Споделена история от Любов и изневяра |
Една история за любов, като която има много други
преди: 12 години, 10 месеца, прочетена 2308 пъти
Днес слушах статистика по радиото, според която само една на всеки 10 жени успява да реализира нуждата си от споделяне, а реално всички ние я имаме и затова сме тук...
Гледали ли сте филма „Мостовете на Мадисън“? Е, изживях нещо подобно...
Започна невинно. Поглед. Усмивка. Непринуден разговор. Разменени шеги. Среща „на кафе“. Пълно отдаване... Изживени красиви мигове без мисли за време, без разговори за проблеми, без предразсъдъци. Само аз и Той, двамата, отдадени на насладата, на мига, на страстта, жадно разменящи погледи. Миг, който сякаш е останал някъде във вечността, безкраен миг. И все пак миг... И за двамата това беше само игра, бягство от реалността в търсене на онова, което и на двамата ни липсва в ежедневието. Красиво, по детски наивно, ненараняващо никого. Без неизпълними обещания, без уговорки за „утре“, без неудобни въпроси...
„Мигът“ отмина някак неусетно и за двамата. Върнах се във въртележката, от която от години никой не ме беше изкарвал – работа, семейство, дом, деца, работа... Минаваха дни. Телефонът не звънеше. Знаех, че няма да звънне, макар вътре в себе си да чаках...
Един ден вратата се отвори. Беше Той. Сърцето ми заби, в главата ми нахлу кръв, исках да скачам като дете, да му се хвърля на врата, да го прегърна и да не го пусна, исках да го разкъсам и да влезна вътре в него. Бях объркана, ужасно объркана. Той ме гледаше със същия жаден поглед и каза: „Как си? Минавам само да те видя как си... “ Опита се да обяснява нещо, въпреки, че нищо не го бях питала. Обяснение, от което разбрах, че това което изпитва е повече от едно увлечение, чувство, на което ако се отдаде, ще бъдат наранени много хора, а може би и самите ние. В този миг вече знаех, че не мога да го прегърна, че той няма да го допусне, но така и не разбрах защо беше дошъл. Можеше просто да остави нещата да отшумят и да остане само спомена. Нахлуха сълзи в очите ми, а в същото време гордостта ми не позволяваше да ги пусна навън. Изчаках да се доизкаже. Не казах нищо. Исках това просто да свърши и той по-бързо да си тръгне. Последните му думи бяха: „Дори не можеш да си представиш колко хубаво нещо си за мен! “ И излезе... Отдадох се на сълзите си, на мъката си, на чувството си за празнота...
От тогава минаха много дни. Той не излиза от мислите ми, въпреки, че се насилвам да мисля за нещата от живота си. Зная, че повече няма да го видя, зная, че няма да се обади, зная, че всичко свърши в онзи „миг“. И все пак тайничко чакам и ще чакам... Той остана вътре в мен!
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 10 месеца hash: 3fef64d5ce |
|
1. Не превръщай във фикс идея, че си се разминала с голямата любов. Мисли за това, като за нещо красиво, което ти се е случило и толкова. Ако има продължение, то вече няма да е "без мисли за време, без разговори за проблеми, без предразсъдъци".
|
| преди: 12 години, 10 месеца hash: 1caec344b6 |
|
2. Познато, само че аз не бих искала да се заблуждавам, по-лесно е да си втълпя, че ловеца е тръгнал към следващата.
|
| преди: 12 години, 10 месеца hash: b3943b8199 |
|
3. А не мислите ли, че по някога се влюбваме просто в чувството да сме влюбени, а не в човека? В усещането, че се случва нещо различно, нещо, което не се случва всеки ден, нещо, за което можем после дълго да си мислим и да преживяваме в съзнанието си отново и отново... А с времето образа, който ни е дал това усещане, просто избледнява и остава само спомена за изживяното...
|
| преди: 12 години, 10 месеца hash: 2dd6f2f8d8 |
|
4. Имме нужда от празник, за да издържим делниците, Но празникът е нещо моментно и преходно, а често и въображаемо. След него оставаме някк осъзнато празни и неудовлетворени... Просто знаем ккво искаме, но не можем да имаме...
|
|
