Споделена история от Любов и изневяра |
Горчивият ми опит с токсичните връзки-как аз НЕ се опазих
преди: 7 години, 6 месеца, прочетена 2045 пъти
Добро утро/добър ден/добър вечер! Искам да споделя какво ми се случи за 2 години, надявайки се да помогна на някого в същата ситуация да намери решението, също така да си го излея и ще съм благодарна на тези които са отделили време да прочетат. Няма да е никак кратко.
На 16 съм. Когато бях на 14 имах много лоша хронична депресия и никак не си мирувах, бях в лоша среда, имах връзка с момиче. Срещнах момчето за което ще стане дума по нататък. Зарязах приятелката си която даваше мило и драго за мен. Отначало приятелите ми казаха, че това момче излъчва лоша енергия, но аз си знаех своето. 6 месеца всичко беше наред, бях щастлива, че бяхме заедно всеки ден. После той се заблея по някакво момиче, отдалечи се, стана студен, никаква топлина, никаква нежност. С най-добрия му приятел сме в един клас, а той ме харесваше. Това беше 1вия път, в който се опитах да си тръгна, но ме задържа. Сложи край на контактите ми с момчето с което бяхме в един клас. Започна пак да се държи добре с мен, но малко по малко се сърдеше като излизах с приятелите си, като ходих някъде сама, като обличах определени дрехи и т. н. Спряхме да излизаме, седяхме в тях. Ето тук трябваше да ми засвирят сирените в главата, обаче аз го обичах толкова много, че не ги заблчелязах тези неща и ги приех за нормални, все пак бях сгафила. Мина време, почна да излиза вечер и да прави глупости, крайно нелегални. Не ми харесваше, направих на пук и почнах да излизам и аз. Ходих на фитнес по това време, търсих го, той не искаше да се виждаме, тогава не знаех, че за да го задържа трябва да отида и да се навра у тях, демек да тичам след него. Най-близката ми приятелка тогава беше момичето с което излизаше и той. Срещнах едно друго момче, нямах нищо към него, а то взе, че ме хареса, и бъркоча стана голям. Приятеля ми охладня още повече към мен, а въпросното момче замина за чужбина. Реших, че не искам да съм с него повече, връзката се превръщаше в токсична. Казах му край, и си заминах. 5 минути по-късно ми звънят, че е взел всичките ми дрехи и е тръгнал към нас. Почнах да обикалят града и да го търся, а той е отишъл го нас, тикнал е нещата в ръцете на родителите ми, щял да се самоубива и прочее. Тук останах твърда. После ме извика у тях да поговорим. Вътрешно исках да сме заедно, а знаех, че не трябва. Отидох, припадна ми в ръцете няколко пъти, изглеждаше съсипан и се върнах. Бях много след вечерния си час, не вдигах на нашите, баща ми дойде и каза, че не иска да съм с него повече(баща ми не го харесва още от самото начало). Спрях ли се? Не. Ето тук започва истинския ад. Общ фейсбук, забрани да ходя на фитнес, ограничения на контактите, всичките ми приятели просто изчезнаха, защото когато искаха да се видим все казвах, че имам работа, вземах всяка дреха по 2, всяко нещо, за да бъдем еднакви, правих зверски много компромиси. Следва един период от 4 месеца в които ми звъни всяка вечер към 3 сутринта, но не да ме буди, аз стоях будна, за да може ако ми звънне да няма вероятност да не му вдигна и да се разсърди. Някак си тия разговори все завършваха със караници, той ми затваряше, аз го набирах, плаках до къде 5:30, заспивах или в 6 ставах, защото бях 1ва смяна. Свалих около 8 килограма от стрес и защото не се хранех. Изведнъж за месец всичко се оправи. Той завърши гимназията, в която уча и аз. И идваме в настоящия момент, когато преди 3 места пак почна да излиза и да ме стресира нон стоп. Вече съм 48 кг с височина 1, 63. Тук ще отворя скоба, ще вметна, че му подарих един телефон, а аз моя го чупих доста пъти и той ми даваше своя докато го оправя(бяха еднакви). На поредната поправка си взех един временен, карах си с него и ей така от нищото, нашите решиха да ме заравят и да ми вземат нов, но