Спомен
преди: 1 месец, 19 дни, прочетена 513 пъти
По някога на човек му се случват случайни и неочаквани случки. Бих споделил една, която е по-скоро шегаджийска и нещо като опит да не нагазиш в дълбокото. Винаги търсят някакъв скрит контекст, нещо недоизказано — аз си казвам каквото мисля. Преди много години, по време на "соца", когато бях млад, една вечер, някъде в началото на годината, звъни домашният телефон – може би по същото годишно време като сега. Тогава мобилни телефони, интернет — забрави; даже не всички семейства имаха телефони. Тогава звъни телефонът, майка го вдига — не знам какво са ѝ казали от другата страна, но тя ми казва, че някакво момиче ме търси. Помислих, че е някоя колежка от курса — все пак наближава изпитната сесия. Обаждам се, но много мразя разговорът да започва с въпроса „Познай кой ти се обажда“, ама какво да правя. Гласът много ми прилича на една колежка, но нещо не е така. Започва някакъв разтеглив разговор, леко хихикане от другата страна. ече разбрах, че не е моята колежка и че някакви момиченца си правят шегичка – защо пък не. Малко кокетничене, никога не е навредило – нещо като разтоварване.
Няма какво да крия, даже се гордея — казах, че следвам тогавашното ВМЕИ „Ленин“ (сега ТУ), във факултет „Радиоелектроника“. И се започнаха едни въпроси, какво чета като литература, какво слушам — тогава нямаше чалга и чалгоподобно, слушаха се основно различни видове рок. Не съм по „метъла“ — слушам поп, прогресив рок, етно рок, бавни блусове и т. н.
Така това момиче започна да ми звъни почти всеки ден, докато един ден ми поиска нещо от Агата Кристи — ако не греша, „Десет малки негърчета“ (о, Боже — колко анти-неолиберално, политически некоректно — ужас). Та тогава се видяхме за пръв път. Беше ученичка в 32-ро училище, онова на „Възраждане“. Така се запознахме — ученичка в десети клас (ако не греша). Не знам как е попаднала на мен — дали случайно, или едно познато момиче, което учеше в това училище, ѝ е дало телефона ми.
Така започнахме да се виждаме от време на време, но нищо сериозно — не я възприемах като зряло момиче, а като любопитно дете. Може да съм споделял, но един ден се звъни на вратата — отварям и тя: с черната брилянтинова престилка, бялата якичка, чантата. Аз нещо си уча, ама гостенка — правя какао, бонбони, някакви купешки сладки, които бяха истински, а не с „палма“. Дали тогава се и целунахме, но нещо ми се губи.
Започна сравнително често да прескача след училище; даже ѝ решавах задачи по алгебра и тригонометрия, опитвах се да ѝ помагам. Обяснявах ѝ по физика за равноускорително, равнозакъснително движение, съответните формули, за кинетичната и потенциалната енергия, за светлина, за фотоните и ред други интересуващи я по физика неща. Държа да подчертая, че бях едва ли не като частен учител; обяснявах елементарни реакции по химия, разяснявах по история, по физическа и политико-икономическа география на света. Общо взето каквото учат в училище, но не по езиците — там не ме бива.
Дори веднъж дойде, когато тамън отивах на тренировка в онази малка заличка на стария комплекс „Академик“ при стария стадион със същото име и старите студентски общежития на четвърти километър – сега са различни факултети, точно срещу завод „Електроника“, но малко по към хотел „Плиска“. Тренирах джудо още от девети клас и бойно самбо в парашутно-десантния батальон. Тя гледа отстрани, а след това с трамвая я изпращах почти до тях.
Тогава трамваите №№4 и 10 минаваха по „Шипченски проход“, ул. „Иван Асен II“, в северното локално платно на бил. "Руски", пред Турската посолство и сладкарница „Пролет“. Имаха спирка точно пред входа на университета, където сега е изходът от метрото, по сегашния бул. „Левски“, покрай паметника на Левски, пред Музикалния театър надолу към „Дондуков“, по сегашния трасето към халите.
Живееше някъде на „Стамболийски“ и затова й беше удобно. Някакво странно приятелство – аз бях студент втори курс, отбил двугодишната военна служба и едно момиченце на 17 години. Никога не прекрачих границата, въпреки че имах вътрешно чувство, че тя го желае. На някои може да им се вижда странно, че само сме се целували.
Един ден започна спор за някакво музикално парче — на кой състав е. Тя предложи „американски бас“ и този, който загуби, изпълнява три желания на другия. Както казах — няма интернет, но едно момче от свартала си падаше по състави, имаше "винил", хубав „Телефункен“ или „Грундинг“. Та отиваме при него, показва плочата, пуска парчето — аз печеля баса и тя има да изпълнява три мои желания. Аз ѝ казах, че е едно желание, но трябва да се изпълни три пъти. Тя се съгласи и тогава аз си поисках три шоколада „Голяма крава“. Направо я зашеметих.
Не знам колко продължи това странно приятелство, може би към година, дори искаше да я заведа на лекции, но това няма как да стане — не исках да стана за посмешище. Понякога с носталгия си спомням за нея — млади години.

