Неизказано
преди: 2 години, 10 месеца, прочетена 394 пъти
Сега, като стоеше пред него и гледаше право в студените му очи се зачуди той ли бе или не. Дали пък всичко не идваше от нея... Не го ли превърна тя самата в звезда - далечна и недостжима. Това вълнение, което свиваше стомаха ѝ на топка и караше гръдта ѝ да диша тежко от него ли идваше? Искаше да изглежда безразлична докато го гледа и да види той сам, че и тя може да бъде като звездите, но очите ѝ - огледало на душата я издаваха, че е копнеела твърде много за този миг. Те търсеха посоки различни, за да избягат от проницателния му поглед, който всякаш виждаше какво се случва в сърцето ѝ. Случайността бе решила в този ден тези две души да закрачат по правата морска алея и да се спрат там, дето няма пътечка встрани, за да могат да си кажат онова, което умовете им отхвърляха. Според нея беше случайност или поне така се самозалъгваше, а според него тежко, незаслужено изпитание. Тая чаровна натрапница, която не чука и не пита, а направо влиза, защото така влезе тя в живота му. Та той не беше сторил нищо, за да заслужи тоя товар. Видя я за пръв път, когато чакаше своя ред пред кварталното магазинче. Не беше сама, а с оня който бе негов стар познат, с когото не се бяха виждали от близо три години. Не бяха първи приятели, но изпитваха уважение един към друг. И двамата бяха на средна възраст, само че неговия познат бе обвързан отскоро, докато той отдавна бе познал сладостта и горчилката на семейния живот. Други мисли занимаваха ума му - неземни и загадъчни, извисяващи се над човечките слабости, когато някой го върна на земята. Като чу познатия глас се обърна да го поздрави и я видя за пръв път. Подаде ѝ ръка и се представи и тя направи същото. Тогава му се стори, че е притеснена и изнервена, защото гледаше навсякъде, но не и към тях двамата, освен когато трябваше да се включи в общия им разговор. От онзи ден нататък тя започна да го търси, като му даваше причини, на които и сама не вярваше. И понеже бе достатъчно умна, за да го разбере, но белята бе сторена с всеки следващ път все повече и повече се оплиташе в своите "основателни" причини да го заговори. В такива моменти му се искаше никога да не беше си правил профил в социалните мрежи, но това беше желание на разума, който разбираше, че няма какво да ѝ даде. Беше жестоко да заблуждава и нея и и себе си, но мъжкото его често му подливаше вода. Понякога той сам започваше раговор и флиртуваше съвсем осъзнато и преднамерено усещайки слабостта ѝ от километри, а това ласкаеше егото му и го забавляваше. Друг път я игнорираше, за да утвърди решението си да не я търси повече. Така стана, че я влюби в себе си и сега виждаше своя печат в топлите ѝ очи, които така искаха да го пронижат със студ, но за нейно съжаление горяха от безсилие и сдържан гняв.
- На къде си се запътила?
- Към една приятелка... - Всъщност не отиваше никъде, но не можеше да го признае. - А ти?
- Е, аз не бързам, но щом имаш среща да не те задържам.
- Да, имам. - Излъга го отново, като се постара думите ѝ да звучат учтиво, но достатъчно хладно, за да спасят малкото останала гордост в нея.
- Хубав ден ти желая - каза той, но наред с облекчението, че ей сега всичко ще свърши дойде и изкушението да я задържи, да я предизвика и да разкара от лицето ѝ тая гоределива физиономия, дето извикваше у него картини, на които отдавна бе обърнал гръб.
- Хубав ден и на теб. Последните ѝ думи едва стигнаха до ушите му. Каза ги с такава горчилка, че почти усети нейната болка. Не се обърна - тя също. Защо ѝ беше да се обръща - там вече нямаше нищо. Това беше... Краят, който уж толкова търсеше дойде. Трябваше да изпитва облекчение, че завесата падна, но облекчението така и не настъпи. Все пак му беше благодарна, затова че се смили над гордостта ѝ... Сълзи от обида и срам напираха да потекат, но ги удържа. "Няма да плачеш глупачке" си каза и забърза крачка. Като видя една сенчеста пейка седна да запали цигара. Гледаше хората и ги виждаше сиви и безлични, също като асфалта под краката им. Беше изчезнал така, както и се появи. Беше оставил в нея желание, но не за притежание. Тя не искаше да го има за себе си, не искаше да го обича нито той нея, защото обичта вече лешеше в сърцето ѝ. Но ето, че обичане и влюбване са две различни неща и в това различие се коренеше нейната болка.