Споделена история от Любов и изневяра |
Това ли е любовта?
преди: 2 години, 10 месеца, прочетена 1352 пъти
Има различни видове любов – физическа и платонична, споделена и несподелена, желана и нежелана, забранена, щастлива и нещастна, съдбовна... Любовта може да бъде силна, изгаряща, дори и без интимна близост. Когато химията между двама души е толкова силна, че разумът спира да контролира сърцето, тогава този човек е предопределеният за теб. Не трябва да се страхуваш, да се опитваш да отричаш, да се противиш, а просто трябва да приемеш избора на сърцето си. И никой няма право да ти иска обяснение, да те кара да се оправдаваш или да заклеймява този велик избор. Защото връзката между две сърца е духовна близост. А когато противоречи на някакви установени човешки обществени закони, това само я прави по-силна, неразривна и неподвластна на Времето.
За да се роди голямата любов, не са важни нито чертите на лицето, нито възрастта, нито дебелината на портфейла, нито обществените условности. В любовта няма правила, няма закономерности, няма план. Тя идва внезапно и, ако е онази – истинската, остава завинаги. Ако си е отишла, значи никога не я е имало наистина. Може да се разпознае по тръпката на сладкото и постоянно безпокойство, по горчиво-омайващото премаляване, по искрата, която не предупреждава, преди да те жегне. Но да се влюбиш наистина, означава много повече от физически усещания. Това е преди всичко мисълта, че ти е хубаво с този човек, който ще бъде готов да ти даде незабравима емоция в незабравими моменти, на незабравими места. Защото един човек се влюбва не само в друг човек, но и в мястото, и в момента. И не, любовта не е сляпа – тя е придирчиво претенциозна точно към всеки отделен детайл.
Това, за което сега ще ви разкажа, се случи преди няколко години в един опушен чиновнически офис на българската държавна администрация. Нарочно няма да уточня къде, защото историята, която следва, вероятно се е случвала къде ли не, незнайно колко пъти, с огромен брой хора. Историята на любовта между по-млада служителка и по-възрастния й и женен началник…Историята на непреодолимото физическо привличане; на взривоопасната химия между теб и възможно най-неподходящия – в очите на останалите; историята на изгарящите чувства, родени от невъзможността двамата да останете заедно.
Една история, разказвана много пъти, а всъщност никога неразказана докрай. Еднаква, но и всеки път различна. Вървях по коридора. Стъпките ми отекваха обвинително/обвиняващо в тишината на пустия коридор. Ето я вратата на неговия кабинет - стара масивна дървена врата като всичко в тази сграда, преживяла две световни, запомнила толкова много човешки истории. Стара, масивна, респектираща врата. Стоя на прага й, а далеч не съм уверена, че е редно/правилно да съм тук. В ръката си стискам флашката с маловажен документ, който трябва да оправдае идването ми/присъствието ми в неговите офис-покои. Документ, чието предаване точно сега, точно в този момент далеч не е наложително. Но то трябва да прикрие факта, че имам нужда да го видя. Дълбока, болезнено остра нужда да уловя шарения му поглед или поне да го зърна за миг, пък макар и отдалече... Мисля, че точно затова не спрях да му се обаждам още преди около година, когато, поради административни трансформации, се оказахме в различни отдели. Просто не можех да прекратя това познанство, което премина през всички възможни етапи, за да достигне най-после до своя предел. Защото аз го обичам! Толкова дълго крих това - от себе си, от него и от всички - че вече не се страхувам да го призная. Преди три години, по време на една служебна командировка, от пръв поглед разбрах, че той е моята сродна душа. С него имахме сходна мисловна нагласа; впечатлявахме се от еднакви неща; имахме подобен артистичен поглед към живота. Възхищавах му се толкова много, защото, въпреки маниера си на изпечен офис-играч, беше успял да остане доста естествен сред лицемерието, което го заобикаляше; защото, беше успял да съхрани у себе си една старовремска галантност и романтизъм, така нетипични за съвременната ни модерност. Влюбих се в него, защото ми беше омръзнало от разглезени, нерешителни r непораснали мъже-момченца; защото той ме накара за първи път да се почувствам истинска жена – уважавана, ухажвана, обгрижвана, желана. Влюбих се, защото виждах как наистина се вълнуваше като момче при всяка наша среща; защото никога не ми натрапи чувствата си и остави на мен да определя бъдещето на нашите сложни отношения. Пътувайки с него, опознах неизвестни за мен дотогава кътчета от света; той ми отвори очите за много неща. За мен той беше цяла вселена. А с каква страст рецитираше стихотворения!? Знаеше стихосбирките на няколко автора наизуст, макар и никога да не се беше занимавал професионално с литература...
Влязох. Той седеше, крак върху крак, зад бюрото си, подпрял лакът върху облегалката на стола. Срещу него светеше мониторът на компютъра, където се сменяха бързи кадри от старовремски филм.
