Една история за момче тотално различен от другите хора,и от любов,до депресивно състояние
преди: 4 години, 3 месеца, прочетена 1456 пъти
Здравейте мили хора, или поне останалите такива. Пише ви едно момче на 24г със историята общо взето на моя живот. Сигурно ще има малцина, които ще успеят да ме разберат напълно. По скоро искам да излея цялата тежест, защото няма със кого да споделя толкова вътрешни неща, а състоянието ми плаче за психолог, ако не и за психотерапия вече, но в момента нямам възможност да си го позволя, както и семейството ми, и общо взето се опитвам да преживявам най-трудните дни във живота си. Не знам дали темата е точно за този раздел, но мисля че от първото ми влюбване започна всичко. Ще започна от малко по-ранна възраст още като бях на 16-17. До преди това бях много категоричен по тази тема със обвързването, че не е за мен, че не се чувствам достатъчно красив за днешните момичета, и като цяло че по-хубаво ще е да съм си сам, и да не се занимавам просто. Като цяло от малък още си падам много свит, притеснителен, срамежлив, и изпитвах много страхове от доста неща започнали от много малка възраст, които явно тихичко са останали, и до ден днешен, въпреки че със времето поутихнаха, но явно не напълно. Не говорех много, и общуването си ми беше много трудно, а да не говорим за нежния пол. А и няма какво да се лъжем във училищните години се гледаше предимно външния вид. Както и да е това не ми беше винаги на първа мисъл, и не ми пукаше много много. Обаче със времето (след 10 клас вече) започнах да поомеквам доста във това отношение. Представях си как искам да съм във връзка, даже си представях идеалното момиче, и как всичко трябва да е много красиво. Със най малките, и значими неща за мен като разходки в парка, гората, на морето, прегръдки, целувки, хващане за ръце дълги разговори за кой какво харесва, за какво си мечтае, и много други.. ех мечтите на чистото сърце.. и да за жалост до ден днешен, и още много съжелявам, че не го изпитах на тази възраст, защото като цяло особено във тези времена всеки си гледа приоритетите. Като цяло плановете ми бяха да се занимавам във ИТ сферата (програмиране, или поддръжка на компютри). Това занимание го бях планувал от 6-7 клас още, и още във 12 клас записах курсове за програмист, но след известно време изведнъж нещо се промени, и си казах леле това не е моето нещо. Първото е че се замислих, че много дълго време съм прекарвал пред екрана, и очите ми бяха много зле още във малките години, и се замислих че хич няма да ми се отрази добре на зрението след време. Като цяло това беше едната причина, но главно усетих, че просто не е за мен. И от там стана едно голямо объркване, във което не знаех какво се случва, какво ще правя, и просто реших, че ще започна да работя пък със времето, мога да реша да запиша нещо. Естествено като започнеш един път работа, и ти трябват все пари после става все по трудно, и по трудно, а така и не реших да запиша. Въпреки че много хора сега казват, за БГ, и дипломата няма да ти върши много работа много зависи какво ще запишеш. И така и си останах със работата само.. взимах си разни неща, събирах за кола.. общо взето бейсик неща, имам си приятели, със които излизахме, но вътре в мен започна да избликва едно силно чувство на самота, която се усилваше много. Явно проблемът ми идва някъде от малка възраст, който осъзнавам че е разрастнал прекалено много, във който не знам дали изпитвам страх, или си мисля, 'ами какво ако', 'какво ще стане след това' общо взето само грешки, и грешки, които много добре осъзнавам, но само до там. И така вече на темата по категорията. На 20г вече бях напуснал първата си работа благодарение на нея все пак се поочупих със хората малко повече, и ми беше доста полезна. 1 месец след това веднага започнах нова работа във която, като цяло имаше потенциал за дълго време, и беше доста добре заплатена като за България, и крехката ми възраст. От там още повече отминаха шансовете да запиша нещо, и всъщност до ден днешен работя там със добри доходи бих казал. Имаше едно момиче, което бях виждал (не от работа) само няколко пъти за 2 години, и то от далече само, и винаги като съм я виждал сякаш нещо щракваше вътре в мен, и просто не знам как да го опиша сигурен съм, че доста хора ще го разберат. И точно преди 4 години вече, я бях видял отблизо, и сякаш някакъв вулкан започна да изригва във мен. Буквално със едно виждане вече във главата ми се въртяха толкова неща.. Разбирате ли хора не е като да не съм виждал много момичета по улицата, а само тя отвори такова чувство в мен. Сякаш съм познавал този човек във предишен живот, или сме