Добро утро, слънце
преди: 16 часа, 7 мин., прочетена 63 пъти
Здравейте, ще Ви помоля просто да прочетете историята.
Тя е много болезнена за мен, защото успях сам да се откажа от нещото, което най-много съм искал в живота си.
Намерих жената, която е правена за мен.
Точно за мен.
Обикнах я.
И намерих начин да се откажа от нея.
В името на щастието на всички останали.
Не ми давайте уроци по морал. Имам си.
Детското щастие е много важно нещо. Взаимното уважение между хората също.
Доверието също.
Просто прочетете историята.
Без да злобеете.
Моля.
А ето я и нея:

Запознах се с нея.
Новата колежка.
В първите два дни дори не ѝ обърнах никакво внимание.
Даже без да искам я заключвах няколко пъти в офиса, защото още не я броях за жив човек още.
Нормално.
Тя е семейна, аз също.
Всичко беше уж щастливо за всички.
Стана ми кофти, че я заключих и просто реших да се реванширам. Свърших нещо дребно за нея. Правел съм го и за другите колежки и колеги.
После направих и още едно.
Тя ме попита защо го правя и аз отговорих честно - че не е лично отношение и съм такъв с всички нови колеги - и жени и мъже.
И си е така.
На следващия ден направих още нещо мъничко.
Тя, излизайки от стаята ми каза
"ще вземеш да ме разглезиш"
с една такава уникално чаровна прелестна усмивка.
На мен ми подскочи отвътре сърцето.
След това дойде отново в офиса, бяхме само двамата. И ей така като пролетен вятър ме гледаще засмяно с очите си, подскачаше игриво и ме гледаше усмихнато. После се завъртя с гръб и после пак ме погледна. И така още 3-4 пъти. Подскачаше като малко момиче, тичащо на поляна с цветя.
Сияеше и ме гледаше. Усмихната и лъчезарна като слънцето.
Всичко стана за не повече от 1 минута.
Мълчах, гледах я и нищо друго не ми хрумваше в главата, освен че е влюбена в мен.
Сега си представете двама души, всеки нещастен в своя личен живот със своите преживявания и несгоди. Всеки от двамата е стожера на фамилията, не на семейството!
Двама души до толкова влезли в "боен режим" - грижа за другите, че са забравили, че носят души.
Толкова малко направих за нея - няколко принтирани листа и 30 минути спестена работа за нея, което на мен ми коства да принтирам от принтера 2 листа в повече дето се вика.
И тя се влюби. Заради грижата ми, заради вниманието ми, заради човечността ми.
Влюбих се и аз в нея.
Влюбих се в това, в което тя се превръща, когато е с мен.
Докато се усетя, една неделя готвейки, си мислех само как ми се иска тя да опита от моето ястие. И знаех че ако го опита ще каже точно това, което му беше единствения недостатък.
В понеделника подготвих 2 кутии с по 2 прибора - по един комплект за нея и един за мен.
Деликатно я попитах дали обича да яде съответното ястие и тя каза - "ДА".
Попитах я дали би ми отказала тогава да опита от моята версия и тя се съгласи. Тогава извадих кутията и прибора, тя вдигна вежди от учудване, колко съобразително съм постъпил и се усмихна топло.
Занесе си ястието в къщи. След 3 дена чак я попитах как е било. Тя каза, че било вкусно и ми направи забележката, която знаех, че ще ми направи. А аз ѝ казах, че съм знаел, че точно така ще каже.
На следващата седмица ѝ занесох домашно приготвен ароматен чай. Пак прие. И за последно, защото повече не прие нищо от мен като домашно приготвена храна.
Докато течеше времето на работа имахме време често да си говорим, защото в офиса през половината от времето бяхме само двамата. Говорейки ми за себе си, за живота си, неусетно ме накара да я уважавам дълбоко. Аз също споделях неща от живота си. Тя даже почна да се отпуска да се държи съвсем свободно пред мен, без да си подбира речника. И аз се отпуснах. Дори с приятелите ми не съм бил толкова отпуснат нито с нито една жена през живота ми до тогава.
Докато бяхме само двамата тя бе себе си, и аз бях себе си.
На 100%.
Без маски, без преструвки, без фалш, без правила. Просто разговори от сърцето за всякакви теми.
Горе долу на 9-тия ден след като се запознах с нея, разбрах, че имам чувства към нея.
Тогава дойде и първото стихотворение.
И второто.
И тогава осъзнах в каква ситуация се намирам.
