Писна ми
преди: 6 часа, 48 мин., прочетена 147 пъти
На моменти ми писва това, което се случва... Имам чувството, че хора, които почти не ме познават ми се възхищават повече от приятеля ми. Когато се видим всичко е супер, а и правим невероятен секс. И това ме кара да прощавам пасивното му поведение. Чувствам си се обичана, чист човек е. Това е бил единственият ми партньор в леглото, както и аз на него. Наистина го обичам, но... Всяка година януари, февруари и март започваме да се виждаме изключително рядко, като тази година не сме се видяли вече трета седмица и естествено ми става обидно, но колкото и пъти да го зарежа се връщам при него, просто защото знам, че съм му единствена, не мога да изгубя комуникация с него, тревожа се за него...
През тези месеци или искам да се самоубия, или се дразня или се чувствам сякаш живея във филм... Това поведение нормално ли е? !
Разбирам, че е студено и не е много за излизане, а и когато излезем се награбваме и се изкушаваме да го направим на неподходящо място... Недопустимо е, затова и аз предпочитам да се виждаме на закрито. Но все пак ми става обидно, че изведнъж януари-март забравя за мен... Много от вас ще кажат нямаш приятел, не знаеш какво е да имаш подкрепящ мъж до себе си... кажете си мненията.
Нормално ли е така да се чувствам? Нормално ли е да не каниш някого, когото харесваш...
(За съжаление темата не е пързалка)