в същата вечер телефона на приятеля ми бива откраднат. Звъни ми той в 2 през нощта и ми казва, че вече иска да е само с мен, никъде не му се излизало, защото знаеше, че аз страдам, че се виждаме по 3 часа на ден, просто защото така ме е свикнал. Чувствал се в клетка с мен, не му се излизаше с мен, било му неловко. Представяте ли си да седите у вас, да чакате един човек да ви звънне и като отидете при него да се гледате 3 часа и изведнъж да ви каже да си ходите. Скучно, знам. Апропо, за това, че примерно някой който той не харесва е говорил с мен, го отнасях аз. Изобщо за всичко го отнасях. Не искаше да говоря с определени хора, блокира супер много хора понеже бяхме с един профил. Търпях, защото нямах сили да споря, да се карам, нищо което правеше вече нито ме жегваше, нито ме радваше. Уважавам майка си и съм й толкова благодарна, за съветите които ми дава, за това, че винаги ми помага, че си нося последиците от изборите които правя. Така съм отгледана, така съм научена, и мисля, че ако беше другояче нещата щяха по-различни, в лошия смисъл на думата. Имам предвид, беше ли ми забранила връзката с това момче, аз пак щях да го направя, но щях да си страдам мълчаливо и да не споделям, което е в мой минус. Преди много се карах с нея, но сега е на-добрата ми приятелка. Както и да е, та звънна ми и аз му казах, че ще му дам временния си телефон, понеже са ми взели нов. За части от секундата се промени. Обвини ме, че на мен всичко ми се дава на готово, което понякога е така, но родителите ми никога не са ме лишавали от нищо, а и аз никога не съм злоупотребявала с това. Като има-има, като няма-няма. Стана ми болно, защото осъзнах, че 1) както винаги, майка ми беше права(с него сме от различни социални среди, семействата ни са пълни противоположности) и 2) ме е използвал за много неща, понеже винаги му давам каквото иска, няма значение какво винаги намирам начин. Вчера ми каза, че не иска да ме вижда за месец, докато не събере парите и не си вземе същия телефон. Представяте ли си, не иска да ме вижда заради ПАРЧЕ ЛАМАРИНА С КАМЕРА. Апропо, също така ми каза, че не ме възприема като гадже вече, а като нещо си там, това ме хвърли в тъча. Ревах, казах му, че не искам така да се случват нещата, заради единия телефон. Неговори ми много неща, после ми писа съобщение и ми каза, че ми се извинява. Питах го ще ми звънне ли като си вземе телефона, каза ми не. Каза ми утре ако искаш звънни. Не смятам да го правя, но ме е страх ако звънне той. Страх ме е от него, искам да съм щастлива, искам да излизам с приятели, но не мога, страх ме е да не го видя някъде, страх ме е от много неща. Това е вторат ми токсична връзка, и честно казано чувствам душата си супер изтощена. Една голяма част от мен мрази това момче, защото ми ограничи свободната, защото ми взе живеца, защото не ми даде да изглеждам както аз поискам, а както той искаше. И това боли, а аз го мислех за нормално, за карма заради начина по който се отнесох с бившата си приятелка. Много ми е трудно да го пусна, не заради личността която е, а заради спомените ни и приятелството което имах с него. Той е първата ми "любов" Очаквам драмата и цирка които ще последват и това ще е най-трудната част. Не веднъж съм се унижавала и съм го молила да не ме оставя. Да, обиждал ме е, да искал е да ме удари, но не го е правил. Единственото хубаво от тази връзка беше, че ме измъкна от лошата ми среда и научих, че не трябва да лежа на чувствата си.
Ами това е. Знам, че не е кой знае какво, но се надявам да помогна на някого. Искам да започна нов живот, на чисто. Далеч от него. Извинявам се за правописните грешки, от телефон съм Благодаря за отделеното внимание. Исках да споделя, да си го излея. Моля ви, ако ще ме упреквате, или нещо такова, недейте. Всеки прави грешки.
Моля, ако модераторите ако решат, че историята не е за тази категория, да я преместят
|
