Споделена история от Любов и изневяра |
Просто ми се иска да споделя...
преди: 13 години, 2 месеца, прочетена 2316 пъти
Здравейте, на 24 години съм. Нямам на кого да кажа всичко, което ме притеснява, така че реших да си излея душата тук. :)
Винаги съм била от по-затворените момичета, но когато попадна в подходяща компания, нещата си идват на мястото. И тук идва първият проблем - прекалено взискателна съм към заобикалящите ме хора. Реално търся това, което всеки обикновен човек търси, но незнайно защо, не ми се получава. Все ми се струват скучни, глупави, неинтересни и т.н. Това е причината да имам много малко приятели. До такава степен съм свикнала да попадам на неподходящи хора, че вече нямам желание дори да излизам, защото всеки път е едно и също, не очаквам нищо ново да се случи. След всяка вечер навън се разочаровам от живота си.
И все пак веднъж се случи така, че за известно време "намерих смисъл" - срещнах момче, с което много се харесахме. Проблемът при него беше, че е ужасно притеснителен с момичета, и ако не е пийнал, изобщо не ти обръща внимание. Излизах с надеждата, че нещата ще се променят, но след време почна да ми става много обидно да чакам да се напие, за да ми каже нещо. В края на краищата говорих с него, казах му колко го харесвам и т.н., той споделяше същото, но пак продължи по неговия си начин. Няколко дни след това се видяхме в компания, а дори не ми каза "Здравей" и след 20тин минути си тръгна. Вдигнах ръце, избягвам го всячески, но не спирам да мисля за него. Непрекъснато плача, сърцето ми се свива, нямам желание за нищо. Голяма любов, голямо чудо.
Друго, от което ми е много мъчно, е, че загубих най-добрия си приятел, моето второ "аз". Толкова си приличахме, разбирахме се идеално, помагахме си, беше ни ужасно забавно. Винаги съм искала по-голям брат и в негово лице намерих това, което цял живот съм търсила. Един ден от нищото просто ми каза, че иска да имаме сексуална връзка. Аз, естетсвено, казах, че това никога няма да стане, а той от своя страна приключи всякакви контакти с мен. И така е вече около година... и все още редовно мисля за него и ми липсва. Опитах се да му звъня, писах му - нищо. Ще му простя тази глупост, само да сме си както преди.
Много съм отчаяна, самотна и объркана. Има някаква ужасно чувство на обреченост в мен, което мисля, че никога няма да ме напусне. Представям си живота ми отегчителен, без истински приятели и без споделена любов. Колкото за последното, най-много се страхувам, че никога няма да срещна Него. Имах прекрасен приятел няколко години, който оставих, защото просто ми омръзна. Каква глупост! Ужасно ме е яд на себе си, но не мога да се насилвам. Толкова съм непостоянна, в главата ми е пълна каша, никога не знам какво да правя, какво искам от живота изобщо, а съм голям човек, не пубер. Отвратена съм от себе си, слабостта си и прекомерната си чувствителност.
Най-вероятно това звучи много объркано, но благодаря на тези, които са го прочели. (:
|
