Може би съм си го заслужила...
преди: 13 години, 1 месец, прочетена 3438 пъти
От къде да започна - дете на разведени родители, емоционално неуравновесена майка, баща незаинтересован. Детството - сама без приятели. Тийнеджърски години - с наднормено тегло, подтисната, без самочувствие, без приятели. Гаджета - никакви.

Младостта - успешен прием в университет, отлични два семестъра, депресия, срив /никой не ми вярва - това са глезотии, ти просто си мързелива/ Зарязвам следването, отивам да живея на село, надявам се близостта до природата да ме закрепи. Обиди, унижения, натяквания - защо си без работа, защо не учиш, защо не се жениш, защо не раждаш.
Започвам работа, изпадам в глупава история - уволняват ме, тръгват сплетни, клюки.

Вече съм на 23 - нито едно гадже до момента, нито една връзка. Вече съм красива и слаба, сдобила съм се с гастрит и нервен стомах, но съм слаба. Никой не ме забелязва. Почвам за втори път висше - дори не стигам до края на очните - завладява ме страх, лепкав, гаден страх, че отново ще се проваля, ще пак всички ще ми се подиграват. Отказвам се.

Почвам нова работа - само работа, старая се ужасно, ако и този път се проваля... Занемарявам отново вида си, ставам 85 кг., не ми пука. Приличам на лелка, а съм само на 26. Отново никой не ме забелязва. Пращам всичко по дяволите, тъпча се като за последно, работя като луда.

Вече съм на 29 - вече съм невротичката, която никой не понася. Дядо има рак и ще умре, майка ми е безработна и хистеричка. Дядо умря... Вече наистина съм съвсем съвсем сама. Майка ми крещи, че аз съм виновна той да се разболее, защо съм била зарязала университета.

Работя още по-упорито само и само да не мисля за нищо. Времето се изнизва. Изведнъж се появява той - най-прекрасният мъж, който съм виждала. Обаче е по-млад, с висше образование, женен и с деца. Не си позволявам дори да го погледна. Не ми е там мястото. Но той започва да ми подава сигнали - реагирам с пълен игнор и безразличие - така трябва, така е редно.

Влюбена съм в него. Никой не знае за това, не говоря за него, не го поздравявам дори където го срещна. Така е редно! Само, че защо страдам така, защо плача всяка вечер. Влизам в режим "самоусъвършенстване" - диета, отново съм слаба, отново съм красива, сменям гардероба, уча език и стигам до последно ниво, поемам нови отговорности в работата, уважават ме за което, намирам си хоби и го развивам до степен почти обсебеност. Нищо не помага...

Лепкавите пръсти на депресията пълзят по мен, все по-често се прокрадват мисли за самоубийство. На границата съм! Съвсем съма съм, не мога да се справям вече, имам нужда от приятел, от близък, от семейство. И тогава като гръм от ясно небе се появава той - човекът, който познавам от 10 години, с когото бяхме добри познати, почти приятели.

Не го харесвам, доста по-възрастен от мен, без особен интелект, не особено красив, опортоюнист и най-вече женен. Но аз съм вече в такова състояние, че се хващам като удавник за сламка. Може би той ще ми помогне да забравя другия, може би ще ме измъкне от лапита на депресията.

Хвърлям се в тази обречена връзка - първата ми връзка в живота - ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА. Той е мил, той е всичко което ми е липсвало - приятел, близък, подкрепа, нежност. Привързвам се към него, чувствам го така, сякаш сме били заедно цял живот, той е усещането ми за семейство. Постепенно забравям другия, слава богу нали това беше целта на заниманието. Връзката ни не остава скрита, започват сплетни, клюки, хистерясване от страна на близки и роднини.

Той се отдръпва, става студен, аз не разбирам, става нагъл, аз пак не разбирам, сава груб, пак не разбирам, накрая ме зарязва. Викам си ще го преживея - нали започнах тази връзка само с терапевтична цел.

Не мога, вече две години не мога, няма ден, в който да не мисля за него. Буксувам на място, погребвам се, не мога да изляза от това състояние. Животът ми е празен, потъвам всеки изминал ден, животът ме подминава.

Усещам подигравките в погледите на околните, чуствам злорадстването, долавям по някоя откъслечена дума от разговор, който секва щом се появя. Аз съм аутсайдер, аз съм едно нищо. Какъв е смисълът от моя живот? Опитвам се да вляза в релси - сменям колата, сменям гардероба, записвам ново обучение, задочно. Не помага.

Изпълвам се със злоба, изпълвам се със завист, ставам лудата стара мома, която мрази всички. Животът мина, животът просто ме подмина. Аз не съм конкурентна на пазара на живота.