имали нещо много силно.. Вече и аз не знам какво е точно.. дали не е илюзия, или защото съм бил брутално влюбен вече. Знаех го още преди да се срещнем, че ще имам огромни чувства към този човек, и не ми е била да речеш тип перфектното момиче за мен, или най красивата в града, ами просто всичко идваше отвътре. Адреналинът във мен беше толкова голям. Не можех да заспивам от мисли, едвам се хранех, постоянно си представях точно тези хубави, и сладки моменти със нея, а дори не сме си говорили. Как може да се опише изобщо това? И в същото време вече изпитвах страшните чувства, че ще бъда отхвърлен, че няма смисъл да се пробвам. От този момент тези тревожни чувства се отключиха изведнъж, и беше просто ужасно. Да усетиш нещо такова, както си го представял дълги години без да го изпиташ, и изведнъж идва човек, и ти изкривява всички представи. Добре че в такива моменти си имаш приятел, със който да говориш за това, и той ме подтикваше много силно да направя крачка понеже пак бях сигурен, че нищо няма да направя сякаш вътрешно усещах, че не трябва, и че ще съжелявам.. Но така де със много подтиквания се реших да го направя. За първи път на 20 години да се опитам да си намеря приятелка без никакъв опит, но все пак го направих писах и, и нещата тръгнаха. Първоначално много приятен разговор няколко часа, и още от първия път аз се чувствах толкова щастлив, и усмихнат, а тогава беше, и тепърва разцъфтяваща пролет, всичко изглеждаше много добре, нова работа, шанс за връзка.. А при мен промените не са от най честото нещо във живота ми. И така де след няколко чата със това момиче започна да се държи лека полека по-студено, и разбрах, че не съм бил от типа хора, със които иска да общува, въпреки че в първите 1-2 разговора беше доста приятно, и изглеждаше че имаме доста общи неща.. но уви, аз като разбрах вече се чувствах много зле. До ден днешен не знам защо съм толкова чувствителен, и точно че всичко започна от това влюбване. От там започнах да плача пак така изведнъж, и просто като знам във какво разрастна това нещо до ден днешен, нямаше да го направя, колкото и тъпо да звучи, и ми е ясно че един ден всеки го среща, и е нормално да се случва на всеки, но при мен е нещо брутално.. просто ме изяжда отвътре всеки изминал ден. Бях спрял да и пиша след тези няколко чата, защото и тя си показа, че няма голямо желание да си пишем. Но това нещо беше много силно, и знаех че не мога така да си тръгна. След 1 месец пак и писах, и пак обратно на нещата чатовете тръгнаха отново много приятно със часове сякаш си се познаваме от много време. Но пак всяко чудо за няколко дни после пак започна студено отношение, и просто реших да напиша дали има смисъл да продължавам, защото колкото и да ме е било срам, опитвах да покажа някакви намерения дори без да сме излизали още, но като стигнахме темата, аз я попитах дали има смисъл да и пиша повече каза да спра. И така дори без срещи пак се чувствах ужасно зле започнах много да плача, и не знаех изобщо как мога да се освободя от това.. Голяма грешка че не се опитах тогава още. И пак нещо не спираше да ме тегли към нея. След малко време разбрах, че иска да излезем вече на живо, и да ми се извини за студеното си държание, за да си оправим отношенията, но само това без нищо повече. Съгласих се естествено, и просто като дойде мигът на първия контакт очи в очи, пак не знам как да го опиша. Не можех да седя на едно място, треперех, вълнувах се толкова много, и само като виждах как се усмихваше се сривах. Едва ли някога ще изпитам подобно нещо някога повече.. Но пак воден от сърцето си предлагах, ако иска пак да си излизаме така, но беше ясно нещата на къде ще тръгнат. Еми точно така излизахме на разходки по залез със дълги разговори, високи места, от където се виждаше градът, а тя също много ги обоважаше, и се вълнуваше много, като ходим на такива места. А аз със всяка една минута се влюбвах повече, и повече всичко беше толкова чисто. Първата ми прегръдка беше със нея, въпреки че ме беше толкова срам, но всеки път като я прегръщах за сбогуване исках да не я пускам никога. Но пак, като преди като си писахме имаше хладни отношения, и само като излизахме на живо всичко беше тотално различно. А да и много се чудех дали ще дойде момент за целувка, защото никога не съм целувал момиче, и кога точно трябва да дойде моментът.. И да до ден днешен още не съм.. Сигурно много ще ме помислят за супер загубеняк.. дори аз се мразя вече за това как съм я докарал изобщо до тук със толкова много липси. И общо взето след няколко излизания, приятни моменти и само прегръдки, имаше една вечер, която цялата я прекарахме навън под