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 1 месец, 19 дни hash: 91c6edaa5c

гласове: 1 2 3 4 5   (6 гласа)

1.   Ха ха ха, Десантчик, нещо явно скучаеш напоследък, че почна и теми да пускаш))) Но стилът ти е толкова разпознаваем, че поне се подписвай под темите си, за да не се чудят тези, които влизат отскоро тук. И започни да разделяш темите(и коментарите си) на абзаци, защото трудно се четат така! Трябва да си намериш някакво добро и смислено занимание, ще се чувстваш по-добре - приятелски съвет от мен. По темата: Историята започна обнадеждаващо, но краят не е в синхрон, а и няма поука от цялото това нещо! Освен това, в случая не се разбира причината за твоето отношение към тази интересна девойка, защо си се държал така? И накрая не се разбира: защо ни го разказа това на нас?

 

...

преди: 1 месец, 19 дни hash: 60d5efed62

гласове: 1 2 3 4 5   (2 гласа)

2.   Е, всички имаме подобни преживявания от младежките години. Даже повечето са такива. Питам се, дали щеше да изпълниш нейните три желания, ако беше загубил баса.

 

...

преди: 1 месец, 18 дни hash: a8945ba726

гласове: 1 2 3 4 5   (4 гласа)

3.   До уважаемия №1, Не предполагах, че съм разпознаваем. Не претендирам да мога да пиша. Казвал съм го много пъти на другарката Иванова, моята учителка по български език, която ме остави на матура. На писмен изкарах стандартна четворка, а на устен — отличен, и поредната констатация защо не пиша, както говоря. Моят откровен отговор беше прост: защото не мога. Елитна гимназия, аз смотаняк. Срам ме беше, че съм толкова грозен, та се криех на последния чин. Говорех с малко момичета. Когато едно от тях го възприемах като по-близко — и тя със свои демони — бяхме заедно на абитуриентския бал. Бях отличник, но не пълен в елитната столична гимназия. Така минаваше сивият живот — джудо, учене, четене, правене на записи със съседското момиче, дъщеря на генерал от службите, ходене с нея на кино, понякога на Витоша. Тя тренираше нещо като самоотбрана във вътрешна школа на МВР, но по-късно. Водеше понякога като кавалер на рождени дни на класа. Пишеше по някое писмо в казармата, сърдеше се, че на рожден ден не съм ѝ обръщал внимание, а съм се заплесвал по някаква Силва — рожденичка. Според нея бях наивен, оборотна и т. н. След това казарма — социалистическа, десантен батальон, ПКВ. Не претендирам за лаврите на Балзак, Достоевски, Стайнбек или Толстой. Просто си пиша — мога да си го позволя като време. Понякога трябва да изслушам саркастичните коментари на волевата ми, високоорганизирана съпруга-работохоличка, технически директор. И двамата, по-точно тримата с дъщеря ни, сме от Факултет радиоелектроника. Ама какво Ви пречи, че пиша — това не разбирам. Не използвам цинизми, но бъдете сигурен, че мога. Пътувал съм по служба тук-там, бил съм на симпозиуми. Времето е гадно, мокро, мръсно, хлъзгаво, лигаво — като еврогейски неолибералист. Не е зима от зимите на моето детство, когато в бившия ж. к. „Ленин“ (сега „Яворов“) се строяха снежни крепости и снегът беше до над колена. Чист, поради малкото коли, и с някаква тишина като в снежна гора. Е, вечерта като се прибирам, може и да има шамари — част от възпитателния процес. Та ще ме извините, че не съм писател и не структурирам по канон това, което коментирам. Ако не Ви харесва или Ви дразни, просто го прескочете, няма нищо да загубите. Fallschirmspringer

 

...

горе^

преди: 1 месец, 18 дни hash: 60a7264708

гласове: 1 2 3 4 5   (4 гласа)

4.   Не разбирам защо се заяждате с falshirmspringer, може би просто защото не е от вашето поколение и го обиждате. Човекът е много интелигентен и разказва забавни спомени, на който не му е интересно да не чете. А тук често хората търсят отговори, мнения и съвети, не пишат за да си извлечеш поука! Научи се да се отнасяш с уважение към хората, иначе можеш да се възползваш сам от твоя съвет- да си намериш по-полезно занимание, вместо да четеш Spodele. net!

 

...

преди: 1 месец, 18 дни hash: e462111c93

гласове: 1 2 3 4 5   (4 гласа)

5.   Ти не си мъж, щом пишеш тези грозни романи. Авторке, скрий се, защото номерата ти не действат.

 

...