Мисля си, че знам какво искам - искам него обратно - сякаш Бог е чул молитвите ми - след толкова време на пълен игнор той прави опит да се сдобрим - отвръщам глава с презрение, защото съм горда, защото няма да позволя да ме унижи втори път. Може би никога не съм го обичала, може просто съм жертва на собственото си его. Може би си заслужавам съдбата.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 13 години, 1 месец hash: 42fb36e86e

гласове: 1 2 3 4 5   (305911 гласа)

1.   Не, не си заслужаваш съдбата, няма просто съдба... Виж, ти имаш проблем, които е за специалист - психиятър! Трябва ти лечение, сериозно лечение дори в клиника. Не е срамно. ти си с болна душа, а и с болно тяло. И не е срамно да потърсиш лекарска помощ. И хората около теб те разболяват - освободи се от тях, в частност от майка си. Знам, че ти е трудно да я зарежеш, но ако не го сториш скоро ще си в моргата. Отиди на психиятър, не на психолог - на истински лекар, които да може и съответните медикаменти да ти изпише... Колкото до мъжете - търси сред 45+. Сред мъжете на твоята възраст не можеш да намериш неженен вече, до 40 всичките са раздадени.... А с по-млад не вярвам да искаш да бъдеш. След 40 г. има много разведени и вече свободни мъже, които ще искат да бъдат с млада жена като теб, па макар и лееееко нестабилна. Трябва ти сигурност, материална сигурност също. Знам, че много ще ме критизират, но при теб КОНКРЕТНО в твоя случай е по-добре да си намериш доста по-възрастен господин или някои чужденец, които да те изтегли от средата ти. Трябва ти пълно спокойствие, може би възможност да се отдадеш на деца и семейство, да не работиш повече толкова много поне за няколко години, без да имаш грижа за прехраната. Казвам ти, не си виновна за нищо - просто си със слаба психика, болна си и нямаш стабилно семейство, роднини, които да са те обичали някога истински заради теб самата - и в провала ти дори. Намери си поне 20 г. по-възрастен от теб СВОБОДЕН мъж А междувременно си намери психиятър и си взимай медикаментите, не забравяй да кажеш за проблемите със стомаха и храната!!! Горе главата, вярвам в теб, ще успееш! Бъди хитра в живота!

 

...

преди: 13 години, 1 месец hash: 76247ff3a4

гласове: 1 2 3 4 5   (252444 гласа)

2.   Примести се в някой по голяч град бе момиче не оставяй живота да изтича между пръстите ти от строх да не сгрешиш МОЛЯТЕ ОПИТАЙ ОТ НОВО НЕ СЕ ОТКАЗВАЙ МОЛЯТЕ! ако искаш остави имейл или скайп за връзка аз моа да ти бъда приятелка макар и онлайн!

 

...

преди: 13 години, 1 месец hash: e52e046a65

гласове: 1 2 3 4 5   (142012 гласа)

4.   Майка ти е виновна. Някой жени са такива усойници, че пръскайки отрова за скапаните си животи обвиняват децата си за всичко. За браковете си, за себе си, за родителите си. В твоя случай ти е наранила психиката в най-крехка възраст, сигурно се е подигравала и на килограмите ти когато си била пълна. Това действа страшно зле на един млад човек, затова си се провалила в университета, което пък е причината за нова порция злъч и отрова от родителското тяло вместо подкрепа. Лично аз смятам майка ти за напълно луда и спри контактите си с такова чудовище. Не знам какво друго да те посъвествам, не знам дали някой мъж-боклук няма да се пробва да се възползва от теб, но си мисля, че твоите цели трябва да са -откъсване от майката звяр, смяна на средата, намиране на свестен мъж и създаване на семейство. Мисля си и, че посещение при психиатър не е лоша идея. Може да не си болна, но най-вероятно си в тежка депресия и може да полудееш наистина, твоята душа и психика е мачкана жестоко и ти трябва много силен характер, за да се справиш сама или много приятели, които да помагат(семейство)... смятам, че и двете не са ти налични, затова иди, иди, защото става зле, вече и за самоубийства говориш. Това е зов за помощ(говоренето за самоубийство), затова ти казвам къде е тя, но по дяволите-спри да говориш с лудата си долна майка! Тя те е съсипала!!!

 

...

горе^

преди: 13 години, 1 месец hash: 2beef1ba3b

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

5.   абсолютно подкрепям номер 2, промени коренно живота си, премести се далеч където никой не те познава, започни на чисто, не ти трябва психиатър, нито лечение, а промяна. и не си стара мома, докато не станеш на 50 и нямаш семейство не се жалвай че си стара мома. И не искаш него, просто няма кого друг да искаш

 

...

преди: 13 години, 1 месец hash: c8640418ff

гласове: 1 2 3 4 5   (0 гласа)

6.   Здравей! Много е важно да се преместиш далеч от всички роднини. Това не е толкова лесно в България, заради високите наеми и ниските заплати, но не е невъзможно. Мисля, че заминаване в чужбина, далеч от всичко познато ще ти се отрази чудесно. Друг е въпросът ти дали усещаш в себе си сили да се справиш сама. Идеята за посещение на психиатър не е лоша, но по-скоро може да е психолог. Медикаментите само потискат симптомите и не решават нищо. Опитай се да мислиш позитивно и да си кажеш, че самота е изпитвал всеки от нас, това е нормално човешко чувство. Не оставай в самотата. Семейството ти е посъсипало психиката ти, но не е необратимо. Хранителното разтройство е начинът ти да преживееш близостта, която не си получила. Ти искаш онзи човек, защото чрез него си изпитала загриженост, някакво разбиране, сближаване, доближаване. Той е просто символ на всички тези неща. И в очите ти е по-добър, отколкото самият е. Но това е естествена реакция - да го искаш. Опитай да намериш сили в себе си, ако не - потърси професионална помощ, а също и хора с твоите проблеми, които са започнали да се измъкват. Това е дълъг процес, не очаквай моментални резултати. Но направи нещо, не се оставяй на отчаянието. Успех! Soul

 

...