звездите, на една люлка, и през цялото време сгушени, и прегърнати, и аз пак се чувствах като във друга вселена вече, но пак не дойде тази целувка, която със сигурност трябваше да стане там, но не знаех как точно трябва да стане. И след това спря да ми пише, а аз вече тотално разбит усещах на къде отиват нещата, и знаех че не мога да насилвам нещо, което със толкова спънки, няма как да се случи. Казах че мога да се виждам повече със нея защото изпитвам страшно много чувства, а на нея очевидно не и пука, и реакцията и беше просто ами окей щом не искаш да се виждаме, и че нямала смисъл да ме разиграва като хем искала нещо, хем си променяла мнението супер често.. И така общо взето сигурно повечето ще си помислят типично детски неща, и типичната история. Беше тогава но от там започна моят истински срив. Не спирах да плача.. буквално се давех във сълзи.. Събуждах се със толкова огромна тежест, че няма как просто да не плачеш.. И най лошото е че го изливаш, но то пак се връща със пълна сила, дори и след половин час. Месеците минаваха а болката ставаше все по силна. Най малкото нещо ми напомняше за нея, и след минута вече бях облян в сълзи. Дори дрехата която съм обличал, и съм знаел че последно като съм я носил, съм бил със нея ме разплакваше. Не знам просто как е възможно от това (дори не е било връзка) да се отключи толкова голяма болка във мен. Имаше хора, които се опитваха да ми помогнат, излизах редовно, ходех на плуване, на лостове, във същото време, и си работех, но нищо не помагаше.. нищо. Знаех само че трябва да мине много време, докато спра да чувствам каквото и да е. Просто като гледах хората на работа около мен всички бяха толкова мрачни, тъмни, и все си казвах тези хора какво ги удовлетворява да го правят изобщо.. Започнах да виждам толкова черни неща просто една грозна, и черна промяна.. Изпадал съм във толкова тежки състояния постоянно си мислех за самоубийство, че не мога повече но тогава знаех, че няма да го направя.. Молех се на господ да спре защото минаха 6 месеца, а аз не спирах да плача. Тази болка ме промени много, и до една степен се радвам че ме направи по-добър, и виждам на нещата доста по различен начин, но само това. Във умът ми се въртяха толкова неща и мисли, и се задушавах във себе си. Започнах да получавам паник атаки, и тревожни разтройства, разплквах се навън пред хора, само със мисли за нещо. А нея.. тя не ми излизаше от главата нито 1 ден, и въпреки всичко пак знаех, че я обичам. По някаква ирония на съдбата 1 година след това ме потърси, пак така да ми се извини, че се държала така, и че като си е тръгнала не ми е разказала точно как стоят нещата тогава. Както и да е аз вече бях тотално смазан от всичко, и уж ми беше все тая. Но само като знаех че ще се видим пак сякаш чувстовото за живот се върна отново, дори една обикновенна разходка до морето със нея, ми подейства като излекуващо хапче за цялата тази година. И само след това отново се върна всичко, а тъкмо бях започнал малко да се пооправям, но го усетих отново като поредното довиждане, а знаех че я обичам прекалено силно, но и че това винаги ще е забранената любов във моя живот. Почти бях спрял да плача, но отново започна голямото леене, и тревожните разтройства. Всичкото това нещо реално ме унищожи напълно. Тогава за жалост изобщо не съм помислял за помощ от психолог, и не знаех всъщност колко зле ставам. Но въпреки всичко аз приех болката, и я изживях във всичките и аспекти. Самонаранявах се, започнах да пия, да пуша, а не го бях правил никога във младежките години. Просто цялото това нещо трябваше да избие от някъде, а знам че това не са нещата, но няма железни хора. Хем знам че всичко това е грешно, че всички самосъжаления, твърде много мислене не са решения, но точно това е да си си изгубен, не знаеш кой си, и какво да правиш. След това изобщо, не съм и помислял да опитвам нещо друго, дори не виждах нищо във другите момичета, което виждах във нея. Но тогава болката се притъпи по бързо, явно защото беше само 1 среща, и нищо повече, но пак отне около 2 месеца. Но след това (въпреки че беше лято) стана това което очаквах.. спрях да чувствам каквото и да е, не плачех вече не изпитвах желание за нищо, нито радост, не излизах със никого то и приятелите ми вече работеха, и беше голяма рядкост. Просто ходех на работа прибирах се емоционално изморен, дори физически не можех да седя на краката си, и пак не спирах да мисля за нея, но вече си мислех тя сигурно се забавлява някъде върши си нейните неща аз съм никой там, а аз всеки ден седя, и страдам, но пак, никога не приемах нещата със омраза, просто ги приемах такива каквито са. Въпреки