По произход той бил полски евреин, а истинското му име Джордж Ричи едва успял да разчете в документите му и, разбира се, не могъл да го запомни. От самото начало обаче, повече от всичко го поразил необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можели да ходят, Бил Коди изглеждал съвсем различно: „Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема." А тъй като владеел пет чужди езика и бил нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, била незаменима. Удивлението на Ричи обаче се засилило още повече, когато се запознал отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Ето какво пише той за това: „Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше."
Накрая Джордж Ричи не могъл да намери никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво било изумлението му, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, Джордж Ричи узнал, че той се намира в лагера вече цели шест години: „Ето защо бях много учуден, когато, надниквайки веднъж в документите на „Странния Бил", разбрах, че той е в концентрационния лагер от 1939 година! Шест дълги години той е живял на същата гладна диета като всички останали, спал е в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не е пораждало в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг."
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставала неразрешима за Джордж Ричи, докато веднъж, най-после му поверил собствената си история. Това станало след като Ричи казал веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера.
Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката. Поради изключителната му важност за цялото по-нататъшно изложение, го привеждаме изцяло така, както е изложен в книгата на Джордж Ричи.
„Ние живеехме в еврейската част на Варшава - започна той бавно. Това бяха първите думи, с които той се обърна към мен - съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница... Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група." - Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: -„Тогава аз трябваше да взема решението - трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят... Ето защо взех решението: през целия си живот - независимо дали това ще са няколко дни или много години аз ще обичам всеки човек, когото срещна." И към това неизказано трагическо повествование Ричи добавя: „Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. Тази сила ми се откри най-напред в Тексас, в болничната стая... и постепенно аз разбирах - Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."
Ray
|
...
| преди: 14 години, 1 месец hash: 2db3cd17a8 |
|
6. Рей, тук си говорим за живота, не си мерим общата култура.
Ти познаваш ли човек като Ричи? Ти като Ричи ли си? Идеалист?
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 1e8911bf3d |
|
7. Аз познавам хора като Ричи!
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 1e148fc519 |
|
8. Ти си загубила достатъчно. Просто хвани си детето и никога не се обръщай назад.
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 48de04a721 |
|
9. №6, развитието е безкрайно и идеални хора няма, или поне не се прераждат (често) в материалния свят, понеже той вече е отминал етап от развитието им.
Да, познавам хора като т.нар. Бил Коди (за него става въпрос в историята, не толкова за Джордж Ричи), които смело мога да нарека свои Учители. Самият аз се опитвам да съм такъв и в повечето случаи успявам. А в случаите, в които не успявам (понеже явно предизвикателството е твърде голямо за възможностите ми) го отчитам като свой недостатък и несъвършенство, върху който трябва да работя, а не в него да намирам оправдание за неразумните си и неиздържани в кармично отношение по-нататъшни действия (напр. в стил: Той ми съсипа живота, аз никога няма да му го простя и за в бъдеще ще мразя всички!").
Представете си следното: една невидима сила ви измъква от удобния стол пред компютъра и ви захвърля в някаква непозната и ужасна джунгла, пълна с опасни същества с неизвестни за нас привички, и с десетки природни клопки (прикрити пропасти, опасни бързеи, храсти с отровни бодили...)... Първоначално сме потресени, "обидени", "огорчени" и отказваме да възприемем действителността около нас: "Защо на мен се случва това?! Как е възможно?! Аз не заслужавам това! Не е честно! Не съм блъскал/а цял живот, за да доживея това! Къде са докторите да ме лекуват ако се разболея? Къде са социалните служби да ме подпомагат ако фалирам или се пенсионирам? (Къде е фирмата-производител, която да осъдя, когато реша да "изсуша" в микровълновата фурна току-що изкъпаната си котка, заради това, че в ръководството на потребителя НЕ СА написали, че фурната не е подходяща за сушене на домашни любимци?) Къде са децата ми да ме гледат когато остарея?" и т.н. и т.н. Скоро обаче разбираме, че с такъв начин на разсъждение и на поведение дълго няма да оцелеем. Макар и все още в паника, започваме да се опитваме да се държим адекватно на новата реалност, в която живеем. Тракайки зъби от страх и от студ успяваме да преживеем първата нощ. На другия ден успяваме да намерим неотровна вода и боязливо опитваме хапка от някое добре изглеждащо коренче дали няма да ни се отрази зле на здравето и живота... Минават 5 години (примерно), ние вече ловуваме и крачим съвсем уверено из джунглата (или скачаме по клоните на дърветата като Тарзан). От градския ни целулит и "болестите на цивилизацията" няма и следа. Знаем вече кои растения са опасни и кои стават за храна, знаем кои животни са дружелюбни и от кои трябва да се пазим. По метода на пробите и грешките сме се научили как да си построим стабилна колиба, как да си направим бент по реката, точен лък, кану, въжета от лиана, дрехи от животински кожи, запаси за зимата, сдобили сме се с огън и т.н...
Ето това е живота в общи линии. Кого да виним за неблагополучията и "нещастията" си? Кой и за какво ни е виновен в джунглата? Нима тигърът или вълкът са "лоши" и са ни "виновни", че искат да ни изядат? И нима фактът, че сме заобиколени в живота си от себеподобни същества (за разлика от самотното ни съществуване в джунглата), всяко със свои приоритети, претенции, степен на развитие и виждания за живота, ни дава право да ги обвиняваме за всичко и да ги мразим? Или пък да ги набедим, че "те са всичко за нас" и "те са смисъла на живота ни", и да ги натоварим с непосилни за тях отговорности и очаквания?
Ray
|
| преди: 14 години, 1 месец hash: 276ec4f953 |
|
10. Като Бил Коди, не като Ричи.
Много е хубава историята, наистина го е спасило решението, което е взел.
Историята е вярна, знам го от личен опит. Решението, което вземаш, ще залегн в мозъка и ще работи. Е, това негово решение да обича всеки човек, когото срещне...да, много важен избор.
|
|
|
|
| Коментари очaкващи одобрение: няма |
| ... |
|
|
|
|
