Пакет за пълно възстановяване със зъбни импланти в рамките 5 работни дни. Опитен екип и зъботехници, венозна седация от анестезиолог, временни и постоянни мостове - фиксирана цена

Запознай се с актуалните цени на зъбни импланти в дентална клиника Смайл Дентал Сървисес

Коментари

Добави Коментар!

7.   Много хубав коментар, Номер 5! :)

8.   От ашторката: Минах през ада за нищо - не ми мина... Напротив ... Сега той е щастливо влюбен в друга. Знам, че трябва да продължа, но какво да правя ... СЪРЦЕТО ми страда ... 3 години си го носих и си го обичах ... но сърцето иска неговото си ... Не мога безкрайно да се боря. Това ме уморява. Искам нов живот. Нова любов. Но сърцето ми не може да обикне друг! То не иска.Опитвах! Милиарди пъти! Не иска! Не може! А няма и шанс да се съберем с него! ;( Исках просто да споделя, защото ми е много тежко. Благодаря ви за търпението и разбирането!!!

9.   Мила Авторке, аз съм на 23 и от 4 месеца не мога да преодолея "сродната" си душа, плача като луда и имам чувството, че ще полудея. Представям си какво са 3 години... Според мен намери това момче, погледни го лице в лице и му признай чувствата си. Предполагам нищо няма да се получи между вас и това е целта! Ти живееш с една илюзия за него, за 3 години може да не е дори същия човек... Недей да се чувстваш жалка, че ще те отреже. Просто го направи, посрещни страха и мъката си очи в очи. Искам само да ти помогна, знам какво е чувството... Но ти можеш и ще се справиш!

10.   След раздялата: Отне ми много време, докато проумея, че не ми е мъчно за него, а всъщност, това което не мога да преодолея е, така да се каже провалът, че не съм успяла да създам качествата и дълготрайна връзка. Помисли въху подобен вариант.

11.   И още нещо - само ти можеш да откриеш къде се корени проблемът! Ако не сама, то с помощатта на психотерапевт. Не зная защо не ти се е получило - или си попаднала на неспециалист или не си готова за терапия (което е по-вероятно). Но едва ли някой непознат може да ти даде правилният отговор. Колко пъти се срещна с терапевта?

12.   До N 11 - 2 години.... При препоръчан и добър.... Просто нямаше ефект!!! ;(

13.   А аз какво да кажа!!! На сухо сам ама има голям проблем! Страдам от неизлечима болест и не се знае кога и кой ден ще ме срине. Така, че вие здравите нямате проблеми и всичко ви е в главата. Жени и мъже БОЛ на този свят!

14.   От авторката: Много ви благодаря за откровенните съвети, че и вие споделяте вашата мъка, но нали знаете, че клин клин избива. При мене няма достатъчно добър клин. Другият проблем е, че аз го обичам с всичките му кофти навици и страни на характера! Боже, та и аз съм ебати животното. И на мен ми е кофти характера. Но го обичам. Според вас, ако той е бил моята истинска любов... Единствена ли е? Хората колко "едонствени" любови имат? Ако е само една аз аероизно съм закъсала!

15.   Здравей, авторке :) И при мен е така, повече от три години не съм го виждала, но всяка секунда е в сърцето ми и едва съм се сдържала на моменти да не го потърся. Обичам го много, въпреки, че се е държал зле и знам, че не е човекът за мен. Точно това ме накара да се отдалеча, събаряйки всеки мост, който ни свързваше... Това обаче не ми попречи шест месеца поред да го сънувам, да му гледам често снимките... той и спомените ни остават някъде вътре в мен, това беше най-истинското и същевременно най-измамното чувство в живота ми. Все още нямам силата да се изправя очи в очи с него... Може би винаги ще го помня и ще го обичам...

