Споделена история от Любов и изневяра |
Невъзможната любов
преди: 6 години, 1 месец, прочетена 1527 пъти
Честита нова година на всички! Пожелавам Ви да бъдете здрави, щастливи и много обичани!
Без да увъртам много, искам да разкажа за моята несподелена любов, която продължава вече 4-та година. Аз съм момиче на 19, а той е на 20. Ние учихме в една и съща гимназия и се видяхме за пръв път през 2015г. на един коктейл, организиран от училището. Седяхме на една маса и в един момент аз забелязах как въпросното момче поглеждаше постоянно към мен с един наивен, сладък поглед. Харесах го много и той се оказа доста ученолюбиво, умно и възпитано момче - взех го за пример и се мотивирах да уча усилено и да следвам целите си. След кратък период научих, че е обвързан, но беше късно, защото бях хлътнала отдавна. Исках да го подкрепям, да бъда до него и да го опозная, без да му развалям връзката или да заставам между тях.
Той беше щастлив с приятелката си, но като ме видеше ме поглеждаше с наведена глава, започваше да си пипа косата, случвало се е често да задържим погледите си за по-дълго време като сме сами един срещу друг. Често минаваше покрай кабинетите, в които карах часове, а аз го отбягвах. Много силно го обичах, но винаги го гледах студено и отдръпнато. Никога не разкрих чувствата си, защото беше обвързан и имахме общ приятел, който ми разказваше колко влюбен бил в приятелката си. Не след дълго те се разделиха и той завърши 12-ти клас, като реши да учи в чужбина, а аз много трудно преживях заминаването му и като цяло мисълта, че няма да го видя. Впоследствие той се беше променил, бил е депресиран и е празнувал успешно взетите изпити с момичета за една вечер. По този начин той ми падна в очите и аз спрях да се интересувам, но много често се сещах за него. Сега и двамата сме студенти - той в чужбина, а аз в София, като настоящата му приятелка също е в столицата.
Кулминационният момент в тази история се случи на 30-ти декември, срещнах го на улицата, докато се разхождахме с нашия общ приятел. И установих, че нищо не се е променило - той беше с гръб към мен и постоянно се обръщаше назад, а аз както е било винаги не го отразявах. На тръгване той ми стисна ръката и изрече името ми. Аз нищо не почувствах като стиснах ръката му, но много се учудих, защото общият ни приятел постоянно ми втълпяваше, че той дори не знае, че съществувам.
Не съм сигурна, че още го обичам, но неизживяното чувство, незнанието дали е било споделено, или не, бавно и мъчително ме ''убива''.
|
