Споделена история от Любов и изневяра |
Не искам да плача
преди: 11 години, 9 месеца, прочетена 2378 пъти
Не искам да плача
Тази вечер се чувствам толкова самотна и безпомощна, че дори не мога да пиша. Това може би е защото вече плаках, а по принцип плача само когато съм в това състояние - на ръба…Момента, в който нищо и никой не те интересува, апатията е превзела душата ти и не ти се живее, не виждаш смисъл в нищичко, което правиш………..
Вече ме е яд за проронените сълзи, защото може би щях да напиша нещо прекрасно. Винаги тъгата ражда нещо добро, колкото и да не го съзнаваме…. Някои пишат, други говорят, а трети плачат, но винаги олеква…Аз правя всичко, стига да имам възможност, но съм най-щастлива, когато пиша, защото по този начин съхранявам мига, на който после ще се смея или ще разсъждавам.
В момента ми минават толкова мисли през главата, че незная на коя да обърна внимание.
Винаги съм искала да бъда смела.. Винаги съм искала да бъда пример. Винаги съм искала да не бъда просто едно голямо разочарование, а може би защото съм това…Постоянно всички се оплакват от поведението ми, че съм грубиян, егоист и не мисля за последствията от действията си без да ги интересува, че това съм аз, това е моят избор…. моето лично изразяване пред света…моят дух…моето вътрешно щастие. А, защо е така? Какво лошо има в това, човек да прави онези неща, които го правят щастлив, а не тези, които всички смятат за правилни, защото трябва добре да се представят в обществото. Та всъщност, кой въобще определя нещата, кое е редно и кое не е? Обществото? Не мисля…бих казала само част от него и то онази, която се срамува да каже, че нещо й харесва, която няма смелостта да си признае колко малко неща прави от страх да не загуби нещо и то какво…Най-вероятно достойнството си…”Ма на кой въобще му пука за тебе” бих ги попитала…Защото колкото и грозно да звучи, хората се радват не на успехите на околните, а на загубите им…Така оправдават своя неуспех. Своя страх да гонят щастието и интересите си. Не се давам за пример, не бих могла………
Незнам какво е да си смел, незнам дори дали и аз съм смела. Дали човек е смел само ако го оприличават като такъв, а всъщност се страхува от хиляди неща, но не го показва.
Дали човек е добър ако понякога се държи зле с хората, защото просто е разочарован от тях…и не може да прости?
Дали човек е лош, само защото е показал, че нещо не му харесва?
Дали човек е неблагодарен, само защото е очаквал нещо повече?
Дали човек е досаден, само защото се чувства самотен?
Дали човек може да бъде самотен, дори когато е заобиколен от много хора?
Дали грозният човек е по-лош и трябва да бъде пренебрегван заради красивият, само защото не притежава физическата красота, която рано или късно ни напуска и няма полза от нея?
Дали човек греши, когато казва истината и тя наранява?
Дали човек изпитва страх, когато се изправя пред смъртта?
Дали човек обича толкова, колкото винаги повтаря, че обича.?
Дали? Незнам……..!
Това са въпроси, на които всеки би дал отговор, когато ги чете, но в ежедневието си винаги постъпва различно, защото в повечето случай не се замисля върху тях като към въпрос, а действа по интуиция…. Отговорите, който би дал няма да имат общо с действията, които би извършил.. Жалко е че е така, но е факт…
От другата страна, да погледнеш през погледа на човека, който съдиш е най-трудното нещо, което човек успява да направи. Това е табу за повечето хора, защото в противен случай няма да можем да съдим ближните си. Колкото и да не ни харесва сме хора и имаме едни и същи потребности.. Не може да упрекваш някой който, просто следва мечтите си, интересите си и се доближава до щастието…Онова щастие, към което всички се стремим, но не знаем как да постигнем, а още повече да запазим.