Завъртя се наполовина и се усмихна, щом ме видя.
- Чувала ли си тази песен? – Попита ме с тон, сякаш не влизах току-що по служба в стаята му, а все едно бяхме разговаряли приятелски с часове в непретенциозното сепаре на някое квартално заведение.
Не я бях чувала. Той увеличи звука на тонколонката, но аз отново повдигнах рамене.
- „Поручик Галицин“. – Обясни той малко разочаровано. – За фон са използвани сцени от филма „Адмирал“.
И като се намести на удобния кожен стол, въздъхна:
- Няма други като белогвардейските балади! Такова бунтарство, толкова силен вик за свобода!
Слушах го и го наблюдавах. Въпреки годините си, той беше все още в апогея на своята мъжка сила, стегнат, елегантен, с онова излъчване, което притегляше като магнит, привличаше като отрова… И все пак днес чарът му беше особено подчертан - може би, заради черната вталена риза и тъмните дънки, които, в комплект, придаваха някаква смътна тревожност на цялата му фигура.
- Според теб, колко струва любовта?
- Моля? – Не очаквах точно такъв въпрос.
- В Царска Русия за любовта са се жертвали животи. Днес една циганка ме спря пред хотел „Цура“. Предлагаше да ме обслужи за 20 евро. Толкова ли поевтиня вече всичко в този наш объркан свят?
Циничната откровеност във въпроса му ме засегна. Защо въобще счете за нужно да ми сподели това!? Ето, този контраст между романтизъм и бруталност у него ме отрезвяваше и плашеше. В такива моменти виждах неговата тъмна страна, която аз бях една от малкото привилегировани да познавам.
По ламаринения покрив пред таванския прозорец затропаха дъждовни капки.
- Чиновническият дъжд. – Отбеляза той. – Започва да вали малко преди края на работното време, засилва докато се прибираш, за да те измокри и спира точно, когато прекрачиш прага на дома.
Отговорих с крива усмивка, подадох му флашката и се обърнах да си ходя. Основанието ми да стоя тук се изчерпи моментално, когато индикаторът на програмата отчете успешното прехвърляне на документа на неговия компютър.
- Тръгваш ли си? – Сепна се той.
Кимнах. Работният ден беше приключил.
- Почакай, трябва да ти кажа нещо...
Той скочи от стола си и с бързо движение ми препречи пътя. Пресегна се зад рамото ми и пусна райбера на вратата. Притегли ме към себе си почти насила. Не се отдръпнах. Дотогава не бях и помисляла, че някога ще го допусна така лесно и толкова близо до себе си. Сърцето ми биеше като обезумяло, тялото ми туптеше да неговото! Очите ни се срещнаха. Тъмнозеленият му поглед ме прониза и прикова – както змията приковаваше своята жертва. Обзе ме внезапен ужас – за това, че нямаше да успея да отговоря адекватно на неговите ласки.
- Не... – прошепнах върху рамото му.
Далеч не бях убедена в правотата, твърдостта и необходимостта на това „не“.
Вялият ми опит за протест беше безапелационно прекратен от страстната му целувка – нашата първа целувка. След нея повече нямах сили да му противореча. Стоях сгушена в обятията му и вече само се стараех да следвам ритъма на неговото тяло. Твърдата му кожа пареше под фината яка на ризата при всеки мой все още плах допир. Докосвах го почти въздушно, а той ръмжеше от удоволствие. Късите му пламенни целувки горяха шията и деколтето ми и заразяваха и мен със своя пожар. Обичах го, исках го, копнеех за него! Той беше най-после мой, само мой в тази стая, тук и сега, в това наше безразсъдно настояще, когато всички бариери и пречки бяха пометени от вихъра на страстния момент.
Той знаеше, че моето „не“ всъщност означава „да“. Усещаше, че може да продължи да ме гали и докосва, че няма да бъде отблъснат. Защото в този миг аз също бях напълно негова и той можеше да прави с мен каквото пожелае.
Но... Пак ли искаше пръв да се отдръпне? Така, както беше прекрачил границата пръв?
- Чакай... Правим малка почивка!
По коридора изтропаха нервни токчета, разнесоха се гласове.
Той се ослуша и сложи пръст на устните си. Трепереща, замаяна, аз се отпуснах на стола срещу бюрото.
Той махна райбера, отвори вратата и стремително се втурна навън. Чух го да пита колежките с плътния си, привидно спокоен глас дали си тръгват вече. Те му отговориха една през друга, сякаш крякаха кокошки. Дошли били да пръскат против хлебарки. Всички бързаха да се възползват от удобния повод да съкратят с половин час работния ден.
Хлебарки! Никога не си бях представяла, че именно хлебарките биха могли да бъдат едновременно афродизиак и морален регулатор в човешките взаимоотношения.
