Между казаното и премълчаното
преди: 15 години, 9 месеца, прочетена 3242 пъти
Винаги съм била странна... Ако не за себе си, то поне в очите на другите. Глупаво е цял живот да се опитваш да бъдеш различен от еднаквата маса. Глупаво и безсмислено... Никога не се получава. А после идва отчаянието и нищо, повярвайте, нищо не е по-страшно от него. Нищо друго не убива така духа ти, не съсипва съзнанието ти, не те ограничава така, както отчаянието. Отчаянието, че никога няма да можеш да се отличиш.

Запознах се с него преди около 6 месеца. В началото не му обърнах никакво внимание – беше просто един от многото. Говорехме си, винаги сядаше до мен или ми пазеше място, смеехме се. Често ме гледаше в очите продължително, ей така, без да казва нищо, а след това изръсваше някаква глупост и започвахме да се смеем. С него винаги се смеем. Той каза, че скоро е приключил дългогодишна връзка. Аз – също. Бях сама от 3 месеца.
После аз се заплеснах по друг, или по-точно други и той... той остана там някъде, сред останалите. Но винаги беше там, там, някъде до мен.

С времето обаче нещата се промениха. Неусетно започнахме да си говорим повече, да излизаме заедно, да не минава ден, в който поне да не сме се чули по телефона. Станахме „приятели“. И той беше моят нов „най-добър приятел от университета“, както и аз на него. Поне така му казах тогава.

Оказа се, че си има приятелка. Казах си „Но той не се държеше, сякаш има някого?“. И точно тогава забелязах у себе си първата промяна. Най-малкото се чувствах пренебрегната, че обича друга. Той обаче с нищо не показваше да изпитва нещо към нея – разказваше ми как се карат постоянно, че го дразни... Скоро скъсаха. Започнахме да се чуваме още по-често, да си пишем по цял ден, да излизаме след всеки изпит. Чаках с нетърпение изпитите. Тогава бях с него. Ходехме на кафе, решавахме кръстословица, смеехме се, закачахме се. А после го прегръщах на раздяла и... между нас винаги оставаше нещо недоизказано. Усещах го в погледа му. Той има очи като моите. Никога не бях виждала някого с очи, като моите.

Веднъж ми каза, че е сънувал, че се целуваме. Пошегувах се, че може да се случи. Той каза, че никой не може да върви срещу съдбата. Смених темата. Нали бяхме приятели, не беше редно да говорим така. Каза ми, че съм единствената жена, на която не иска да прави комплименти, макар че ги заслужава. Не казах нищо. Нима не знае, че не е нужно да казва каквото и да било, стига ми, че виждам всичко в очите му.

Помогнах му на изпита по математика. Той е наистина много зле по математика, едва ли щеше да се справи сам, но с моя помощ успя. После ми подари бяла роза в знак на признателност. Значела „приятелство“.

Вчера отново се видяхме и пак бяхме двамата, пак бяхме заедно и той пак ме прегръщаше, държеше ми ръката, гледаше ме в очите, щипна ме по носа, държеше се кавалерски, а после ме закара до работа. Говорихме по телефона. Каза, че съм му „най-добрата приятелка“. Нещо ме прониза. Аз вече не искам да бъда просто приятелка, но той не го знае... или поне така си мисля. Любовта ми се губи някъде между казаното и премълчаното, между стореното и мислите и не знам какво чувства и мисли той. Дали съм приятелка, или вече не съм, дали започва да се влюбва, или просто така ми се струва. Дали всичко, което аз приемам за знаци, не е било просто плод на въображението ми, защото, нали казват, че всеки вижда това, което иска да види, но истината се вижда само, погледната отстрани. Аз искам да я видя. Не мога да чакам повече, защото може да ме нарани. Не искам да бъда наранена. Това ще ми донесе отчаяние. Отчаяние, от което няма да мога да избягам, което ще ме убие, ако е физически, то поне душевно. Ще бъде ли по-добре да се отдръпна, да избягам и да изчакам времето да ме излекува, преди да съм полудяла по него, макар че още сме „приятели“?

И ето ме, стоя тук и се чудя какво ще се случи... дали в изгубените, неизречени думи ще умре една любов или едно отчаяние... а може би не съм готова и за двете... може би...

Коментари	Добави Коментар!
Вземи последните коментари по RSS
Изпрати ми имейл, ако някой добави коментар към тази история (какво е това?)   Email:

преди: 15 години, 9 месеца hash: 9dc4bb05a2

гласове: 1 2 3 4 5   (313149 гласа)

1.   Не си сама - аз също съм странна. Признах го, след останалите. Те ми отвориха очите... Видях това, което дори не съм подозирала, че мога да видя... Не се страхувай от отчаянието. Струва си да го изпиташ, в името на любовта. Повярвай ми, болката ще намалее при мисълта, че ако не друго, то поне си опитала. Трябва да опиташ! Осъзнала си, че искаш нещо повече от него, освен приятелство - сега му го покажи. Сигурна съм, че той копнее за една НЕ просто приятелска целувка, а за нещо повече... Направи първата крачка, докато не е станало твърде късно - не се страхувай от реакцията и отговора му. Живота е риск - приеми го... Не се чуди повече, покажи чувствата си - няма да съжеляваш. SFA

 

...

преди: 15 години, 9 месеца hash: 8a8407404c

гласове: 1 2 3 4 5   (258716 гласа)

2.   Според мен това е един класически и много красив разказ за началото на една любов! Първо започва като приятелство, после прераства в нещо повече. Наистина много красиво! Миличка, според мен момчето не само те харесва, но е и влюбено в теб! Просто го е страх да ти го признае. Страхува се, че ако ти разкрие чувствата си, ще загуби така красивото ви приятелство, защото ти може да не го харесваш. Бои се, че ако го отхвърлиш, всичко между вас ще приключи, а той, естествено, не иска това да стане. Казвам ти го, не просто така, а защото и на мен ми се е случвало. Не чакай, щом го обичаш и искаш да бъдеш нещо повече от "най-добра приятелка", кажи му го! По-жалко ще бъде, ако и двамата продължавате да си мълчите и след време всичко свърши, защото никой от вас двамата не се е осмелил да признае чувствата си на другия! Говори смело, кажи му всичко, което ти е на душата! Ще ти олекне, а и мечтата ти може да се сбъдне! Успех, мила, аз съм с теб! :*

 

...

преди: 15 години, 9 месеца hash: 76f7242142

гласове: 1 2 3 4 5   (229372 гласа)

3.   Не мога да се сдържа и ще пиша и аз. Напомняш ми за мен и "моя най-добър приятел" преди 18-19 години. Отново в университета. Не ни стигтаха сили да прекрачим границата - защото и двамата поотделно сме мислили, че ще развалим нещо толкова хубаво и ценно... Сега, след толкова години, си казахме нещата с истинските им имена, но... той е женен с две малки деца, нещастен в брака си; аз - разведена с дете-тийнейджър. И двамата съжаляваме, че не сме се престрашили и прекрачили границата. Сега изживяваме "откраднати" мигове щастие заради грешките в миналото, когато нищо нямаше да е откраднато. Нашата нерешителност и предпазливост ни попречи да сме истински щастливи. Вярно е, че няма гаранция, но поне щяхме да знаем, че не сме един за друг. А сега това нашето "откраднато" щастие дали ни прави на 100 % щастливи - със сигурност не /по обясними причини/. Вашето е начало на една красива любовна история. Само малко смелост и по-малко предпазливост. Не си причинявайте агонията и чувството за нещо безвъзвратно изгубено...

 

...

горе^