Самодива
преди: 3 години, 20 дни, прочетена 464 пъти
Обожавам да сънувам.
Винаги съм обичал да спя. След като тялото си почине, човек може да започне да сънува.

Въпреки че съм роден в полунощ, в една малка стая в окръжна болница в нашата побратима Украйна, от една прекрасна и млада тогава рускиня, аз израснах и приех България за моя родина. Моята бащиния и моят дом. Ако щете, моят рай.
Растях във странно време. Всичко беше динамично, по-бавно от сега, но все пак забързано спрямо предното десетилетие. Не бе останало много великия завет на Крумова или Самуилова България. Даже почти нищо. Но бяха времена на своеволия и беззаконие.
Но ние не сме тук да възстановяваме България!

Обожавам да сънувам.
Прекарвах летата си на село. Тучно, пъстро, изпълнено с хиляди места за откриване и приключения.
Играхме на криеница.
Ядяхме дини от бостана, крадяхме череши, катерейки се по оградите на къщите.
Яздихме нищо неподозиращите коне на конната база, докато те спокойно си пасяха в огражданията.
Ловихме жаби в малкото езерце в най-ниската част на селото, непосредствено до конната база.
Най-любимо ми беше когато ловихме майски бръмбари на лунна светлина. Само тогава те се събираха под уличното осветление. Целите улици блещукаха в различни малки скъпоценни камъни.

Сега, този спомен ми напомня само за искренната любов в нейния поглед. Очите й блестяха като звезди в прекрасна лятна нощ. Лицето й бе по-нежно от лекия топъл полъх, който закачливо си играеше с косите й.

Сънували ли сте самодива?
Аз обожавах да сънувам. Сънувах това митично създание, което препускаше през всички сънища. Запечатах всеки момент в съзнанието си.

Много хора споделят, че не помнят сънищата си. Повечето даже ги забравят със събуждането си.
Аз обаче, ги изживявах. Незнайно защо, мога да променям определени събития в сънищата си. Мога да избера посока, по която да поема, дали да клекна или скоча. Сънувал съм, как се уча да летя. Засилвах се и.. Скачах. И с всеки скок, се задържах все повече и повече. Някои нощи, успявах да постигна успех и прелитах доста голяма територия, наслаждавайки се на изумителната гледа, пресъздадена от спомени и снимки в съзнанието ми, с помощта на въображението ми. Нямах страх, че ще падна и умра. Знаех, че всичко е илюзия.

Но помните ли самодивата?
ТЯ не бе илюзия. Отварайки очи сутрин, пред мен се разкриваше невероятна гледка! ДА! ТЯ! Самодивата бе до мен! И то по-прекрасна от тази в съня, от който току що се пробуждам.
Нейният аромат изпълва първото ми дълбоко вдишване. Следва и второ, и трето. Не мога да й устоя. Чувствам се така, все едно вчера съм водил армия и съм се върнал победоносно при моята кралица.
Сърцето ми също се разбужда. Започва да дупти все по-бързо и очестено.

Обожавам да сънувам.
Трябва да проверя. Трябва да се оверя, че не сънувам и това не е само блян!
Протягам бавно ръката си, сигурен, че съм я затоплил предварително, не искам да я събудя случайно, ако е реална!
Докосвам съвсем деликатно и плавно крехката й талия.
О! Нима това не е сън?
Меката й кожа, топла като първия сутрешен лъч светлина, е съвершенна.
С всяко крайче на пръстите си изпращам това преливащо блаженно чувство към центъра на душата си.
Непонятни за мен сили изпълват тялото ми с най-чистата и вълнуваща енергия. Изпитвах истинско щастие. Защото тя бе реална!

Обожавах да сънувам.
Помните ли, че можех да контролирам сънищата си? Да, най-вероятно все още мога. Но това не важи за кошмарите.
А пък аз вече не летя насън. Само пропадам. И не стигам до дъно, не падам на земята, не умирам. Просто вечно пропадам в една черна бездънна яма.

Човек трябва да разграничава реалността от сънищата и бляновете.
В реалността също определяш пътя си. Но за разлика от съня, тук всичко има последствия.
В реалността не можем да върнем времето назад. Не можем да забравим неща, както забравят хората сънищата си. Де да можех.

Обожавах да сънувам.
Но всичко, което сторих, за съжаление не бе на сън.
Аз успях да прокудя единствения си блян. Единствената си цел и посока.
Вече пропадам в сънищата си, защото нямам насока. Изрекох най-ужасните неща на света. Заслужавам да пропадам вечно. Все едно бях обладан. Сякаш тази зареждаща ме енергия, вече преливаше от мен и аз не можех да я поема.

Та аз имах всичко! Всичко! Тя ми даваше всичко, без да иска нищо. Тя ме допълваше изцяло и ме правеше по-добър човек. Защо не насочих моята енергия обратно към нея? Защо?
Тя ми даваше това, за което всичко само копнеят.
Любовта и добротата й си заслужават всички мъки и страдания, които коварния живот би хвърлил върна най-щастливия човек.
Този, който тя обикне!

Обожавах да сънувам.
Вече не. Вече любовта и сърцето й са далеч, може би, принадлежат на друг.
Вече любовта й е блян.
Кошмар, в който до края на живота си, ще пропадам в ямата с единствената мисъл за НЕЯ.



"Посвещавам това на вечната си любов"