Да владееш себе си, да познаваш реакциите си, да имаш влияние над действията си това, е върховна власт…Това е онова, което никой не би могъл да ти отнеме…Това е да познаваш душата си…Онова, което ни прави различни, тези 21 грама, които търсят тяло, чрез което да се изразят. Да покажат, че не сме само роботи…да ни направят различни…
Незнам коя съм, нито каква съм била някога, но истината е че съм щастлива от факта, че имам шанса да погледна света, такъв, какъвто е. Да се науча каква да не бъда и да се старая да бъда онова, на което се възхищавам поне в този живот…В моето време …. Надявам се да помогна на много хора да достигнат до моето състояние на духа.. Да осъзнаят, че смъртта е едва началото, както са казали египтяните…те наистина са имали право за много неща…защото ние сме пътници, които какъвто и живот да живеят, каквото и да имат –отиват на едно и също място…а тогава са равни…само тогава. Погрешно е, да мислим че всички сме равни в момента в който се раждаме…. в този свят, в точно това време на така преследваното материално щастие ние не можем да бъдем равни…Това че излизаме от едно и също място не ни прави равни, дори напротив – още тогава ни се показва, че двама души могат да минат по един и същи път, но живота им да бъде коренно различен.. Един богат, а другият е беден, един се труди за прехраната си, а друг тъне в разкош без да си помръдне пръста. Някой ще каже, че това не е живот да получаваш всичко и до някъде ще е прав… преди време и аз така мислех, но сега не.. Един възрастен човек с много пари, който сам се е борил в живота и сега събира плодовете от труда си ми каза нещо във връзка, че аз му казвах, че обичам да се боря и после да се радвам на постигнатото…а той ми отвърна”Знаеш ли така е, но не е ли по добре да поискаш нещо и то да се случи…Да не се налага да влагаш цялата си енергия и време за него, а да го получиш. Човек стремейки се понякога към нещо, когато го получи е вече толкова изморен, че не може да му се зарадва по начина, по който трябва.. ” Беше прав.. Повечето неща, които искам днес, аз знам, че ще ги получа, но те няма да бъдат толкова важни за мен и това е факт. Толкова неща съм искала да имам, но не съм имала възможност да ги получа, а сега дори не се сещам за тях. Човек в забързаното си ежедневие не забелязва дребните неща, не се радва на тях, а те са толкова важни. Попитайте някого, кога за последен път е чул как пеят птиците, как вятъра шуми в тревата, как се е облякъл вчера.. дали ще може да Ви отговори или ще помисли, че сте откачил и задавате глупави въпроси. Никой не цени малките неща. Но защо не попитате слепия как пеят птиците - той ще ви разкаже. Попитайте глухият каква е природата, какъв е изгрева или залеза и той ще ги опише…. Ние хората сме така устроени, че не обръщаме внимание на природата, която ни заобикаля и която може да ни помогне да релаксираме пълноценно, а напротив…Тъпчем се в 5-звездни хотели и ядем храна на корем…Опитваме се да изпием максимално количество алкохол и напитки, за да са оправдани парите ни въпреки, че като се приберем в хотелската си луксозна стая ( в която само спим) ще прегръщаме тоалетната в следствие на лакомията си. И защо ли? Това ли е мечтаната почивка, която чакаме от година…Да се затворим някъде и да ядем и пием на корем…. Не мисля! Сякаш хората затворени в офисите си и на почивка отново търсят затваряне, но на открито…Тази цялата история ми напомня на домашни селскостопански животни, които ту са в кошарите си, ту пасът на двора и довечера обратното…Колко тъжен е живота на голяма част от населението…Коло тъжно е това, че стремейки се да получим материялна облага всъщност губим онова което е ценно- губим самите себе си и забравяме че сме хора.. Защо е така! Защо всички ние смятаме че с пари бихме могли да си купим усмивка, обич или уважение.. Толкова сме заблудени ние хората, че дори не можем да усетим момента в който се превръщаме в човек, когото не харесваме.
Интересуват ни толкова безумни неща, че сякаъш не заслужаваме да живеем на тази планета.. Возим се в скъпите си коли и носим дрехи цената на които е повече от средната работна заплата, а в следващият момет торби с боклук летят от прозорците на сградите и почистването на пепелниците става на средата на кръстовището докъто свети чевено сфетофара..
В какво се превръщаме всички ние и кои сме в действителност.. Как гледаме на хората около нас, на света като наш дом и въобще заслужаваме ли да сме тук. Незнам! Вероятно всеки човек има защо да е тук.. може би има мисия която трябва да изпълни, но преди всичко трябва да я открие...
Зная че моята изповед е субективна, но е и много истинска... Много време ми трябваше, за да осъзная кое е важно и кое не е.. Преди бях избухлива, карах се с хората, а сега се забавлявам с глупостта им.. Дори не бих участвала в дебат, който не си струва. По добре да оставиш хората който искат да наложът мнението си да останат с идеята че са прави.. от колкото да хабиш енергия да възпитаваш населението.. Невъзможно е! Всеки има право на мнение и то е важно, дори и да е в грешна посока.
Няма човек на тази планета, който сам би могъл да промени света към добро, възможно е само да го разруши чрез гениална мисъл.. Но ако търсим доброто, то трябва да сме много в една идея.. А ако сме сами по добре да променим себе си, така че животът, който живеем да ни се струва велик и всеки един ден да е най-прекрасният за нас! Това е възможно и не много трудно.. Застанете пред огледалото, погледнете се, а след това извадете бял лист хартия, направете си две колони... В едната напишете всичко което харесвате като качества у даден човек и на което се възхищавате.. В другата нанесете онова, което мразите и съжалявате... Четете ги всеки ден и постъпвайте като човечето на което се възхищавате... Един ден ще се събудите и ще разберете, че сте се превърнали в него.
Желая къмет на всички онези, които не искат вече да плачат.. На всички онези, които смятат да станат онова, което искат... и ще го постигнат.. Няма непостижими неща и няма мечти който не се сбъдват ако достатъчо вярваме в тях. Пътят нагоре винаги е туден, а на долу лесен... за това и хората предпочитат да слизат по стълби отколкото да се качват... по лесно е! Изберете своят път – нагоре или надолу... Ако изберете лесният, то поне не се оплаквайте, това е вашият избор и вие сте го направили! Аз избрах пътят нагоре... Понякога е много стръмно, понякога ме е страх да не тръгна надолу, но не бих се предала.. Знам че мога! Вярвам във фразата, че „Щастието не е на върха на планината е е по пътят към него”.
И дори никой да не вярва в мен, аз знам какво съм днес и знам, че мога да постигна всичко, защото съм това, което винаги съм искала да бъда! Целите ми не са мечти, а просто изпитания, които аз ще постигна.
И съм щастлива... дори и когато плача! ..
|
