Споделена история от Любов и изневяра |
Не знам как да постъпя с нея
преди: 11 години, 7 месеца, прочетена 1599 пъти
Аз съм мъж на 28 г. и напоследък усещам, че се сближавам повече от нормалното с едно момиче на 24 г. Интересното е, че това момиче го познавам от доста години и е била единствената в която съм бил влюбен истински. Преди. Тогава, преди 4-5 години усетих, че тя не изпитва това към мен и не й казах нищо. Може би както винаги съм бил тотално заблуден. В последствие започнах връзка с друго момиче, беше ни хубаво, забавно, но приключи по ужасен за мене начин. Бях ужасно наранен, дотам, че намразих жените, намразих двуличието им, лъжите им. Самата мисъл да имам отново приятелка ме изпълваше с горчилка и някаква патологична ненавист. Не, не съм станал гей, но реших да бъда сам и, че не ми трябва нито приятелка, нито любовница. С времето свикнах, по едно време дори ми стана безразлично някак, сякаш след нараняването, огорчението влязах във фазата на непукизма, на тоталната липса на чувства, все едно всичко в мене умря. Преди бях добър човек според мене, помагах на хората, лесно приемах чуждата болка, усещах я и своя, хората ме харесваха, искаха да сме приятели, да общуваме. Това го няма вече, в смисъл пак съм желан в компании, но просто не усещам хората. Говорят за проблемите си, за болките си, мои приятели, а аз на акъла си казвам-човек, не ми пука. И наистина чувствах, че все по-малко и по-малко ми пука за когото и да било. И отново се появи тя, онова момиче, нереализирания блян. Започнахме да си пишем често, да излизаме в началото с приятели заедно(имаме общи приятели доста), после и самички. Започнах да усещам, че тя далеч не ме приема само за приятел. Оказах се прав, тя призна, че има чувства и, че иска да сме заедно, но по другия начин, като двойка. Аз нищо не казах, а тя каза, че ме разбира, че човек когато е наранен много гледа да се пази от нови грешки, подозира всичко и всички. Впрочем тя знае, че съм имал чувства към нея в миналото, това й го признах без да искам, като на майтап, не виждах нищо особено в това след като е минало много време. До скоро бях съвсем убеден, че не искам повече жени в живота си. Сега се колебая. Не, не си мислете, че искам да скокна в леглото с нея(въпреки, че е много красива) защото съм загорял. Нищо подобно. В главата ми са дилеми и въпроси. Не искам да я наранявам, за нищо на света. Това впрочем ме радва и някак си ми стопля застилналото от доста време сърце. Факта, че мисля за нейното щастие ме успокоява, че все още под отломките на разбитото сърце се крие човек с някакви усещания. Нормален човек, защото за известно време започнах да се съмнявам, че се превръщам не просто в обикновен женомразец, а в някакъв робот-мизантроп чиято цел са само парите и работата. Въпросното момиче ми липсва всяка вечер, да се чуем, да се видим, да си поговорим, видно е и, че при нея е същото. Колебая се обаче, не знам, любов ли е това? Не може така изведнъж всичко да ми се нареди, точно с нея и по вода. От друга страна - защо пък да не може? Възможно ли е до там да ме е страх, че да се самоубеждавам, че не я обичам и аз и то не от днес, не от вчера, а от много дълго време? Дали са прави хората да казват, че където има пушек ще има и огън все някога? Какво бихте ме посъветвали, имали ли сте подобни истории?
|