всичко мислено и пожелавах щастие, и се чудех как е, дали е добре. Никога не съм изпитвал и грам омраза към нея. Но като цяло от тогава не я бях виждал, никакъв контакт, но аз вече бях тотално различен, просто никога не можах да се почувствам щастлив, въпреки че обичам много малките, и истински неща, но аз вече усещах, че съм само ходещо тяло без душа. И така минаха 2 години, във които не се промени почти нищо, но поне болката спря, и депресивното състояние до някаква степен, и не отдавах много на това какво се случва. Просто си вървеше животът, но нито си намерих момиче нито нищо сякаш съм отлъчен от някой неща завинаги. Всеки уикенд като почивах пиех от мъка, за да изляза малко от бруталната ми реалност, и отново тя.. просто не ми излизаше от главата. Дори след 3 години във пиянските нощи много пъти съм се молел да се върне. Чак след третата година тя ми остана само спомен, без да получавам тревожни разтройства, но дори тогава всеки път като я виждах сърцето ми се разтуптяваше толкова силно, не знаех какво се случва. И отново по ирония на съдбата, но без грам да съм го очаквал, тя ме потърси да ме види как съм, и само като видях снимката и във чата толкова силно ми се разтуптя сърцето отново, че 10 минути не можех да се успокоя. Стоях просто и се чудех кога да отворя съобщението. Започнахме пак един дълъг чат поне 5-6 часа, и мамка му все едно нищо не е било след 3 години, си говорим все едно сме се познавали през цялото това време. Само като знам какво е било преди да се появи тя, и какво се случи след, аз отново почувствах светът тотално различно място. Сякаш всички рани изчезват за миг, и аз започвам да изпитвам много по голямо желание за живот, и всичко което правя, когато знам че тя е наблизо. Аз и споделях много неща, и лични, и страхове, и какво ли не още. И тя изглеждаше различна и пораснала, и пак всичко започна със мое случайно предложение като 'можем да излезем някой по топъл ден до това място', и тя го е приела отново, като че искам нещо, въпреки че първоначално си казах, знам че чувставта ми към този човек още не са изгубени, и пак ще е толкова силно всичко, и не знаех реално какво правя дали мога да го направя отново, но в крайна сметка си мислех, че е минало толкова време, и че ми е минало, но уви. Тук ще го съкратя за да не става твърде дълга историята.. След няколко по сериозни излизания, и отново без мои конкретни действия да покажа какво чувствам, защото явно пак съм изпитвал онзи огромен страх, или исках да мине малко време, за да не прибързвам нещата след 3-4 излизания да се обжървем ами да стане както си трябва. Ами да в това отношение бях пълен глупак. Любовта на живота ми ме е чакала да предприема нещо, а аз заради миналото си, и тежките си състояния, и това че държа много във себе си, и не можах да и докажа че не искам да е така отново бях отхвърлен, а аз и разказах всичко почти до всеки детайл през какво съм минал как съм се чувствал, че никога не съм спрял да я обичам, нито да я мразя, плаках пред нея, а за първи път съм плачел пред някого, и това беше тя, но за нея нямаше значение, а исках толкова много да ме разбере. Но в крайна сметка си беше напълно права, нормално е да не се чувства сигурна със някой, който не е предприел нищо, но аз се държах толкова добре със нея, подхождах със такова внимание, но опитът във срещите, и една връзка, който аз нямам си каза думата. А още първия ден след този разговор като ме потърси на другия ден не си писахме, и за миг от най хубавото чувство, се превърна във най мрачното. Отново започнах да плача, да изпитвам тревожни разтройства само ден след това.. И всеки път като усещах, че нещо не е наред, и че пак се държи студено, не се чувствах добре. Тогава разбрах явно, че имам сериозен проблем, защото не е нормално, но само след като продължихме разговорите, и излизанията всичко се заличаваше. Но в крайна сметка от началото усещах пак, че ако стигнем до нещо ще дойде този момент, във който тя си тръгва, и аз ще загубя отново голяма част от себе си.. И така и стана. Когато си мислил, че болката те прави по силен при мен това беше много сериозен психически удар.. отново, този път и на работа се чудя как да се крия от тежката болка която изпитвам, и не мога да спра отново да плача без значение, че около мен има 30 човека. Този път осъзнавам още повече колко силен е ударът, и + това от миналото всичко ме тръшва изведнъж още по силно, че не знам как издържам вече. Получавам още по силни паник атаки, и разтройства всеки път, като излизам сред хора, или като изляза със приятелите си, или където и да е, а се пробвам найстина се опитвам. Минаха 2 месеца но