Когато спря да боли
преди: 10 часа, 33 мин., прочетена 74 пъти
Всеки носи в себе си една любов, заровена дълбоко във времето.
Онази, за която вярвахме, че няма да угасне — дори след нас.
Любов, която ни разболя.
И бяхме сигурни, че лек няма.
Казваха ни, че времето лекува.
Повтаряха го до безкрай.
А ние отказвахме да вярваме — защото болеше твърде много.
Болеше до степен, в която не можехме да го скрием.
До степен, в която вече не ни интересуваше кой ни вижда — паднали, сломени, без сили да се изправим.
Крещяхме.
Понякога с глас.
Понякога без.
И въпреки това — продължавахме напред.
Не защото искахме, а защото нямахме избор.
И тихо, почти на инат, си повтаряхме:
„Времето лекува. “
То така или иначе минаваше.
И може би… наистина ме излекува.
Спрях да отричам, че те няма.
Сутрин се обръщах надясно —
и липсата ти вече не ме разкъсваше.
Гневът избледня.
Към теб.
Към мен.
Към всичко, което ни доведе до края.
Спрях да обвинявам.
Спрях да мразя.
Очите ми вече не се пълнеха със сълзи от спомени.
Минавах покрай нашите места —
и не усещах нищо.
Те вече не бяха наши.
Бяха просто пейки в парка.
Слушах нашите песни —
и не плачех.
Те вече не бяха наши.
Бяха просто… песни.
Времето ме излекува.
Раната спря да кърви.
Душата ми се научи да мълчи.
Понякога
все още сънувам очите ти —
зелени, светещи.
И това е всичко, което остана.