17.   До N15 - А още по трудно е когато няма лоша дума или обида срещу теб. Нямам за какво да се хвана за да го намразя, той просто беше перфектен в отношението си към мен, и ме боли защото нямам причина да не го обичам.
ОТ авторката :(

18.   Здравей, отново. Аз съм N15. Щом е бил перфектен към теб, това трябва ли да значи, че ти си била причината да се разделите? Ако вината е в теб, потърси го. Въпреки, че е минало време кажи му какво чувстваш, ще ти олекне. При мен обстоятелствата са други.. наложи ми се да бягам, защото другата опция беше да се обрека на нещастие. Нищо не губиш, ако поговориш с него.. Един живот живеем, утре може да е късно. Малко е неясна ситуацията ти и трудно бих могла да ти дам съвет, тъй като не знам в кой е причината да не сте заедно.. Но най-добре слушай сърцето ти. Пожелавам ти късмет и дано да намериш правилният мъж и правилният път, било то и ТОЙ...

19.   За твое съжаление ще те уведомя че най-вероятно няма да го забравиш никога. Някога бях в твоята ситуация после се ожених за жена която си мислих че ще ме накара да я забравя и може би успя за няколко години но после пак всичко се върна сякаш е било вчера. Не съм я виждал от деня в който се разделихме (15 години) въпреки това болката е същата. Осъзнах че спомена за нея ще ме мъчи цял живот. Не съжелявам че се ожених защото ако не бях го направил щях да си остана само със спомена за нея, а сега имам прекрасни деца които са радостта на живота ми и са ми упората. Съвета който ще ти дам е да не се мъчиш да го забравиш и да продължиш напред иначе ще си останеш само със спомена за него. Гадно е но това е истината. Някои хора са преебани жестоко. Въпреки всичко ти пожелавам да успееш да го забравиш, аз не можах.

20.   19, потърси помощ на специалист-психоаналитик. Ще видиш, че ще се излекуваш от тъгата си. Има си всичко причини в нашето поведение, има си и методи за лекуване... дори на душата.

21.   sujalqvam no rabotq s LINUX i nqmam fonetika - postnete komentara (az sum avtorkata).

/Модератор7 - Авторке, публикувам само тази част от коментара с цел да ти дам съвет. Използвай сайт, който конвертира буквите в кирилица от типа на http://2cyr.com/

22.   Авторке, вземи се стегни и не се самосъжалявай, защото така и 10 години няма да го забравиш. Просто сядаш и вземаш живота си в ръце. Правиш всички онези клиширани неща, които ще чуеш и си чула, като съвети ( хоби, спорт, професионално развитие, срещи с нови хора и т. н. ), но те наистина помагат. Аз също преживях подобно нещо преди време, като при мен продължи даже малко повече от три години. Много харесвах въпросното момиче, тя също ме харесваше, но просто нямаше как да бъдем заедно. Беше ми много кофти наистина, особено в началото, но нито за миг не се предадох и продължих живота си с пълни сили. Точно тогава завършвах университета и покрай търсенето на работа, после развитие и т. н. нещата се уталожиха. Приятелите и излизанията също много помагат. Сега с нея сме само добри познати, тъгата и тръпката отдавна ги няма, дори се радвам, че тогава нищо сериозно не стана между нас. Тя просто не е за мен, знаех го и тогава, но ми трябваше време да го осъзная.