положението хич не отива към по-добре. Продължавам да опитвам и със плуване, домашни тренировки, но проблемът вече е много задълбочен, и не знам какво да правя. Светът отново ми е толкова мрачен, като знам че я няма, просто съм сигурен, че ще остана сам завинаги, а още по лошото е, че годините минават, и аз нито имам опит нито първа целувка нищо.. знам че това не са най важните неща, но просто като знаше че не си минавал през съвсем нормални неща толкова време накрая ти се събира събира събира, и избива много силно. Секс съм правил единствено по платени услуги. Все пак ако, и това не бях правил щеше да е прекалено, но предпочитам всичко да е със чувства, и сериозено човек, но като го няма уви.. Имам много пропуски, и много неща, които не знам как трябва да станат. Но най лошото е, че когато стане дума за действия, и изобщо да ми дойде идея да направя нещо няма такава, а да го направя още по малко. Преди не го осъзнавах но след това ми се отвориха още повече очите, но вместо да е за добро, аз се намразвам още повече. Сякаш съм някакво срамежливо дете на 13-14 години, а вече съм на 24. Като съм със приятелите си се чувствам там вече само като компания, защото всички пораснаха за някой неща, а аз не. Дори и да беше станало нещо със това момиче аз все още си бях празен отвътре, тя щеше да иска да е сигурна със мен. Естествено аз щях да направя всичко възможно тя да е добре, със нея просто имах желание, и готовност за всичко, но пак не се знаеше дали няма да ме остави след време. И така бруталната реалност ме удря още повече сякаш всичко се свежда до това което съм, а не искам да съм така. Аз страдам много, и ме боли изключително много, но вече започвам да се мразя за това, и за всичко изобщо до всеки един детайл.. Защо съм чак толкова различен.. вече, не се чувствам и човек даже. Човек съм все пак, колко повече от това да събирам без да ми избие.. Чудя се изобщо за какво правя каквото и да е. Не можете да си представите толкова черни дни. Главата ми след всяко събуждане е като затвор от мисли, от който няма избягване. А не бях такъв.. Нали се казва че на човек му се дава толкова болка, само колкото може да понесе. Тази болка която получих, и то от любов вече ме кара единствено да се самоубия. Тези мисли преди бяха само мисли, но след този удар вече наистина започвам да усещам повече, че съм способен да го направя, и не само защото депресията те кара да го мислиш, ами заради всичко, което осъзнаваш, че си със времето. От 1 месец пия билкови хапчета за депресия, дори взимам двойна доза, защото хич не ме интересува за нищо вече, но и те не помагат. Всеки път като си мисля за самоубийство идва в ред семейството ми, и как майка ми може да не издържи след това, ако направя такова нещо, но аз нося дори, и тяхната тежест, като живея във адската болка, и те дори си нямат представа през какво минавам, защото не говоря почти и със тях. Проблемът е че дори когато споделям ми олеква, но само за малко, и след 1-2 дена всичко се връща все едно нищо не съм правил. Знам че всичко което правя е противоположно, на това което трябва да е, знам почти всичко, което ще ми кажете за това как трябва да обичам себе си, и да работя над това, за да ме обича друг, знам че ще кажете я се стегни мъж си на 24 животът е пред теб, жени от, и над път, или някой ден ще си намериш твоята, и всичко ще се нареди, Аз знам, че в момента трябва изцяло да се съсредоточа над личния си живот, и от тук нататък, какво трябва, и какво ще направя, но не мога. Само когато заспа си почивам от всичко това, но и сънят ми е нарушен, събуждам се по няколко пъти през нощта облян във пот, да не говорим че първите 10 дни, когато това момиче си тръгна я сънувах всяка вечер. Чел съм толкова много неща относно тези теми, и почти всичко ми е ясно, но дори тогава идва проблемът, че аз не мога да приема нещата, явно защото вече съм болен.. Колкото и да ми е гадно да трябва да го кажа, от доброто, и тихо момче заради любовта сега съм болен от коварната болест на ума, но много неща не са ми само във главата, а са това, което реално се е случило, и това което не се е. Ще се изненадам, ако някой ме разбере, но все пак може да влизат и психолози тук, и знам че историята е много дълга, и реално във главата ми са много повече неща, но не знам как да ги опиша даже.. Искам единствено да съм във мир със себе си, и да се чувствам добре от това, което правя, но в момента съм толкова изгубен, и просто, не знам как във толкова тежко депресивно състояние, мога да направя нещо, и как изобщо ще минат дните ми.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 4 години, 3 месеца hash: 89239d2c94