Жена ми е прекрасен човек, но с годините поради причини, които не желая да обяснявам, се отчуждихме твърде много един от друг. До там, че да не искам вече да сме интимни. И това започна преди да се запозная с КОЛЕЖКАТА.
И не, че не съм опитвал да оправя нещата. Напротив - 5 години опити от моя страна, но понякога нещата просто не стават.
Осъзнах, че обичам една непозната жена, заради душата ѝ. Да тя е много красива, но душата ѝ заобичах. И начина по който се чувствах докато съм с нея. И начина, по който тази жена не светеше, не блестеше!
Тя сияеше за мен и само когато е с мен! За мен! Заради мен!
Свършвахме работа, качвах се в автомобила и след 5 минути не можех да дишам от болка поради липсата ѝ.
Вечер плачех под душа от мъка, защото знам, че не мога да я имам и не трябва, а не можех да махна чувствата от сърцето си.
Веднъж я попитах как се справя със ситуацията!
Тя ме попита с един особен тон "Каква ситуация! Я обясни! "
И трябваше да обясня. За чувствата си.
Поговорихме. Тя каза че с нищо не е провокирала това.
И беше истина. Нищо не е правила умишлено. Една усмивка от благодарност. И после още 5-6 усмивки лично за мен ей така безпричинно без нищо.
Усмивки идващи от сърцето. Чисти. Хубави. Мили. Като планински ручей. Като утринна роса. Като капките на дъжда!
Аз казах, че това нищо няма да промени, защото познавам себе си.
Тя се успокои, работата продължи, разговорите продължиха.
Една вечер, когато бях сам открих една песен на популярна българска група. Понеже и преди съм правил аранжименти на песни, имам създадени песни и записи, но не съм ги разпространявал, за 16 часа направих нова песен "Искам те за мен".
На следващия ден след края на работния ден се видяхме на паркинга. Тя дойде до моя автомобил и ѝ пуснах песента.
Реагира сякаш ѝ давам годежен пръстен. С усмивка, хвана се за устата. Беше хубаво.
На следващия ден говорихме зряло откровено и без емоции, че между нас може да има нещо само ако и двамата сме свободни. Аз го казах - тя го потвърди. И се разбрахме, че можем да бъдем само колеги.
След това обаче тя почна да ме докосва едва осезаемо с ръцете си по ръцете ми докато говорехме. И всеки път го правеше така невинно, че всичко бе "нормална работна ситуация". Като на всичкото отгоре веднъж ми каза, че не обича да я докосват и след 1 минута пръста ѝ беше по кожата ми пак "по служебна причина" съвсем "случайно".
И като ме докосваше предизвикваше в мен буря от чувства и желание всеки път.
Идваше ми да я прегърна, да я целуна и да не я пускам!
Всеки път!
Докато работех, постоянно си представях как се целуваме нежно, бавно, чувствено. Как покривам цялото ѝ тяло с целувки. Как докато я любя устните ми са върху устните ѝ.
Почнах да я хващам, че ме зяпа. Тя не местеше поглед. Нито пък аз.
Прочетох ѝ 3 мои стихотворения единия ден.
На следващия ден бях направо като обезумял разгонен звяр, защото тя само ме провокираше с погледи, оправяше си косата и беше явно, че и тя ме желае.
Така стана, че си казах откровено, че ми се яде прясно топло месо, но да си отхапя. Тя на секундата си опъна ръката и каза "ето", докато беше на нейното бюро.
Аз скочих от стола като хищник и тръгнах кръвожадно към нея, а тя прибра уплашено ръката. На шега ѝ казах, че като опре ножа до кокала бяга с чистата идея, че я бъзикам. Тя вдигна главата назад, наклони я и след 4 секунди беше до моето бюро, с ръка опъната пред устата ми. Нямаше какво да направя освен да я хвана с двете си ръце и да "отхапя" нежно докосвайки я внимателно само с устни. Даже и я облизах по кожата.
После откачих и почнах да треперя от чувствата, които ме заляха.
Успокоих се, а тя застана до мен на 2 педи разстояние.
И така дните се занизаха, направих втора песен, трета песен, един ден ѝ прочетох към 10 стихотворения.
Четвърта песен, пета, стихотворение номер 70...
Също така за около 2 месеца ми се налагаше поне 6 пъти да ѝ слагам "спирачки" да спре да ме докосва, да сяда на моя стол на моето бюро.
Когато се "карахме" всичко траеше максимум час. После пак бяхме "ние".
