Споделена история от Любов и изневяра |
Той я облича, аз я събличам.
преди: 11 години, 10 месеца, прочетена 4040 пъти
Попаднал съм в един ужасен кръг от който няма изход.
Може би сам съм си виновен винаги се влюбвам в жени които са трудни, недостижими, невъзможни..
Такава е и тази за която пиша история, още помня първия път когато я видях...
Беше в един хотел в който работех някаква никаква работа, беше топло и доста напрегнато имаше много хора които чакаха да бъдат обслужени.
Аз тичах нервно в различни посоки целият потен от горещината, в този момент на това място най-малко съм очаквал, че ще видя нея... светлината на живота ми, огънят в слабините ми ми, сълзата в очите ми.
Около басейна беше пълно с хора, но аз виждах само едно единствено момиче.
Не беше най-надарената, нито най-голямата кокетка, но имаше нещо в нея.
Трябваше да си творец, безнадежден, леко смахнат, за да разпознаеш малкия дявол в някоя от тях.
Косата й лешникова на къдри се спускаше по раменете мокра по краищата.
Малки капчици вода се стичаха по гърба й. Движеше краката си във водата със грациятаена малка нимфа.
Не беше на повече от седемнайсет години, но в погледа й можех да прочета стотици, хиляди приказки.
Не беше нужно да казва и дума всичко можех да видя и разбера там... в зелените й очи. Не бях виждал такива, не бяха очи на човек, а на някакво приказно създание, на котка, на русалка на нещо толкова далечно от другите момичета наоколо.
Кожата й потъмняла от слънцето и настръхнала изглеждаше толкова мека и белстящам, сякаш ме приказнваше да я докосна.
Не спирах да я гледам, имах толкова много работа, толкова неща за които да мисля, но в онзи момент сякаш всичко се изпари... бяхме само аз и тя в някакво друго измерение. Не посмях да се доближа, още по-малко да й кажа нещо.
Просто продължих да върша нещата които трябваше и да мисля за нещо за което не трябваше.
Усещах, че не беше редно, нещо в нея ми подсказваше, че трябва да бягам бързо без да поглеждам назад, без да мисля повече, щеше да ми донесе само болка знаех го но въпреки това не го правех, не е ли чудно нещо любовта?
На следващия ден отново беше там този път видях и мъжа с нея, не й подхождаше по нищо, беше като всички останали, освен това по-възрастен от нея, по-обикновен, не искаше да я гледа и да я обича само се наслаждаваше, че я притежава.
Беше ясно зашо е с него, но аз не я съдех за това като другите, разбирах я, момиче, като нея не е, за да се утрепва от работа за мизерни пари, а да използва необикновения си дар.
Примирих се, не се отказах, но се примирих, аз бях просто работник, не можех да й осигуря и малка част от това което той й даваше.
Останах дълго време в хотела, а тя беше там, край басейна, всеки ден по едно й също време.
Избягвах да я виждам, гледах да си намеря работа някъде по стаите само да не я виждам и да не се разкъсвам отвътре.
Една сутрин обаче беше неотложно трябваше да проверя един от счупените шезлонги, започнах да си върша работата, гледах да е по-бързо и да се махна.
Но уви явно не бях достатъчно бързо тъй като тя се доближи, ароматът й ме плени не беше от тежките парфюми които слагаха повечето посетителки, беше лоек, нежен ефирен, ухаеше на младост, на непокорна младост.
Продължих работа, стисках зъби и не я поглеждах.
А тя потропваше нервно с краче.
Обърнах се и я попитах дали иска да й помогна с нещо, а тя каза че иска да седн на този шезлонг и чака да го оправя.
Погледнах наоколо имаше поне десет други свободни шезлонги, погледнах и нея тя се втренчи в мен с една по детски дяволита усмивка.
Не казах нищо продължих да го оправям, а тя ми каза забелязах как ме гледаш... не вярвах на ушите си, докато я гледах да изглеждаше толкова унесена сякаш изобщо не забелязва погледите върху себе си... "объркала си ", броях колко хора са.
Тъпо... много, много тъпо, пред нея оглупявах не можех ли да измисля нещо по-добро.
Тя обаче не се трогна и сякаш изобщо не чу какво й отгооворих "И аз те гледах, ако кажеш на някой ще те убия" засмя се и ми каза да дойда в стаята й в три часа "това е последният ти шанс"
Аз стоях, замръзнал, невярващ, сякаш някаква светлина проникна в мен и всичко стана някак по-друго, надеждата ли си възвърнах или...
Не казах нищо, исках, но не можех устните ми не се помръдваха тя ме погледна за секнда обърна се и си тръгна.
Когато си спомням в момента всичко беше като на филм и то от онези най-сладникавите които по принцип не мога да понасям.
Стана пет успях да се измъкна, всъщност не ми пукаше дори да изгубя работата си, това е една тъпа работа, а в стаята на горния етаж ме чакаше най-прелестното създание което бях виждал.
Качих се и почуках, нямаше отговор реших че си е направила шега с мен, но за всеки случай натиснах бравата, вратата се отвори а вътре беше тя, сама далеч от лудницата навън както си го бях представял толкова много пъти преди да заспя.
Говорихме си... за всичко, тя започна да ме целува и така стигнахме до края.
Няма да пиша нищо за този момент, твърде много я обичам, а това си беше нашият миг. От тогава не сме спирали да се виждаме, обичам я до лудост, но мога да я виждам само когато НЕГО го няма...
И така той я облича, аз я събличам.
|