Точно хлебарките ме върнаха към реалността и ми помогнаха да изтрезнея.
- Започваме опасна игра... – Все още неуверено изрекох аз, когато той отново се върна в стаята.
- Защо? – Гласът му прозвуча необичайно нисък и дебнещ.
Не смеех да го погледна и затова старателно разглеждах безупречно лакираните си нокти.
- Да прекратим това, докато още можем...
Всички маски между нас бяха паднали. Вече играехме с открити карти. И бяхме стигнали прекалено далече.
- Настина ли го искаш?
Погледът му светна и се впи в мен, продължително и изпитателно.
- Да.
Паузата беше повече от тягостна.
Значи, това била любовта? Да позволиш на някого да счупи всички възможни бариери, с които старателно си обградила душата си? И после? Можеше ли той да ми отговори със същото? Той беше имал много жени. Аз бях ли за него по-различна от останалите? Или просто бях поредната по-млада любовница?
Не, това не беше любов. По-скоро протест – срещу ежедневната рутина; срещу житейската скука; срещу всепоглъщащия офис-свят от хора-роботи, в който и двамата търсехме мъничко човешка топлина. Който пропиваше всичко наоколо, превръщаше всички в пионки във вечната игра на интриги, власт и подчинение, в която нямаше победители и всеки беше загубил по нещо от себе си.
Не, той не беше влюбен в мен. Да повярвам в обратното, би било глупост. Той не би могъл да иска нещо друго, освен тялото ми, но аз нямаше да стана поредната офис-кучка, заради един моментен фалшив екстаз. Много биха казали: „Защо? Какво ти пука? Всички го правят... Един незабравим спомен. Живеем в 21 век, в свободен от предразсъдъци свят.“
Точно, заради това. Точно, защото „всички така правят“ и живеем в този свят, аз трябваше да се отдръпна, вместо да последвам стереотипно примера на „другите“. Аз бях млада, красива, умна и образована, заслужавах нещо по-добро от това да бъда „втората“, „натрапницата“, „крадлата“. Илюзията, че той ми принадлежи, щеше винаги да си остане само илюзия. Той никога нямаше да бъде наистина и само мой, а аз не бях готова да го споделям с друга. Не можех постоянно да се мятам между полюсите на едно измамно щастие, усещайки как несигурната почва под краката ми може да се разпадне всеки момент. Държах да остана жена с чиста съвест и открити чувства, а не гузна лицемерка и играчка в чужди ръце. Аз бях „Аз“, с главно „А“ и никой нямаше право да очаква от мен да пренебрегна своето себеуважение, пък бил той и най-нежният, най-желаният и най-обичаният мъж сред мъжете. Трябваше да го оставя точно, защото толкова много му се възхищавах, ценях го и го обичах – за да запазя идеалния спомен за него. Това беше моят начин да му покажа колко е важен за мен, с надеждата, че и той ще успее да го разбере и оцени.
- Значи, си тръгваш? – Той не откъсваше погледа си от мен, с подпрени на бюрото лакти и напрегнато сключени пръсти.
Дъждът навън беше престанал. Колко дълго беше валял – минути, половин, може би един час? Нашият откраднат миг интимност беше отлетял заедно с последните капки на чиновническия дъжд, отвян от южния вечерен вятър.
- Да – отговорих аз.
По коридора сега не се чуваха стъпки и гласове. Всички вече се бяха разотишли. Бяхме останали в огромната празна сграда, само двамата, опасно сами.
Отговорих му с поглед и красноречиво мълчание. Трябваше да можем да спрем дотук, за да останем разумни хора; трябваше да спрем дотук, за да можем да продължим да се гледаме свободно в очите.
- Хайде, тогава - бягай! – Прошепна той и отново ме притегли към себе си.
Последната ни прегръдка беше болезнена до лудост. Телата ни говореха по-изразително от всякакви думи.
Изведнъж той хвана реверите на сакото ми и рязко ме отблъсна от себе си.
- Бягай! – Тонът му сега звучеше почти заповедно. По лицето му премина сянка.
Пускаше ме да си отида. Уважаваше моето решение. Защо? Дали така беше по-лесно и за него или наистина му пукаше за моите чувства? Така и никога нямаше да успея да разбера какво точно изпитваше към мен. А може би и той не знаеше.
Казахме си по едно напрегнато „чао“ и аз се отдалечих. Ударите на сърцето ми заглушаваха тропота на забързаните ми стъпки по плочките. Не се обърнах назад. Предполагам, че той ме е изпратил от прага на масивната врата с шарения си поглед и с усмивка на разочарована досада.
Това ли беше краят? За мен – да. И нямаше да страдам. И не съжалявах. Просто го изживях. Надявам се и за него да е така. Успяхме ли – май успяхме – да се разделим като приятели?
|
