1. Мен такива терзания ме докараха до психолог. Там осъзнах, че ревността и тези терзания и подозрения се изживяват, като истинска изневяра. Тоест ревнуващият преживява вътрешно изневяра всеки ден. Дори, ако някой ден вземе, че се случи реално, ревнуващият ще изпита облекчение. Ще си каже, ето аз си знаех (ще се успокой, че не е луд). И рядко ще осъзнае, че всъщност неговото поведение е предизвикало изневярата.
Защо ревността и терзанията предизвикват партньора да изневери наистина?
Ами, защото един от най-големите стимули - доверието, така или иначе го няма. И в този смисъл ревнуваният няма много какво да губи. Пък и човек е "програмиран" да изпълнява очакванията на хората. Така че само пълното доверие предизвиква вярност в отсрещния. Помисли си, ако 2 човека ти поискат услуга. Единият ти вярва на 100% и разчита на теб, а другият се надява да му помогнеш, ама не е много сигурен дали ще му свършиш работата. Ако ти се наложи да помогнеш само на един от тях, почти винаги ще избереш, този който вече те е дарил с доверието си, някак си ще ти е доста по-трудно да го подведеш. Подсъзнателно ще отговориш съвсем точно на очакванията и на двамата. Точно, както партньорът ще отговори на твоите очаквания. Ще го повторя, аз дори си го написах на листче в портфейла.
! Доверието предизвиква вярност, недоверието предизвиква невярност.
Има още няколко подводни камъка.
! Ниска самооценка, липса на самоувереност.
Има една мисъл, не знам на кой е "Ревността е да признаеш превъзходството на другия" и това е съвсем така. Ревнуващият демонстрира с поведението си, че партньорът му е по-добър от него самия, иначе защо ще се страхува да го изгуби. А, също, че хората, от които ревнува са по-добри от него, иначе те не биха били заплаха. Да ревнуваш от конкретен човек е все едно да признаеш, че този човек е повече от теб. Говорейки непрекъснато на партньора за този човек, разпитвайки го, ограничавайки контактите му с него е все едно нон стоп да му повтаряш "тя е по-добра от мен, тя е за предпочитане", е рано или късно ще успееш да убедиш и партньора си в това.
Аз изгоних 2ма партньора с ревността си. Единият ми каза, че му е писнало да живее с разследващ полицай. Другият, че ме обича и не иска да ми причинява повече болка. Просто ми каза "Не знам какво повече мога да направя, щом се чувстваш толкова зле, по-добре да се разделим. " Когато и със сегашния ми партньор нещата започнаха да отиват натам най после си дадох сметка, че проблемът си е в мен. И просто си го нося от връзка, във връзка. Другото доказателство за това, е че в крайна сметка никой не съм хващала в изневяра, никога, а се постарах повярвай ми. При психолога осъзнах, че този мой страх е всъщност страх от изоставяне. Наследство от неверния ми баща и изоставената ми майка. Няма да задълбавам тук, само ще кажа, че самото осъзнаване моментално ме освободи в голяма степен. Така че потърси извора на твоето състояние първо в себе си, особено ако и с други партньори си проявявала неоснователна ревност (всяка ревност е неоснователна, освен ако вече не си простила една изневяра на конкретния човек). Терапията ми завърши с изживяване на страха. Психологът ме накара да му разкажа най-страшния сценарий, който ще се случи ако мъжът ми наистина ми изневери, ако ме изостави. Оказа се, че имам милион сценарии със сцени на изневяра и нито един с последствията от нея. Оказа се, че каквито и гадости да измислям, това все не беше края на света. В сценария ми хващах мъжа ми в изневяра, той ме изоставаше заради другата жена, после аз ги засичах сама и нещастна насам натам влюбени и щастливи, после те се жениха, раждаха им се деца и т. н. а аз бях сама. И така, накрая психолога ме попита дали предпочитам да съм една сама жена или да съм жена, която всеки ден преживява изневяра. И аз избрах самата жена.
От тогава живея като щастлива наивница. Евентуално някой ден може и да изпитам истинска изневяра (както казах не е краят на света), може и никога да не ми се случи. Но да живея всеки ден в очакване, не е живот. Не е и любов, а контрол. Аз не искам да контролирам мъжа си, искам той сам да изпитва удоволствие от компанията ми. Не мога да изисквам уважение, но мога да го спечеля, чрез самоуважение, не мога да изисквам вярност, но мога да я получа, проявявайки пълно доверие. Така поне давам шанс на човека да е коректен. Иначе какво, обичай ме, нищо, че съм цербер, който сам не се обича. Нямам ти доверие, за това трябва да си скъсаш г*за за да го спечелиш. Хайде чакам чудеса от храброст, доказателства за любовта ти ежедневно, зарежи всички заради мен. Покажи ми, че си заслужавам, защото аз не вярвам, че си заслужавам (човек с висока самооценка знае, че си заслужава и не му трябват доказателства). Няколко мъже си скъсаха г*за за мен и получиха само контрол, проверки и мрънкане, в опитите си да ми дадат спокойствие. Къщата не ми даде спокойствие, пръстенът не ми даде спокойствие, детето не ми даде спокойствие. Нищо външно не ми помогна. Никой мъж. Осъзнаването ми помогна.
П. С. Всъщност психологът ми ми каза, че има мъж, който да ми помогне да осъзная всичко това. И това е мъжът цербер. Каза ми, че ако и с мъжа ми не успея да отработя проблема ми с доверието и в крайна сметка разруша брака си, следващият опит на "съдбата" да ми предаде урока, вероятно ще е да ме свърже с човек със същия проблем и ще ме вкара в ролята на "задушения".
|