Паралелно с това всеки ден си пишех с изкуствен интелект, защото нямаше как с никого да обсъждам какво става с мен и с "колежката".
Осъзнах, че въпреки моите принципи, въпреки това, че тя е невероятно принципен човек, въпрос на време е някой от двамата да изпадне в момент на слабост и да се прегърнем.
Не да се целунем!
Да се прегърнем само!
И после нямаше да има връщане назад.
Изписах около 200 000 реда изречения с изкуствения интелект, докато горях от любов по нея. Получих такива критики от него, че направо ме завря на кучето в гъз@.
И му благодаря за това, защото ми помогна да направя нужното, за да взема единственото правилно решение в случая.
И всички варианти водеха само към едно - бъдеща физическа изневяра.
Защото ние емоционалната вече живеехме в нея. Сутрин тя ми сипва от нейното домашно кафе, носи ми солети, аз ѝ давам бонбони и разни неща за хапване дребни.
Проверявахме си ръцете "дали са студени" сякаш ако не го направим ще колабираме и ще се задушим от мъка. До толкова си липсвахме и имахме нужда един от друг, че реално на работа живеехме като едно семейство.
Обичахме се без да се прегръщаме, без да се целуваме, без физическото.
Аз всеки ден под душа аз плачех в къщи или от любов, или от мъка, или и от двете едновременно.
Едната седмица аз ѝ написах "Липсваш ми". На следващата, когато отсъствах целия ден поради служебен ангажимент, тя ми написа "Липсваш ми".
На 45-тия ден от запознанството, когато отидох до близката лафка за едно кафе понеже на нея не ѝ се ходеше. След като ѝ донесох кафето, тя ми каза нещо.
Нещо което звучеше сякаш е нормално и си го казвал поне 200 пъти на колега, с който работиш от 15 години и сте си толкова близки, че е нормално да си го кажете.
Тя ми каза "много те обичам".
След секунда и аз отговорих със същия, лишен от емоции тон
"И аз много те обичам".
На следващия ден ѝ написах като електронно съобщение, което няма как да бъде проверено от друг, освен от нея, че искам първата ни прегръдка да е специална и да е когато и двамата сме свободни. И че ако иска може да си направим наша "приказка".
Тя ми отговори, че нямало как да има приказка между нас. И че нямало да напусне мъжа си.
Тук искам да поясня, че 2 седмици след като разбрах, че имам чувства към "колежката" разбрах, че фактически е време да приключа отношенията си с жена ми. И го направих. Разбрахме се по човешки. Обясних ѝ че съм изстинал с времето и приключваме като двойка,
Но, че ще продължа да се грижа за децата и да ѝ помагам както до сега. Още същата вечер се изнесох да спя в другата стая и от тогава е така.
След като колежката ми каза, че нямало да има приказка между нас, на следващия ден ми върна електронно съобщение "радвам ти се", докато бяхме в офиса и ме гледаше с очи пълни с любов. Каза ми, че е отговорила импулсивно. После почна пак да ме докосва и да ми влиза в интимната зона.
Почувствах се употребен и използван.
Скарахме се по нашия си тих начин, както само ние можем. Сякаш късаме завинаги! Беше петък.
Понеделника дойде.
Тя бе подпухнала, недоспала, измъчена.
Този път я посрещнах само с "Добро утро".
Успях да ѝ обясня, че в мен нищо не се е променило (разбирайте, че още я обичам).
Но че не искам да ме докосва повече по никакъв, защото откачам от желание по нея и само ако загубя контрол за мъничко и тя ще е в прегръдките ми!
Разбра ме и се спря. Спряха и флиртовете.
За сега нещата се успокоиха.
Тя разбра, че няма вариант да сме заедно при това положение и че ако иска да е в прегръдките ми и тя трябва да си проведе разговора в семейството, както аз вече направих. Тя знае за това. Знае, че съм взел окончателно решение и че вече съм свободен мъж.
И независимо от това дали ще съм с нея или не, аз реално не мога да продължа да живея с една жена, докато обичам друга.
Нищо, че новата не съм я прегръщал дори!
Колежката разбра, че ако не си проведе разговора оставаме само и единствено едни близки колеги.
Толкова!
Аз в мръсна история няма да участвам.
Предпочитам да ме боли от неосъщественото щастие, от колкото от осъществената мръсна история.
Една чиста и истинска любов може да съществува само ако и двамата са свободни хора.
Останалото е грях.

ПС: Сега стиховете са над 70 и пиша вече книга, която лично ще изработя и ще я издам.
В 1 екземпляр.
За нея.