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Прочетох те. Много съжалявам, че си там, приятелю, макар и че не се познаваме. Аз съм мъж, 30 години, със влечения към момчета които не искам да имам, без първа целувка, дори нямам прегръдка ( ; Имам всъщност опити за целувка (с момиче), дори същинска целувка в опит да ме възбудят (отвратих се от което за съжаление, а не исках! ), излизания, но без привличане няма как да бъде искрено. Но остави ме мен сега. Между другото ходих на псхолог година и нещо, и то доста добра професионалистка, разбрах мурафетите, така да се изразя, помогна ми да имам по-добро самочувствие за себе си. Също да приемам спокойно някои неща. Но има и едно “но”. Първото което ми идва на ум като те чета. Сякаш търсиш опора в нещо друго, в нечий съвет, в някаква идея която да ти каже “какъв трябва да си”. Ами това състояние, на непрестанно търсене, е много трудно да се поддържа! Явно си човек, който иска да бъде искрен във всяко свое действие, мисъл, но постоянно да търсиш “правилното” може да те съсипе! Какво те кара да не се приемаш, да не приемаш, че това което си направил е правилното в дадения момент, за теб? Това което аз чета е един човек със завиден изказ, дълбока чувствителност, смелост да се изправи срещу чувствата си, да не бяга от тях. Уви, и много страдание. Там стигаме до второто. Проблемът ми със психологията, както и със модерната култура въобще и постулатите й е, че чувството, да не кажа удоволствието е издигнато до морален императив. Който не изпитва удоволствие, но най-вече и който не си следва чувствата като ветропоказател, е нещо сакат, недъгав. Напротив! Знаем, че това е ново явление. Нашата християнска култура, която е превела родът ни през големи катаклизми, и още е непокътната, тя е култура на страданието, културата на “Отче... да бъде Твоята воля”. Това не значи човек да се превърне в амеба, ами да приеме стоически отреденото му, да избере да го приеме, а не да избере да се пазари с него, да пробва да го избягва. Да носи кръста си. Страданието е издигнато именно до онова, което прави живота ти смислен, дава ценност на душата ти. Сегашната култура бяга от страданието, и съответно свежда цената на живота до една транзакция на удоволствия между ползватели. Затова и може би е казано, че Бог обича онези, на които им дава трудности, на които им дава шанс да имат смисъл, да го спечелят с кръвта си... Сега, онова което ме учуди при психоложката - за нея беше важно аз да продължавам да пазя съвестта си, вярата си ако щеш. Очаквах едва ли не да ме разврати. Напротив! Ако го пренесем това към твоята история - не знам как се чувстваш относно платения секс - на мен например би ми тежало. Но от друга страна човек има и нужди, знам... Това е единствения укор, който мога да намеря, както и може би едно тънко самосъжаление, което се прокрадва у теб, заради лъжата, че видиш ли, раят на земята ни е гарантиран, и изискуем... Аз съм си казал за себе си - не човек иска дете, семейство, любов - ами светът го поисква от него - като стане работата, влюбването - никой не те пита - оказваш се изведнъж оженен, с дете, с нови отговорности. Така че не знам доколко е разумно да чувстваш напрежение, че нещо едва ли не ти трябва да направиш на всяка цена - според възможностите, човек прави винаги максимума! Онова което обаче трябва смело да направиш, е да прекратиш контакта си с тази жена. Ти си направил максимума, сега ползвай тази болка да отидеш другаде. Запиши образование, някакво, непременно, избери го като видиш хората, избери си нещо, което ще те изкара от е едневието ти. Още си много млад, света е пред теб! Моите влюбвания ме смазаха, понеже аз се борих и със себе си като ги имах. Виждаха ми се най-красивите влюбвания на света, най-съдбовните! Но, понеже преди тях бях влюбен и момиче - като малък, преди да ми се случи една случка с педофил... Дълга и широка, има справедливост, присъда, но, мисълта ми е, като сравнявам влюбванията си, онова в момичето, като ученик, и онова в момчетата... ами същите бяха! Много зловещо, но явно това е някакъв много силен природен механизъм. Не му се хващай ако можеш, достатъчно жертва си му принесъл, колко - 7 години от живота си? Що се касае до приятелката ти. Нормално е дамската природа да е малко неуверена, а със този “кондишънинг” на модерната култура, която кара момичетата да чакат едва ли не принц на кон, тази неувереност става още по-силна. Но си мисля, твоята идеализация, както и споделените чувства които явно в тия разговори си й разкрил - казал си й през какво си минал - тя е останала безчувствена -... Тоест, напротив, ти си бил смел в това да разкриеш себе си, и то четири - пет пъти, а тя е реагирала със студенина. После да се извини - това ми е съмнително, учтиво, но... Все едн ти хвърля сърцето на кошчето. Същевременно знам много истории, разкази на момичета, които не са знаели че са срещнали своята голяма любов, докато мъжът не е направил някаква решителна стъпка, и тя ще-не ще го е приела, заживяват заедно, и се оказва че е влюбена до уши. Много са ме учудвали тези истории, но много често чувам нещо такова... Мистерия! Но според мен, пред вид отделеното време - бягай, остави я окончателно. Щом след толкова години ти пише, бъди уверен, че пак ще ти пише и след три години. Но ти използвай това време да направиш нещо със себе си. И ето, пак като си избирал професия, си следвал чувствата си. Това е Лъжа! Има някакви чувства които трябва да следваш, да, но преди всичко трябва да гледаш талантите си - щом имаш развалени очи, да, прав си. програмирането не е добра идея. Запиши нещо, каквото и да е! Работата е една. независимо дали рисуваш картини, или миеш под - работата е една, повярвай ми. Занимавам се с изкуство, и знам... Но недей да избираш изкуство може би, защото твоите силни чувства ще се обострят още повече. и ще те залеят съвсем... Кураж и вяра! Всичко ще се оправи, ти си вече силен, щом това ли го преживял, ако успееш да се откъснеш от този капан на тези спомени и самосъжаление, или пък също търсене на причината за някой твой приблем залудо (най-много да започнеш да обвиняваш други хора за проблемите които имаш, че те са ти виновни за нещо - което е именно анастезията, наркотика на псохологията), ако смело повярваш и скочиш напред в живота ти, може да видиш и хубавия пейзаж, от планината по която се катериш!

