Споделена история от Любов и изневяра |
Просто си изливам мъката
преди: 12 години, 2 месеца, прочетена 2349 пъти
От няколко дни чета историите в тоя сайт и накрая се реших да споделя и моята. Предупреждавам, че е дълго, който иска да чете. На фона на повечето неща тук историята ми е смешна, сигурно повечето тук сте преживели нещо такова, но.. затова сайтът се казва 'сподели'. Става въпрос за първата ми любов, която изгубих преди 7 месеца. Заряза ме. Ще се върна съвсем в началото, през 2010та година. Бях момче на 18 години, без приятели, саможиво, което никога през живота си не беше общувало с момиче на ниво, по-високо от 'здравей-здрасти'. Не бях целувал момиче, не бях правил секс, нищо. Записах шофьорски курс лятото и там я срещнах. В началото дори не я забелязвах, но се случи че карахме извънградско заедно. Пак нищо особено, здравей здрасти, запознахме се, карахме и се прибрахме. Тогава все още не усещах нищо, но от време на време мислех за нея, разигравах разни разговори с нея. Нищо особено, и за други момичета съм мислил така. Но втората среща беше различна, карахме нощно заедно. Тогава си говорихме повече, тя се усмихваше, разбрах че е като мен - единачка, със странно хоби, имахме общи неща. И изведнъж се влюбих. Не бях изпитвал такова нещо и не можах да реагирам като хората. Нямах смелост да и поискам контакт, а усетих, че ако го бях направил, щеше да откликне. Преживях най ужасния си месец до тогава, почти не спах, плаках за нея.. и не споделих на никого. Най тъпо ми беше че не грабнах шанса, който ми се даде. Но в същото време реших да действам и да я намеря, рових в тефтера на инструктора от курса и разбрах цялото й име, даже адрес и телефон имаше там, но не я потърсих по тях, да не я уплаша. За съжаление не успях и да се срещна 'случайно' с нея на курсовете, нямаше как. Потърсих я във фейсбук и я намерих. Пратих и покана за приятелство и временно се успокоих. Зачаках, чаках дълго, но отговор нямаше. Един ден видях, че е лайкнала нещо във ФБ, но не ми беше приела поканата. Беше много гадно, разбрах (погрешно) че съм се заблудил за нея и че всъщност не иска да си пишем и да се познаваме като цяло. И така още около месец, после ми мина. Сещах се понякога за нея, но.. с нея имахме един единствен общ спомен, който бързо избледня, емоцията също затихна. Сетих се за нея и на Коледа, в 3 през нощта. Влязох във ФБ за пръв път от 3 месеца и какво да видя: приела ми поканата и ме питала кой съм и откъде съм, и това преди 5 минути. Оказа се че лайка, който ме накара да спра да я чакам, е бил от външен сайт, не от ФБ, и че всъщност и тя не си е влизала от 3 месеца. Зарадвах се, отговорих и, представих й се. В следващия месец си писахме, все по често, преминахме по скайп. Една седмица след като ми даде скайпа си я поканих на среща. Не изпитвах същото, както оная вечер в колата, но исках да видя какво ще стане, бях любопитен. Беше ми приятно с нея, оказа се приятен, разбран човек, близък до моите разбирания и моите проблеми, ако ще. И двамата харесвахме планината, всъщност първата ни среща беше там. Но не бързах, не бях сигурен че искам да съм с нея, тя сподели че си има и приятел. Впоследствие се оказа че наистина е бил просто приятел и че нищо не са правили, както и да е. Но по скайпа си говорихме все повече и повече, постепенно се сближихме много и си говорехме с часове. Втората среща беше пак на планината, качихме Черни връх. На слизане ходехме прегърнати. Все още просто приятели, но се усещаше на къде отиват нещата. Развръзката не закъсня, почнахме да се срещаме често, тя дори ме покани на кино. В началото на пролетта се целунахме за първи път. Каза ми че не се е целувала никога