Споделена история от Любов и изневяра |
Спомен
преди: 1 ден, 2 часа, прочетена 213 пъти
По някога на човек му се случват случайни и неочаквани случки. Бих споделил една, която е по-скоро шегаджийска и нещо като опит да не нагазиш в дълбокото. Винаги търсят някакъв скрит контекст, нещо недоизказано — аз си казвам каквото мисля. Преди много години, по време на "соца", когато бях млад, една вечер, някъде в началото на годината, звъни домашният телефон – може би по същото годишно време като сега. Тогава мобилни телефони, интернет — забрави; даже не всички семейства имаха телефони. Тогава звъни телефонът, майка го вдига — не знам какво са ѝ казали от другата страна, но тя ми казва, че някакво момиче ме търси. Помислих, че е някоя колежка от курса — все пак наближава изпитната сесия. Обаждам се, но много мразя разговорът да започва с въпроса „Познай кой ти се обажда“, ама какво да правя. Гласът много ми прилича на една колежка, но нещо не е така. Започва някакъв разтеглив разговор, леко хихикане от другата страна. ече разбрах, че не е моята колежка и че някакви момиченца си правят шегичка – защо пък не. Малко кокетничене, никога не е навредило – нещо като разтоварване.
Няма какво да крия, даже се гордея — казах, че следвам тогавашното ВМЕИ „Ленин“ (сега ТУ), във факултет „Радиоелектроника“. И се започнаха едни въпроси, какво чета като литература, какво слушам — тогава нямаше чалга и чалгоподобно, слушаха се основно различни видове рок. Не съм по „метъла“ — слушам поп, прогресив рок, етно рок, бавни блусове и т. н.
Така това момиче започна да ми звъни почти всеки ден, докато един ден ми поиска нещо от Агата Кристи — ако не греша, „Десет малки негърчета“ (о, Боже — колко анти-неолиберално, политически некоректно — ужас). Та тогава се видяхме за пръв път. Беше ученичка в 32-ро училище, онова на „Възраждане“. Така се запознахме — ученичка в десети клас (ако не греша). Не знам как е попаднала на мен — дали случайно, или едно познато момиче, което учеше в това училище, ѝ е дало телефона ми.
Така започнахме да се виждаме от време на време, но нищо сериозно — не я възприемах като зряло момиче, а като любопитно дете. Може да съм споделял, но един ден се звъни на вратата — отварям и тя: с черната брилянтинова престилка, бялата якичка, чантата. Аз нещо си уча, ама гостенка — правя какао, бонбони, някакви купешки сладки, които бяха истински, а не с „палма“. Дали тогава се и целунахме, но нещо ми се губи.
Започна сравнително често да прескача след училище; даже ѝ решавах задачи по алгебра и тригонометрия, опитвах се да ѝ помагам. Обяснявах ѝ по физика за равноускорително, равнозакъснително движение, съответните формули, за кинетичната и потенциалната енергия, за светлина, за фотоните и ред други интересуващи я по физика неща. Държа да подчертая, че бях едва ли не като частен учител; обяснявах елементарни реакции по химия, разяснявах по история, по физическа и политико-икономическа география на света. Общо взето каквото учат в училище, но не по езиците — там не ме бива.
Дори веднъж дойде, когато тамън отивах на тренировка в онази малка заличка на стария комплекс „Академик“ при стария стадион със същото име и старите студентски общежития на четвърти километър – сега са различни факултети, точно срещу завод „Електроника“, но малко по към хотел „Плиска“. Тренирах джудо още от девети клас и бойно самбо в парашутно-десантния батальон. Тя гледа отстрани, а след това с трамвая я изпращах почти до тях.
Тогава трамваите №№4 и 10 минаваха по „Шипченски проход“, ул. „Иван Асен II“, в северното локално платно на бил. "Руски", пред Турската посолство и сладкарница „Пролет“. Имаха спирка точно пред входа на университета, където сега е изходът от метрото, по сегашния бул. „Левски“, покрай паметника на Левски, пред Музикалния театър надолу към „Дондуков“, по сегашния трасето към халите.
Живееше някъде на „Стамболийски“ и затова й беше удобно. Някакво странно приятелство – аз бях студент втори курс, отбил двугодишната военна служба и едно момиченце на 17 години. Никога не прекрачих границата, въпреки че имах вътрешно чувство, че тя го желае. На някои може да им се вижда странно, че само сме се целували.
Един ден започна спор за някакво музикално парче — на кой състав е. Тя предложи „американски бас“ и този, който загуби, изпълнява три желания на другия. Както казах — няма интернет, но едно момче от свартала си падаше по състави, имаше "винил", хубав „Телефункен“ или „Грундинг“. Та отиваме при него, показва плочата, пуска парчето — аз печеля баса и тя има да изпълнява три мои желания. Аз ѝ казах, че е едно желание, но трябва да се изпълни три пъти. Тя се съгласи и тогава аз си поисках три шоколада „Голяма крава“. Направо я зашеметих.
Не знам колко продължи това странно приятелство, може би към година, дори искаше да я заведа на лекции, но това няма как да стане — не исках да стана за посмешище. Понякога с носталгия си спомням за нея — млади години.
|