 

...

преди: 4 години, 3 месеца hash: 425aa6b0f6

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Доста дълга тема се е получила между другото.. Така значи ти както и МНОГО други момчета и мъже имате проблема с това, че се държите мекушаво, и не показвате НИТО една от привлекателните за жените черти, а именно самоувереност ТОВА е НАЙ важната черта, или мъжественост, не знаете какво искате и как да си го поискате след това като се държиш мекушаво и си страхлив дори да целунеш и да и КАЖЕШ, че я искаш за ТЕБ какво очакваш да стане... Жените обичат самоуверени и мъже които не им пука КОЙ какво мисли за тях, и определено да не ги е срам. В интернет има тонове информация по тези теми виж в you tube, ще намериш крайно много информация. Тази мацка с това ТИ поведение директно те е вкарала в зоната на приятелите от която НЯМА измъкване, първото впечатление което мъж прави на жените около него е ключово, или айде да не е първото но второто, третото.. Както и да е казах достатъчно, че си се държал НЕмъжки, лигаво поведение жените НЕ харесват това е истината... Иначе за проблемите мога да препоръчам да погледнеш за силата на мисълта в интернет с нея могат да се постигат всякакви работи, но условието е, че ТРЯБВА да си повярва на 100% в това което иска да постигне даден човек, иначе не се получава .. Тази мацка я забрави там си осрал нещата и просто НЯМА смисъл.. По добре да загърбиш всичко и да се подобриш първо, като човек и СЛЕД това НАЙ евче, като МЪЖ, не момченце което плаче и няма смелост да нацелува или награби една мацка и да я наебе, както правят много други от зората на човечеството... Жените искат мъже които знаят какво искат и знаят КАК да си го ПОИСКАТ, а не приятели за навън... https://pickup-project.net/forum/index.php?board=8.120 Този форум СЪЩО ще ти помогне да се промениш, защото в сегашния си вид си точно ОБРАТНОТО на това, което жените искат за секс и за каквото и да е различно от приятел... Все пак реших да добавя видео, описващо ТОЧНО твоя (а и на много други) проблем.. Пича има тон информация в канала си, нагледай се, и почни да се осъвършенстваш, че като те чета звучиш като жена пич... https://www.youtube.com/watch?v=PcvdtEi2T_I&ab_channel=DanBacon

 

...

преди: 4 години, 3 месеца hash: 79a8e0d848

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Болката трябва да оставим да отмине, но по-тежкото е че ти си избрал страданието. Защо избираш това самоунищожение? Потърси помощ от терапевт. Твърде много зацикляш в тези емоционални състояния. Започни да говориш открито за проблема. На дамата пиши, кажи и че имаш чувства, че държиш на нея. Че се притесняваш, защото не си се целувал.. и искаш да го направиш с нея. Не е късно да се запишеш да учиш. Жена съм, , това което ни доближава е болезнената емоционалност към нещата, които докосват сърцето ни. Остави някакъв мейл за контакт тук, за да може да ти пишат повече хора. Време е да поискаш да излезеш от това страдание и да потърсиш помощ. Говори с родителите ти, майка ти, ще се намери начин, трябва да избереш спокойствието. Следя темата.

 

...

горе^

преди: 4 години, 3 месеца hash: 79a8e0d848

гласове: 1 2 3 4 5   (205505 гласа)

4.   Пак съм аз. Виж сайта strahbg. com момчето описва подробно някой неща, чистата биохимия и състоянията на мозъка когато си под стрес. Когато има стресираш епизод, максимално бързо трябва да опиташ да излезеш от него. Не да привикваме с ненужното страдание. Имаш целия потенциал на света да продължиш, да си намериш приятелка, всичко за което пишеш да е споделено. Дори 2/3 от нещата си случил с това момиче, е без целувките и гушкането в прекрасния смисъл, но и на това ще му дойде времето. Избери спокойствието и хармонията за себе си, така всичко в живора ти, ще се препидреди

 

...