преди. Също като мен. Това много ни сближи, опознавахме себе си и един друг едновременно, беше вълшебно. Отново хлътнах до уши по нея, както и тя по мен. Никога не сме си викали и не сме си повишавали глас, вярвах й безрезервно и никога не съм се съмнявал, че няма друг, не съм я ревнувал. Но въпреки силната любов, отношенията ни не бяха идеални. Понякога чувствах някаква дистанцираност у нея, отказваше ми срещи по тъпи причини (нямам настроение, гледам сериал, от тоя сорт). Често се случваше да не иска да се виждаме, защото учи за матури, за изпити (не разбирах това, понеже моето кандидатстване протече твърде леко, за матури не съм учил и 1 минута). Приемах твърде тежко това, без разбиране, чувствах се все едно съм на втори план за нея, а в същото време тя за мен беше всичко. Никакви изпити не ме вълнуваха, никакво образование, исках само да съм с нея и да се виждаме. Въпреки това образованието ми вървеше, без зор влезнах в СУ, добра специалност, перспективна. В същото време съм и доста горд и не и казах как се чувствам. Реагирах по много тъп начин - сърдех се, игнорирах я. Тя се чудеше какво става, гадно й беше, но аз бях тъп и не ми минаваше лесно. Може да се каже че това бяха моите шит тестове (гугъл ит) към нея, които тя повечето пъти фейлваше. Започваше и тя да мълчи, опитваше са да ме разсейва с общи приказки или ми казваше след 20 минути мълчане 'кажи нещо'. Това което исках, беше да покаже заинтересованост към мен, да ме пита как съм, защо се държа така, как да ме развесели, но тя рядко го правеше, или когато го правеше, беше твърде късно. Все пак накрая и се извинявах за тъпото си поведение, което наистина беше тъпо, признавам си. В интерес на истината тези периоди не бяха толкова чести, повечето пъти всичко беше цветенца, дъги, песни, целувки и прегръдки. Веднъж на няколко седмици да се е случвало, имало е и периоди когато с месеци не сме се сърдели. Първи курс станахме и двамата, и двамата каквото искахме ни приеха, но коренно различни неща. Аз постепенно се научих да проявявам повече разбиране, не й се сърдех толкова често, постепенно я приемах с недостатъците й. Но не ми беше приятно, че се виждахме все по рядко и че тя беше непрекъснато заета. Аз не бях така, въпреки че се стараех в учението и имах добър успех, пак ми оставаше предостатъчно време. Когато се виждахме нещата бяха наред, но срещите оредяваха. Имаше един ден от седмицата, в който програмите ни позволяваха да се прибираме заедно, чаках с нетърпение всяка седмица тоя ден. Най често се прибирахме пеша, говорехме си, прегърнати, но към края тя започна да ми вика че била уморена, че иска да се прибираме с тролей. По тоя начин ежеседмичната ни сигурна среща беше не 2 часа, а 25 минутки, през които се блъскахме в претъпкания тролей. Беше ми много тъпо и дяволчето от преди пак се върна. Имах чувството че умората е просто оправдание, че не иска да се виждаме. Дразнеше ме това, нараняваше ме, но не й казвах. Понякога я игнорвах в скайпа и й отговарях едносрично, за отмъщение, но пак ми минаваше, винаги, без изключение. Винаги успявахме да се оправим след такива изпълнения от моя страна, но дойде решителната среща. Беше един от първите пролетни дни, топъл и слънчев, макар че имаше още малко сняг останал, бях с добро настроение и я чаках с нетърпение както винаги. Тогава тя дойде и първите й думи бяха 'здрасти, айде да вземем тролея'. Очаквах малко по топло отношение и помръкнах леко, но си казах, ок, щом искаш. Прегърнах я през кръста докато ходехме към спирката, леко си вдигнах ръката към гърдите, съвсем леко ги докоснах, без да е супер очевидно и неприлично, нещо което правех непрекъснато преди това, гледах