Споделена история от Любов и изневяра |
Обърканите мисли на едно чудовище
преди: 12 години, 5 месеца, прочетена 5320 пъти
Не знам защо, но се взрях във връзката си малко по-задълбочено, имайки чувството, че някак ми е празно и самотно, а имам любим до себе си. Имам мъж, който да ме прегръща, да ме целува, да ми дарява любов. Родителите ми го обожават, за тях той е синът, който биха желали да имат; брат ми пък е удивен от него и му подражава; приятелите ми не могат да намерят и една лоша дума за него. Страхотно, нали? Неговите родители се отнасят прекрасно към мен, сестра му ми стана много близка, приятелите му станаха и мои приятели веднагически, много готини хора. С партньорът ми живеем в неговото самостоятелно жилище, той работи и е стабилен финансово, намира обаче и винаги време за мен. Заедно сме от 4 години.
Връщам се назад във времето, когато се запознахме. Тъкмо завършвах гимназия и ходих до София за подготвителни курсове в университета. Докато се преместя в столицата, той не спря да идва до града ми. Наистина, не му беше далеч, но факт е и че харчеше много пари по пътищата, и много време. Той беше първият човек, който можех да представя на семейството и приятелите си без да се притеснявам, че няма да го приемат. Нямаше шанс да не го одобрят, защото е чудесен във всяко едно отношение. Улегнал беше още като се запознахме, а не бе много голям - на 23 години. Амбициозен млад мъж, стъпил си на краката, пробиващ напред, вежлив, мил, без арести зад гърба си, без досие и без татуировки, с отлични дипломи, с дипломи от различни курсове, обичащ спорта. Всички останаха очаровани от него.
Всичко с него вървеше бавно, малко по малко. Най-напред бяхме приятели с изгледи за връзка, а когато той ми предложи в действителност да се съберем, аз бях наясно, че не го обичам. Той обаче се беше влюбил. Мислех си обаче че просто това изисква време и интимни моменти, реших че с времето ще влезе в сърцето ми и, разбира се, приех предложението.
Нашите ме изпратиха в София, знаейки, че там не съм сама и едва ли не има кой да се грижи за мен. Бяха прави. Изкарах само един месец на общежития. През цялото време приятелят ми ме умоляваше да се преместя при него, а аз си мислех, че това е прекалено бързо темпо за сметка на началото. Приех все пак. Мислех си, че ще го заобичам, наистина. Това следва да стане при положение, че попаднеш на такъв човек като него.
Той ми беше силна опора във всеки един момент. Стоял е цяла нощ буден с мен, за да уча аз за изпити, а той да ме препитва от време на време материала назад, за да се уверим, че си знам всичко. Мъчил се е с мен в писането на доклади по теми, за които информацията е толкова малко, че всяко намерено изречение е като 1 кг злато. Прояви огромно търпение и разбиране, когато за първи път съчетах ученето с работата и бях толкова нервна, че и две кутии цигари да изпушех - нямаше да се успокоя. Той знае как да постъпи във всяка една ситуация, така че да ме накара да се чувствам добре. Колко ми даде той, какво му дадох аз - няма база за сравнение. Той ми даде себе си във всяко едно отношение, а аз не се влюбих и не го обичам. Не го обичам дори като приятел, разбирате ли?! И не ми побира ума как е възможно, що е това. Защо не се влюбвам в него? С какво той не е заслужил сърцето ми? Перфектен е, всички го обожават, лоша дума не помня да съм чула за него. Лоша дума от него към мен също не е стигала.
Ако се разделим, както би следвало да стане при това положение, и мен ще ме боли. Но не защото го обичам, а защото не успях да се влюбя в толкова добър човек. Няма да ми е толкова болно за това, че повече няма да ме прегръща, няма да го чувствам до себе си, а просто защото така и не успях да се зарадвам на тези му жестове. Какво съм аз? Изрод ли съм? Чудовище ли съм? Мога ли да чувствам изобщо?
Знаете ли как си представям бъдещето? Разделям се с него, хващам се с някой на поне двойно по-ниско ниво, обкръжението ми оплюва новия през цялото време, родителите ми реагират така сякаш С е техен син и им иде да ме убият, че съм го зарязала, никой не одобрява новата ми връзка, но аз на инат си оставам с новото момче. Но съм нещастна все пак, защото знам какво съм прогонила, защото нямам подкрепа, защото имаме проблеми с новият ми приятел.