23.   Номер 5 - това, което съветваш е ужасно трудно, така, че да погледнем алтернативните варианти.
Авторке, от написаното по-горе не се разбира, защо след като той е бил перфектният сте се разделили? Как така няма какво да го обвиняваш, пък не сте вече заедно. Това означава ли , че ти си го напуснала?
Не съм привърженичка и на варианта след 3 години да ходиш да го търсиш.
След първата ми връзка и огромната любов, която изпитвах към човека, не можах да го забравя цели три години и аз. Направо се бях съсипала. Точно на 3 тата година, се запознах с един мъж, който даваше мило и драго за мен, а аз все още влюбена в първия не исках и дума да чуя. Най-накрая резума, приятелите и родителите ми спечелиха и аз реших да дам шанс на този втория. Остнах с него 6 години. И наистина малко по малко, той запълваше онази празнота, която първият ми беше направил ( е той ме беше зарязъл и определено имах за какво да го мразя ). Клин клин избива да, за съжаление този втория никога не успях да обикна толкова силно колкото първият, Живеех си от ден за ден и ей така, просто стана навик... След 6 години се разделихме, и аз останах сама още приблизително 2 години. До 2012 когато срещнах друг човек, който ме накара да разбера, че все още мога да се влюбвам, че все още съм жиеа. Така, че при мен страдането трае от 2 до 3 години...
С този последният се разделихме наскоро. Супер зле ми е , от 5 месеца си страдам като за световно, защото ми беше много добре с него, но попаднах на женкар и на мъж, който не може да бъде само с една жена, поради което го и напуснах.
Мисля, че ти си сантиментална и носталгична. Ккавато съм и аз. Но с меланхолия нищо няма да промениш... Трябва според мен, да си по-силен характер и да се инатиш дори на себе си. Всеки път когато започнеш да си спомянш и да ти е супер тежко, си казвай НЕ, и започвай да правиш нещо, което да те разсейва. Не мисли само за него, гони всички мисли, прогонвай ги, опитай се да си предстаиш, че не сте били един за друг и че така е трябвало да стане. Може би животът ти ще ти предложи много по добър вариант и ще си кажеш, по дяволите защо изгубих толкова много време? Само не се оставяй на тези меланхолии да те завладяват, че от тях отърване няма. Казвам го от собствен опит, аз , която и до ден днешен се опитвам да не мисля за бившия си и всеки ден се занимавам с каквото и да е , само и само да не мисля за него. За съжаление често го сънувам, правя си филми, представям си как ще се засечем на улицата и как ще реагирам, но веднага си казвам Абе ти луда ли се бе човек, я се стягай и престани да хленчиш. Ти не си жертва. Това е сътба и точка. Опитай и ти така да правиш, иначе стагнираш и нищо не се променя, просто задълбаваш..
Айде успех