я ухилено и очаквах обичайната реакция - да се ухили и тя и да ми каже колко съм ужасен :):). Вместо това тя на висок глас кресна 'стига си ме обарвал' - и ме отблъсна. Няколко човека се обърнаха. Е побеснях просто, какво толкова бях направил, че така да реагира, защо не искаше да правя неща, които преди й харесваха? Може би трябваше да я питам защо така се държи (сещате се, да постъпя както с мен искам да постъпват.. ), но ми падна пердето. Не й проговорих докато се прибрахме, накрая само й казах чао. Тя се опита да проведе някакъв разговор, отново някакви общи приказки, опитваше се да бяга от проблема. Естествено не стана нищо. По скайпа също беше мъка, но накрая се оправихме пак, извиних й се, но отново не й казах защо така избухнах. Това беше фаталната ми грешка и винаги е била. Не биваше да оставям неизказани неща, не биваше да я оставям да се чуди защо правя каквото правя. Ще кажете, че не сме били узрели за връзка вероятно, и сигурно ще сте прави. Знам, постъпих незряло, и то много пъти, тя ми е казвала колко се дразни на моите сърдения, но аз така и не ги преодолях докрай и не се научих да споделям мъката си. Страх ме беше да не ме помисли за глупак, като й кажа истинските причини, и много съжалявам до днес за това.
Та така, след тази среща постепенно нещата тръгнаха на още по зле. По скайпа постепенно се оправихме, почнахме да си говорим що годе нормално. Като се срещнахме една седмица след това, тя се държеше странно. Не искаше да я прегръщам, защото й гъделичкало (втф? ). Пак ми стана тъпо, но понеже ми беше гузно за преди 1 седмица, се въздържах и не й се разсърдих. Постепенно разчупих леда и на прибиране пак бяхме прегърнати. Но не беше само това, говореше някакви неща, които бяха странни и които задействаха червената лампа. Нещо, което преди ми беше казала, че харесва в мен, тогава каза че я напрягало. Същевременно накрая си взехме целувки от една сладкарница и ми каза че се чувства щастлива. Но в следващите дни нещата се влошаваха. Вече не вървяха разговорите по скайп, пращаше ми някакви снимки, които ме караха да чувствам накъде вървят нещата. Уплаших се много и реших да направя нещо, един ден реших изненадващо да я прибера от университета. Тръгнах си от лекции, подстригах се (харесваше ме подстриган), обръснах се, облякох си най хубавите дрехи, обадих й се че ще я взема и тръгнах. Тя се държа студено с мен, не усещах вече да има желание да си говорим. Аз също млъкнах, защото усещах че сме към края и не знаех как да оправя нещата, дори не знаех има ли начин. Беше ми ужасно тъжно, имах бучка в гърлото, едвам се сдържах да не ревна. Почнах да й разказвам истории от университета, на които тя реагираше с кратки изречения накрая, от сорта на 'браво', 'аха, супер', и толкоз. Отново поиска да вземем тролея, аз обаче исках да ходим пеша. Тя ми се развика, че я напрягам с мойто непрекъснато искане да ходим пеша, че й писнало да се сърдя, че се прибираме с тролея. Казах й съжалявам и си глътнах езика. Помолих я само накрая да ходим 1 спирка пеша. Посегнах пак да я прегърна, тя ме отблъсна. Тогава изплюх камъчето, казах й защо ми е тегаво, защо нищо не казвам, извиних се че я напрягам, сълзите напираха и се усещаха в гласа ми. Тогава тя ми каза : 'чувствам те повече като приятел, отколкото като гадже'. Това беше. Бях разбит, по ужасно не съм се чувствал никога и все още ме връхлита това ужасно чувство от време на време, както и в тоя момент. Силата му не намалява с времето, за нещастие. Тя се почувства зле, но беше твърда - не ме искаше вече. Не издържах и се разплаках пред нея, преди това не ме е виждала да плача. Изпратих я до тях, за последен път, позволи ми да я