Споделена история от Любов и изневяра |
Изневяра, гарнирана с любов
преди: 7 години, 5 месеца, прочетена 1593 пъти
Все още не ми е съвсем ясно как се случи. Импулс, желание, страст... може би слабост... Каквото и да беше, ако се върна назад, бих повторила всичко отначало точно така, както се случи.
Аз съм студентка на 22 години от София. През лятото започнах работа в известно софийско заведение, чието име няма да споменавам поради съображения. В началото беше трудно – нова обстановка, много перипети. Откакто се помня скандалността винаги ми е била в кръвта. Покрай мен никога не е било тихо и спокойно. Но трудно допусках нови хора в кръга си и ми беше почти непосилно да свикна с останалата част от колегите. И там се намеси той. Умен, забавен, красив... и.... много, много женен с две малки деца. Беше едниственият, който търсеше по-задълбочен контакт с мен. В моите почивки все излизаше и пушеше по цигара с мен – постът му го позволяваше. Винаги беше там, когато имах въпроси. Научи ме на всичко, което знаеше за дългия си опит в бранша. Станахме наистина много близки – той ми споделяше за проблемите с жена му, аз му споделях моите болки. Нещата бяха чисто приятелски. За отрицателно време се привързах емоционално към този човек, а смея да твърдя, че и той към мен също. Всички ме питаха как съм го постигнала, тъй като никога не го били виждали да се държи така към новодошлите. Игнорирах ги.
Игнорирах ги до деня, в които стоях на бара, чакайки поредната поръчка. Бях напълнила таблата с прекалено много неща. Видимо нямах силата да я вдигна без да обърна нещо, но продължавах да се мъча и да си държа на ината.
- Остави, аз ще ти я взема. – почти съм сигурна, че усетих дъха му в ухото си, когато го каза.
- Не, аз мога! – заинатих се отново. Тази разправия продължи няколко секунди. Накрая се ядосах и почти като разглезено дете извиках:
- Престани! Държа го! – дори не знам защо използвах „го”, докато не осъзнах как звучи. Само си молех той да не е обърнал внимание. Замълча, усмихна се през захапаната си устна и пусна таблата. Дотук с молбите....
- Не го държиш все още! Само кажи кога... – Не казах нищо.. Последва едно „шегувам се, да не се разсърдиш”, което почти не чух. Мамка му! Светна ми червена лампичка.. През следващите дни въздуха около нас можеше да се реже с нож. Забелязах разлика в държанието му към мен. Позволяваше си да ме докосва повече от преди, и по по-различен начин от преди. Но ще излъжа, ако кажа, че не ми харесваше. Харесваше ми и то много.. Търсеше си поводи да е по-близо до мен в ситуации, които не изискваха чак такава близост. Знаех, че е женен, и той знаеше.... но... явно е истина това, което казват, че забраненият плод е най-сладък.
И така до деня, в който бях в склада преди смяната си. Ключалката на врата беше счупена, но всички имаха навика да чукат, преди да влязат. Тъкмо обличах униформата си и бях останала само по бельо. В този момент вратата се отвори рязко. Обърнах се стресната, покрих се доколкото успях и... видях него. С отворена уста. Не знаеше от къде да започне:
- А... ааа... ами... аз такова.... Извинявай. – като ученик, който не си е научил урока.
- Няма нищо. Но може да затвориш вратата вече. – засмях се в опит да успокоя ситуацията. А той продължаваше все така да стои на вратата. Аз ли? В главата ми вече се развиваше потенциална сцена, и не – изобщо не включваше затварянето на вратата.
- Съжалявам, но не мога да спра да те гледам. – за момент тръпки полазиха цялото ми тяло. Погледа ми несъзнателно се свлече надолу и осъзнах, че не само в моята глава се развива такава сцена.
- Тогава недей. - пуснах на земята дрехите, с който се прикривах и се приближих много бавно към него. Цялата треперих. И не бях единствена. Той изобщо не изчака втора покана, нито се поколеба. Сложи ръка на кръста ми, погали ме, погледна ме в очите и ме целуна. Целуваше ме навсякъде – устните, врата, корема. Жадно... Сякаш го е чакал от първия миг, в който ме е видял. Свалих ризата му и попих всеки негов аромат в устните си. После разкопчах панталона му и... направих същото, прибавяйки и вкуса. Той беше затворил очите си и едва долавях дишането му. Само помня как притискаше пръстите ми в своите... Силно. В следващия момент ме издърпа яростно за китките, вдигна ме на кръста си и ме сложи да легна върху имитацията на маса, която се намираше в склада. Надвеси се над мен и... спря. През учестеното му дишене успя да се чуе:
- Ти си много по-малка от мен.
- Да. – беше факт.
- Аз съм женен. – още по-безспорен факт.
- Знам. Спри... – да спре беше последното нещо, което исках и това се усети в гласа ми, но трябваше.... Така беше правилно.... И двамата го знаехме.... Точно затова не очаквах да изрече следващите си думи:
- Ако спра сега, никога няма да си го простя. – хвана лицето ми и ме целуна още по-страстно от преди. Не ми позволяваше да си поема дори дъх. Изпиваше ме със страст, която не бях изпитвала досега. Ръцете му шареха по цялото ми тяло, изучаваха всяка една част от мен. Не издържах... напрежението в слабините ми ставаше нетърпимо. Усещах го плътно прилепен към мен. Прекъсна дългата целувка, само за да свали бельото ми. Проникна в мен, затвори очи и допря челото си в моето. А после продължи да ме целува... Нежно и бавно... В един такт с движенията си в мен.
Останалите подробности смятам да оставя на вашето въображение. Но единственото, което смело мога да кажа е, че беше най-истинското изживяване в живота ми. А след това.... настъпи тишина. Очаквах да каже, че съжалява и да излезе от склада с гръм и трясък. Такъв беше той.. импулсивен. Затова побързах да го изпреваря, хванах дръжката на вратата. Но не.... Той блъсна вратата обратно, обърна ме към себе си, допря лицето си към моето и каза:
- Само съм мечтал отново да се чувствам толкова жив! Моля те, не изчезвай.... – и ме целуна отново.
Не казах нищо. А на следващия ден си подадох оставката. Знаех, че щеше да е болезнено и за двама ни, но така беше правилно. Той беше женен.. и с деца. Никога не бих допуснала да разбия нечие семейство, затова си събрах нещата и изчезнах от живота му. Да, може би беше грешно, че се случи изобщо... но това съживи и двама ни. Не съм го чувала и виждала от тогава. Хей, любов.. ако четеш тази скромна, в сравнение със случилото се между нас, история и се разпознаеш в нея... Знай, че не си тръгнах, защото съжалявам, нито пък защото не изпитвах всеки един трепет към теб. Но трябваше... Така беше правилно.. И двамата го знаехме....
|