25.   Здравейте, прочетох историите на всички вас, на авторката също!
Авторке, иснински ти съчувствам, защото прекрасно знам какво изпитваш! Аз също съм в същата ситуация вече половин година, та дори повече.
Преди точно една година бях сгодена, имах си страхотен приятел, с когото ходех три години. Но както всяка дълга връзка, и нашата се беше изчерпала до краен предел. Нямаше я вече тръпката от срещите ни, нямаше страст в целувките ни... Предпочитах да ходя на работа, вместо да се прибера вкъщи при годеника си. Изпитвах страх от това как ще свържа живота си с човек, когото не обичам още преди сватбата. Но за нещастие, аз съм от малко провинциално градче, в което да се разделиш с годеника си е равностойно на престъпление. Ужасявах се от мисълта, че близките ми ще ме заклеймят и, че няма да ме разберат, ако просто им кажа, че не искам да се женя, защото тръпката вече я няма. "Колко си наивна! Никоя любов не трае вечно! " щеше да ми кажат те. Да, знам, че никоя любов не трае вечно, но аз не исках да бъда с човек, към когото не изпитвам нищо още дори преди сватбата! И така, в продължение на месеци не знаех какво да правя. Не знаех към кого да се обърна за съвет, защото всъщност имах до себе си един прекрасен мъж, които ме обичаше и уважаваше адски много! Не исках да го нараня заради моята несигурност. Главата ми гъмжеше от въпроса - "А сега накъде? ". Чувствах се сякаш съм попаднала в капан, от който няма измъкване. Каквото и да направех, щеше да има последствия и много наранени хора. Ако се оженех, щях да нараня себе си и да се обрека на нещастие още на 20. Ако не се оженех, щях да нараня чавека, който толкова много ме обичаше. Какво трябваше да направя... Направо полудявах - чувствах се сама и изгубена в собствените си мисли. До един ден!
В хотела, в който работих се запознах с един човек - беше главният готвач, беше на 35, разведен и с две деца. Когато отидох да работя там, всички ме предупреждаваха да се пазя от него, защото се отнасял лошо с всички, особено със сервитьорите (каквато бях и аз тогава).
Направо със свито сърце отидох да му дам поръчката от клиентите, защото си мислех, че ще ми се навика, както прави с останалите. Но уви, изобщо не беше така. Пред мен стоеше един усмихнат човек, който като ме видя, веднага ме попита за името ми. И каза, че от тук натам аз ще съм неговата дъщеричка и ще ме защитава от всичко и от всички. И така, постепенно, аз започнах много да се привързвам към този човек. Чувствах го така близък, сякаш съм го познавала цял живот. Имах чувството, че мога да му кажа всичко. За мен той беше бащата, когото никога не бях имала.
Една вечер в хотела имаше тийм-билдинг. Наложи се да преспим там, защото имахме страшно много работа. Тогава по стечение на обстоятелствата ме сложиха в същия апартамент, където беше и той. Прибрах се към 2 часа през нощта от работа, но той още не беше заспал и ме покани да седна при него и да си поговорим. Тогава той ми каза, че съм му изглеждала променена. Че не съм била същото слънчево момиче, което е познавал, а че изглеждам нещастна още от сега, а дори още не съм се оженила. Каза ми "Няма да ти позволя да се ожениш и да съсипеш живота си! Ти заслужаваш друго нещо! ". Цяла вечер гледахме снимки на мен и тогаващния ми годеник и той (готвачът) ми каза, че изобщо не си подхождаме и, че е по-добре да се разделим сега, докато не е станало прекалено късно. През онази вечер само си говорихме за мен, за годеника ми, за бъдещата ми сватба и за съмненията, които изпитвам. Споделих му какво чувствам и колко се страхувам и тогава за пръв път усетих, че някой ме разбира истински и не ме съди. А точно обратното - подтикна ме да взема решението, което самата аз знаех, че трябва, макар да не смеех. А именно, да се разделя с годеника си. Това беше най-трудното решение, което съм взимала през целия си живот. Но накрая го направих. Една вечер му казах цялата истина и това, че адски много съжалявам и, че не съм искала да го нараня.
Прибрах се вкъщи съсипана, сякаш голяма част от мен си бе отишла завинаги, но точно тогава готвачът ми се обади и ми каза, че няма да позволи да се измъчвам и да страдам. Дойде, взе ме с колата си и ме отведе в хотела, където бяха и колегите ми. Тогава, незнайно как, цялата болка от раздялата с годеника ми изчезна и се почувстах свободна. За пръв път в живота си усетих, че живея наистина. Беше ми леко, сякаш бях свалила огромен товар от плещите си.