прегърна, поговорихме си откровено. Тя искаше да останем приятели и да се чуваме. Но аз знаех че ще се чувствам ужасно ако останем приятели, отношенията ни се бяха прекършили необратимо. Не ми беше лесно да го приема, и все още не е, въпреки времето. Казах й че нищо не обещавам. Разделихме се. Не спах 2 седмици, но благодарение на един приятел се изправих на крака, доколкото беше възможно. Той ми предложи да й напиша писмо, за да я изненадам. Написах й огромно писмо, писах го няколко дни. В него й споделих всичко, което трябваше да й кажа преди, защо й се сърдих. Припомнях й хубавите ни моменти, молих я за прошка, за втори шанс, казах й колко съжалявам, но и че все пак не искам да я притискам и оставям решението на нея. Тя ми писа по скайпа, че й липсвам, че нямало с кого да си говори, благодари ми за милите думи, но не искаше да се събираме, цитирам 'не и както преди'. Така и не я питах какво значи това 'не и както преди'. Разбрахме се да я потърся когато преодолея болката. Това и досега не е станало, макар че минах през много периоди, в които съм си мислил, че съм я преодолял, дори съм прехвърлял вината на нея, че не се е борила достатъчно, че ме е лъгала че ме обича, че не заслужава да я търся. Потърсих я само 2 седмици след писмото, тя се държа като задник по скайпа, аз пак й се ядосах, но ми стана добре от това, почувствах сякаш не заслужава да се унижавам заради нея и за няколко дни бях нормален. Но скоро пак изпадах във вече обичайното състояние. Тя ме потърси един път по скайп и си чатихме страхотно, за момент се почувствах сякаш нещата се връщат както преди. Използвах шанса, проведох няколко хубави разговора с нея и я поканих на кино, да видя какво ще стане. Тя обаче се дърпаше и се държа студено. В началото сякаш й беше приятно, но аз я гледах влюбено и изобщо се държах като гадже с нея, все още не бях приел че не сме заедно. Тя се отдръпна, каза ми доста гадни неща, как съм щял да спа с някакви 15 годишни, които ще ми точат парите като одъртея и т. н.. И така, това беше последната ни среща. Тя ме потърси по скайпа, обаче след като видях как се държа с мен, й казах да спре да ме търси, че не можем да сме приятели, че ни е свързвало само чувството. И тя не ме потърси. От края на април. На няколко пъти аз я търсих, да й честитя имен ден и РД. Но ми беше ужасно гадно че не сме заедно, исках да се съберем, въпреки цялата болка, която ми причини. Дори й подарих за именния ден подарък, специално го избрах. Тя ми благодари... след 1 месец. Била забравила да ми благодари... Аз тъп ли съм, след такова отношение, да искам още да съм с нея? Явно да... Като цяло понякога ме вкарва във филм с поведението си, знам че не говори с никого по скайп, когато ми благодари за подаръка ми каза по някаква причина, че има само 3ма абонати, като другите двама са роднини. И все пак понякога влиза и седи, с часове, без да ми пише. Може би е имала предвид абонати на линия, не знам, вероятно да, като се замисля. Но съм си казал, повече няма да я търся. Сгафих, наистина, държах се като тъп пубер, но.. ако ме е обичала, щеше да ми даде шанс, така си мисля. А тя не ми даде. Уж ме обичаше, само 2 седмици преди раздялата имахме и една прекрасна среща в сладкарница, когато усещах че ме обича, че сме близки, не бяхме си говорили толкова откровено от месеци тогава, а какво стана.... Аз я обичам и мисля че съм й го показвал достатъчно ясно, включително и с подаръка, останалото зависи от нея. Така че ако ме потърси, добре, ако не ме - ще съм принуден да я преодолея, въпреки че в момента не виждам как ще стане това. Та така, това е тъпата ми история, дано не съм измъчил прекалено много стигналите до края..
|