Може да избера и другия вариант. Да остана със С, един ден да се оженим, да създадем семейство, да сме перфектното семейство и дълго време да го залъгвам, че да - и аз го обичам. Честно ли е спрямо него? В никакъв случай! Тук вече стигаме до момента, в който аз ясно осъзнавам, че няма да се влюбя в него просто защото минаха 4 години от началото. Четири години! Не 4 месеца, а години. Той е щастлив, не усеща липсата на обич от моя страна. Щастлив е, че е с мен, а аз му давам толкова малко, толкова малко, че чак ми иде да се убия след като той не иска да го направи. След като осъзнавам истината вече наистина ясно, как да бъда обаче до него без да се чувствам като лъжкиня? Има ли шанс? Как да се омъжа за него като знам, че го обичам само на думи? Как изобщо да се държа с него? И какво ще стане, ако да речем, се оженим? Дали няма внезапно да срещна "любовта на живота си"? Дали няма да го изоставя след като сме надянали халките. Кога повече ще го боли от раздялата? Не е ли по-редно да го оставя сега и да се надявам, че един ден той ще си намери жената, която да го обича? Дали ще бъде щастлив? Той ми даде толкова много, искам да е щастлив. Разбирате ли ме? Искам той да е щастлив и бих се обрекла нему, ако съм сигурна, че никога няма да го изоставя. Бих поддържала илюзията. Но не вярвам да успея да го правя цял живот. Все някой ден ще се откъсна от него просто защото не съм влюбена, ще тичам след някакво друго щастие. Така се получава често май. Той ще бъде идеален съпруг, добър баща. Знам го.
Толкова ме е яд на себе си! Яд ме е, че толкова дълго го разигравам. Живеем в илюзия. Да излезем от нея боли, но не е ли това доброто решение? Нали трябва да направя нещо добро за този човек все пак? Ще страда без мен, но сигурно ще страда повече с мен. Така че изборът е ясен, предполагам. Тръгваме към раздяла. Трябва да отпътуваме натам, налага се. Иначе го обричам на лъжлив живот, а не бива. Той е добър човек, наистина. Просто аз не съм.
|
Коментари |
|
 Вземи последните коментари по RSS |
| |
|
|
| преди: 12 години, 5 месеца hash: 74fff85bde |
|
52. Номер 37 съм, по-горе някои хора вече ме и определиха каква съм... обвинявам само бившия/настоящ.. за да дам пример: от повече от 3 години сме заедно, отива в чужбина при майка му за 10 дни, уж за да си направи някои прегледи, винаги съм искала да отида в германия, имахме и планове да ходим заедно.. сега изведнъж не иска да ходя с него, не само там, ами и на други места... (не мога да обяснявам всичко за съжаление, много е) той е живял в германия 2 години и има приятели там. На една от тях, която знам, че е харесвал, корейка, която живее в кореа, й писал иска ли да се видят. Днес писал на една италианка, щял да отиде и до Италия да се видят. Дори и нищо да не стане, това ме убива! Не мога да се побера в кожата си, разберете! Обвинявам само себе си! И нещастника до мен! :( Как сама си съсипвам живота... Все чакам да му дойде акъла, ама на.. За първия чат с корейката се разбрахме, че няма нищо.. Втория видях че завършва съобщението си с "целувки" Реши да не ми дава обяснения, щял да си пише с който си иска... Просто нямам думи.. А оня човек, който беше добър с мене, го оставих.. не знам защо, от глупост.. любов.. няма любов
|
| преди: 12 години, 5 месеца hash: 61a604716e |
|
53. Заинатих си и прочетох цялата сага... Дано се усети и те зареже, ти не го заслужаваш... След една -две такива връзки със съответната развръзка мъжът така се променя, че всяка следваща вие по форумите " Ама той не държи на мен" и така нататък, репертоарът го знаем... За да са българските мъже това, което са, вашата заслуга, драги жени е огромна и неоценима...
|
| преди: 12 години, 3 месеца hash: 625c5ab53e |
|
54. Авторке какво стана, разделихте ли се?
|
|