След известно време се пренесох да живея в хотела, защото нямаше къде да остана след раздялата с годеника си. Готвачът също живееше там, само че в съседния апартамент. И така, всяка вечер се събирахме с него и с колегите ми просто, за да се повеселим. С него ставахме все по-близки, докато в един момент не усетих, че някак си бащинската любов, която изпитвах се е превърнала в нещо много по-голямо - в любов, към мъж! Той се отнасяше прекрасно с мен, гледаше ме като принцеса, караше ме да се чувствам толкова специална. Целувките му, прегръдките му, бяха толкова искрени, толкова чувствени. Направо не знаех къде се намирам. Сякаш не бях изпитвала нищо подобно до сега. Макар пред себе си и пред другите да не признавах, аз бях хлътнала до уши по този човек. Не си представях и ден без да го видя, без да сме заедно, не само на работа, но и след това. Той се бе превърнал в много важна част от живота ми.
Но ето, че дойде септември и аз трябваше да замина за Пловдив, където бях студентка. През цялото лято някак си се заблуждавах, че връзката ни ще приключи веднага след като замина и че изобщо няма да ме боли. Е, това беше най-голямата заблуда в живота ми. Да, заминах, но чувствата ми към този човек не отслабнаха ни най-малко и нашата вързка продължи. Въпреки разстоянието, въпреки огромната разлика във възрастта, любовта ни продължаваше да съществува и с всеки изминал ден ставаше все по-силна и по-силна. Беше толкова истинска, толкова красива, толкова страстна, гореща, бурна, изпълнена с толкова много емоции. С този мъж се чувствах така жива, така млада, така щастлива. Както никога до сега, през трите години, през които съм била с годеника си. Този готвач открадна рецептата на сърцето ми и сякаш ме омагьоса. Обичах го толкова много, че направо ме беше страх. Никога не бях изпитвала подобно нещо. Всяка клетка, всяко кътче в мен живееше за този човек. Не ме интересуваше нищо друго - само да бъда с него. Не ми пукаше, че близките ми не са съгласни. Интересуваше ме само той и никой друг. Бях толкова влюбена, че си мислех, че ще умра ако някой ден се разделя с него. Бях готова да пожертвам младостта си само, за да останем заедно, макар да знаех, че ще бъде трудно. Борех се като луда за тази вързка. Всяка седмица изминавах стотици километри разстояние само, за да го видя. Задоволявах се с малкото часове, които споделяхме и бях щастлива, дори да е веднъж седмично. Най-накрая имах чувството, че съм открила точния човек за мен. Той беше за мен бащата, който ме закриляше от всичко, мъжът, който ме обичаше и ме третираше като принцеса и любовникът, който караше и тялото и душата ми да му се отдават изцяло.
Но ето, че всяко хубаво нещо си имало край и аз го разбрах по доста неприятен начин. Нашите прекрасни отношения някак си започнаха да се променят, сякаш той самият се промени към мен, сякаш не искаше да бъдем заедно или поне не ми го показваше както преди. Започнахме да се караме често, различията помежду ни започнаха да си личат и това ме караше да страдам. Усещах, че нещо не беше наред. Нещо между нас се бе пречупило въпреки силната ни любов. Карали сме се толкова много, че доста пъти съм си събирала нещата и съм си тръгвала с илюзията, че така ще ми олекне. Уви, не беше вярно! Тръгвах си и пак се връщах, защото усещах, че въздухът не ми стига щом съм далече от него. Болката пронизваше душата и сърцето ми като с остър меч и единственият начин да се излекувам отново беше той. Щом се върнех, болката спираше. За мен той се бе превърнал в дрогата, от която имах нужда, за да живея. Макар да знаех, че ми вреди, не се отказвах от нея... На него също му беше трудно и това си личеше. Той също страдаше за това, че нещата не вървят, но един ден всичко трябваше да се реши по някакъв начин, защото този постоянен кръговрат беше изтощителен и за двама ни.
Една седмица се прибрах от Пловдив с надеждата да бъдем заедно, но имах предчувствие, че нещо лошо ще се случи. Така и стана... Седнах на дивана до него и той ми каза, че трябва да поговорим. Знаех отлично, че тези разговори не свършват добре. И тогава той каза, че трябва да се разделим, защото усеща, че аз не съм подходящата жена за него, защото съм на разстояние и че той има нужда от улеглала жена, която да е до него постоянно, а не от студентка на 20 години. Когато чух това, сърцето ми се късаше, имах чувството, че е дошъл краят на света. Болката ме изгаряше до такава степен, че едва дишах. Сякаш някой ми бе изтръгнал душата... Разплаках се... не исках да го приема, не исках да повярвам, че всичко е свършило... че най-истинското нещо в живота ми си е отишло и, че може би никога повече няма да видя този човек.
Както и да е, на следващия ден си тръгнах и той ме изпрати с думите, че трябва да бъда мъжко момиче и да продължа напред. Не можех да бъда силна, в този момент исках само да плача... Толкова много ме болеше. Заминах за Пловдив с надеждата, че като съм далече от него ще ми бъде по-леко. Вкопчих се в този град, защото имах чувството, че само така ще се излекувам. Не исках да се прибирам, защото се страхувах, че ще рухна психически! Мислех, че Пловдив е моето спасение! Е, сгреших! Изобщо не ми беше по-лесно, нито пък ме болеше по-малко. Осъзнах, че фразата "Далеч от очите, далеч от сърцето" не важи за мен ни най-малко.