преди: 4 години, 2 месеца hash: 284fb1c15c

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

6.   От автора Благодаря на тези, които изчетоха дългата история, и си направиха трудът да отговорят. Знам че сте прави за всичко, което казвате. Аз съм осъзнал много неща, много и не съм. Но специално за това, което се случи го разбрах много бързо. Нямам оправдание, че не направих нищо конкретно, за да спечеля това момиче. Но не мисля, че съм бил чак толкова неуверен, защото зная, че обичам този човек много силно, и много силно исках да се получат нещата. Но се опитах да обясня моята гледна точка. На това, че вече имаме минало, във което бях отхвърлен със много студено отношение, и един вид вече имаш някакви изградени прегради пред човек, заради това което е станало. Естествено миналото, не трябва винаги да се замества със бъдещето, но това което изпитах през тези 3 години само аз си го знам, нито тя, нито никой друг. И въпреки че отново бях истински, това което никога не съм крил пред нея.. винаги бях себе си, и никой друг. Но когато и разказах тя вече си беше изградила мнение, и още по лошото е, че реши да ми даде шанс, и на следващия ден ми каза, че не иска да ме мотае, и че понеже и пукало не искала да ме наранява отново. Но съм сигурен че нещата нямаше да са така, ако и бях показал, че наистина имам сериозни намерения, а аз исках да видя, и малко от нея, но както каза човека във първия коментар си е чакала точно принцът на белия кон. Какво лошо има във това двама човека да дават, за да се получи нещо, което ще работи дълги години. Но както и да е за нея беше по лесно да си тръгне. А това което се случи със мен преди 4 години беше много силен удар. Всеки си го чувства по различен начин, и колкото и да се опиташ да го описваш, не го ли види някой през твоите очи, няма да те разбере никога, а само ще сподели на база свой опит. Но винаги само аз ще си знам. И изведнъж след 4 години пак така да си хвърля сърцето все едно нищо не е ставало.. Еми хора всъщност аз го направих, още като започнах да предлагам да се виждаме, и не значех че ще ме докара отново до такова състояние, но въпреки всичко, като знам през какво преминах, и още не бях напълно 'healed' така да го кажа, аз пак събрах смелостта, да опитам да дам шанс на любовта, и да дам частица от това, което е останало от мен дори и да не го направих както трябва знам че съм опитал. А не знам как ще се справя този път. Знам че депресивните състояния докарват много лоши мисли, но ми се отвориха очите за много неща. Колкото и да ми се иска да го приема, и да съм във мир със това просто тези 4 години на най красивата младост, аз бях във една черна дупка, която се задълбава още повече, и това в момента ми се явява пред очите всеки изминал ден. Всеки ден се опитвам да дам шанс на живота, на семейството ми, и не седя по цял ден във нас, да го мисля, и да се съмосежялвам. Обичам много истинските, и малки неща. Изгревът сутрин, залезът вечер, морето, луната, изкуството, да снимам хубави, и живи неща, цветя, но в момента просто не съм във мир със себе си. Само като изляза отвън, и целият ми свят е толкова изкривен, и просто се чудя какво правя. Дори преди не беше толкова зле, защото не бях изпитвал още такава болка, и очите ми не бяха отворени, за много неща, а сега просто.. Като изляза навън, и започва изведнъж едно масово тревожно разтройство, и няма нещо, което да не видя, да не ми повлияе, и изведнъж усещаш една тежка болка във гърдите, дишането ти става по-трудно, и просто искаш времето да спре за миг, и да избяаш от всичко, колкото се може по-бързо. Усещаш също едно срязване със нож, и докато се усетиш си облян във сълзи, въпреки обстановката около теб. В момента съм толкова емоционално нестабилен, и хич не се чувствам добре. И това че човек плаче дали мъж, или жена, не виждам нищо лошо. Това че съм толкова лабилен, и емоционален не съм го избирал аз така да се родя, но искаме не искаме трябва да се приемем. Плакането, не винаги е само признак на слабост, а показва много различни неща едното от което е сила, въпреки че в момента не бих го определил точно за мен. Знам че един ден може след 3, 6, 12 месеца тази болка да изчезне, но това минало сякаш ще ме гони цял живот, защото докато се обърна ще стана на 30, и как 5 години целият ми живот ще се е дължал от едно единствено събитие, което едва ли ще забравя докато съм жив. Уау прекрасно нали. Знам че много хора са минавали през това, но повечето поне са минали през нещо вече; били някой през 1-2, 4-5 човека, със някой се получило за малко, но после не все пак е някакъв опит, а аз изведнъж на почти 25 вече, само 1 път, а колко още е можело да имам, и като виждам как се чувствам само от първия път, как ще видя изобщо други шансове. А моите виждания за любовта са толкова силни, и истински.. За мен тя е винаги да израстваме един от друг, винаги да се опитваме да се разбираме, най вече аз като мъж да показвам на жената до мен, че винаги ще съм до нея, че никога няма да гледам други жени, и да се поддавам на някакво изкушение заради единия секс, но пак никога. Винаги да показвам колко важна е тя за мен, и винаги със малки, и истински жестове, но уви.. Дори да имах, или имам много пари след време, ще ги използвам само да пътувам, и опозная светът, но винаги ще усещам тази празнина във мен, и колкото и хората да казват млад си сега забавлявай се, или да се въползваш от парите си само да купуваш евтини момичета, пак никога няма да се почувствам себе си със това, и като знаеш вече колко фалшив е светът губиш всякакви надежди. И това чувство ми се засили многократно от тази първа, и последна несподелена любов. Не се чувствам за този свят просто прекалено съм различен от нормалния ритъм на повече 'нормални хора', за което преди се радвах много, че не съм обикновен като другите, но със времето тежестта започна да се увеличавава твърде много.

 

...