В последствие разбрах, че той се е върнал при бившата си ден след като скъсахме, което беше капката, която преля чашата. Започнаха да ме измъчват съмнения дали изобщо тези 6 месеца, през които сме били заедно са били истина? Дали този мъж наистина ме бе обичал или само е целял да се позабавлява с мен през лятото? Тези въпроси не ми даваха мира. Вместо да го забравя, аз мислех повече и повече за него. Не се бяхме чували в продължение на два месеца, докато една вечер не ми се обади. Нямах сила да не му вдигна и отговорих. Говорихме 9 часа. 9 часа, които не усетих. Сякаш времето, през което не се бяхме чували и виждали изобщо не беше минало. Сякаш всичко си беше както преди. В този разговор той ми обясни защо е постъпил така с мен. Каза ми, че е разбрал, че ако останем заедно, той само ще ми пречи да вървя напред и ще спира развитието ми в бъдеще. Каза ми, че аз заслужавам много повече от срещи веднъж седмично с човек 16 години по-голям от мен. Каза ми, че просто трябвало да постъпи правилно и да ме остави да продължа живота си по един много по-добър начин. Каза ми също, че любовта му към мен е била на 100% истинска и, че това между нас никога няма да умре. Че той ще бъде до мен винаги, когато имам нужда от него и, че никога няма да ме изостави.
След този разговор бях още по-объркана и от преди. Бях хем щастлива, че съм го чула, хем още по-нещастна, защото знаех, че не може да бъдем заедно заради неща, независещи от нас.
Мина се време, отново не се чувахме, камо ли да се видим. Около мен имаше мъже, които се бореха за вниманието ми, но сякащ нещо в мен се беше пречупило. Сякаш сърцето ми повече не можеше да обича. С всеки мъж, с когото излизах се чувствах ужасно некомфортно. Беше ми неловко. Чувствах се така празна отвътре. Сякаш бях неспособна да обикна друг. Минаваха седмици, месеци, аз не се променях. Напротив, ставах по-зле. Вече не исках дори да излизам с мъже, отблъсквах всеки, който дръзне да ме доближи. Отвращаваше ме мисълта, че мога да бъда с друг. Не можех дори да целуна друг. Всеки път, когато някой ме докоснеше, изпадах в паника. Почвах да плача и си тръгвах. Сърцето и тялото ми не искаха да приемат никой друг освен него. И така, мина половин година. Аз все още не излизам на срещи с мъже, защото във всеки мъж търся онзи, който ми показа какво е да умираш от любов. Макар че тук, в Пловдив имам прекрасни приятели, с които много се забавлявам, в моментите, в които оставам сама, не спирам да мисля за него. Толкова много го обичам все още. Дори да не го виждам, дори да не го чувам, обичам го адски много... толкова много, че чак сърцето ме боли. Болка ме пронизва всеки път, когато някой спомен нахлуе в главата ми, когато чуя нашата песен или когато се разхождам на местата, на които сме били заедно. Бих дала живота си, за да мога да прекарам още един ден с него. Искам единствено да го прегърна, да се сгуша в него, да му кажа колко много го обичам въпреки всичко, което се случи помежду ни.
Преди седмица се чухме и щях да се разплача от щастие. Чувствах, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Каза ми, че не обича жената, с която е в момента и че не иска дори да споменавам името и! И накрая на разговора той ми каза - "Обичам те! Пази се! ". Само тези думи си повтарям всеки ден. Вкопчила се съм в този спомен като удавник за сламка. Ядосвам се на себе си, защото пропилявам младостта си в страдание за човек, с когото ми е пределно ясно, че нямам бъдеше и, с когото няма да бъда никога повече. Но колкото и да се опитвам да го забравя, не мога! Обичам го! Не мога да се преборя със себе си. Знам, че е глупаво, но не мога да спра да мисля за него! Имам чувството, че никога повече няма да се влюбя, никога повече няма да изпитам същото щастие и същите емоции както с него. Не искам да допусна до себе си никой друг, защото с никого няма да е същото. Заприличала съм на ходещ призрак, нямам никаква емоция в очите, сякаш съм само физическо присъствие, без никаква душа. Мисълта за него не ми дава мира, ще се поболея от мъка по този човек вече... не мога да го забравя, колкото и да се опитвам. Страх ме е, че накрая ще остана сама в очакване на човек, който никога няма да се върне!

Така, че разбирам чудесно какво изпитваш, но не бих могла да ти дам никакъв съвет, за съжаление, защото самата аз не знам какъв да е той. Аз също имам нужда някой да ми каже какво да направя, защото в противен случай наистина ще се разболея от мъка...

26.   N25 това е истинска любов, която се случва веднъж в живота, малко хора биха изпитали такива чувства